Валерия Суботина „Нава“ е родена в град Мариупол, Донецка област. Тя е журналист, преподавател, поет и военен, майор от Националната гвардия на Украйна. Доктор по социални комуникации. На 5 май 2022 година в Азовстал се омъжва за своя любим Андрей. Той загива два дни по-късно.

С Нава разговаря украинската журналистка София Середа. Преводът за OFFNews е на Горица Радева.

Середа: Зад гърба Ви има много тъжни и трагични събития. Но Вие продължавате да се радвате на живота и да намирате щастие в дребните неща. Как успявате?

Нава: Това, че съм на свобода, е основната причина за моите усмивки, за доброто ми настроение и за моето желание за по-нататъшна борба. Да останеш жив – това е 10-20% щастие, а да бъдеш свободен е 100% щастие. Не зная колко още ще живея, ще дишам въздуха, ще ям вкусна храна, ще виждам приятелите си, ще се разхождам по улиците… Все едно колко. Важното е, че ако животът свърши, ще свърши на свобода. Това можеш да разбереш само ако някога са ти отнемали свободата.

Середа: Мариупол е град, който Ви е направил щастлива и нещастна едновременно. Какво чувствате сега, когато чуете Мариупол?

Нава: Мариупол много ми липсва, но този Мариупол, който беше до 2022 година. Животът в града се измени. Въпреки че наоколо вървеше война, градът беше станал много красив и гостоприемен. Изглеждаше, че животът ще бъде прекрасен. Но после започна пълномащабното нахлуване… Мариупол сега е като бита, изнасилена жена, на която се опитват да облекат рокля и да кажат: „Всичко е нормално. Можеш да продължиш да си живееш.“ „Градът на Мария“ не може да продължи да живее. Той продължава да страда. Продължава да чака.

Середа: Често ли сънувате Мариупол?

Нава: Докато бях в плен, често го сънувах. Много често. Постоянно сънувах моя град в руини. Сега – по-рядко. А и честно казано, опитвам се да не гледам много публикации, които пишат за сегашния Мариупол. Не мога да гледам как го „възстановяват“, как заселват там руснаци.

Середа: Понякога може да се чуе тезата, че руският език на жителите на Мариупол е докарал войната в града. Какво мислите за това?

Нава: Русия е нападала не само Украйна. Колко войни в света е причинила Русия? Тя не е дошла там, където е бил руският език. Тя е дошла тук, където е чувствала, че може да нападне, че може да разрушава, че може да разбива, че може да убива. Тук проблемът не е в езика. Русия не разбира руския език, езика на преговорите или езика на толерантността. Русия разбира само езика на същата такава агресия. Тя разбира езика на силата.

Середа: Вие сте били част от полк Азов, част от неговата пресслужба и заедно с побратимите си сте държали отбраната на Мариупол, отбраната на Азовстал. А сега Ирина Фарион казва, че представителите на полк Азов и 3-та отделна щурмова бригада (ОЩБ) са „москвоусти“, които трябва да наричат себе си „руснаци“, защото използват руски език по време на военната служба. Вас обиждат ли Ви такива изявления на политиците?

Нава: Не само ме обиждат, а и ужасно ме ядосват! Военните могат, такива са моите мисли и моята позиция, да говорят езика, който им е удобен. Сега за мене представата за украинец не се свързва с езика, религията или нещо друго. Свързва се с това дали човекът е отишъл да защитава своята държава. Това е украинец. Аз гледах коментари, включително на командири на 3-та ОЩБ, и разбирам защо така се изразяват, използвайки различен вид лексика по отношение на г-жа Фарион. Защото какво право има тя като цивилен човек да говори така за героите?! Това са хора, които са защитавали моя град още от 2014-та година, които са защитавали Мариупол, които продължават и сега да защитават Украйна. Колко са загиналите азовци и бойци на 3-та щурмова бригада… Това са ужасяващи цифри. Сега тя със своите действия просто отклонява вниманието на хората от реалните проблеми на фронта, върху проблеми, които всъщност не съществуват. А защо прави така? Трябва да се замислим. Често хората си придават вид, че правят нещо за Украйна, но е възможно да работят за друга страна?

Середа: Има такъв стереотип, че „на жените мястото не е на война“. Но виждаме много примери, когато жени съзнателно се присъединяват към армията и защитават страната наравно с мъжете. Да бъдеш жена на война тежко ли е?

Нава: Ще ви отговоря така: на никого мястото не е на война, нито на мъжете, нито на жените. Тежко е на всички, но сега сме абсолютно необходими всички ние, категорично. Всички ние имаме професии, много от които могат да бъдат полезни на война. Второ, ако всички се научим на нещо, също ще успеем да принесем полза. Просто трябва да разберем, че нямаме изход. Ние нямаме изход, освен да се научим и да действаме. Има още един изход – да подвием опашка и да умрем. Но това изход ли е за украинците? Ние такива изходи никога не сме търсили. Ние сме различни.

Середа: Колко често в своето обкръжение чувате фразите: „Аз се уморих от войната“, „За мен така и така ще воюват, там има достатъчно хора“, „Победата – още утре“? Иска ли Ви се да отговорите на тези хора, или обратното, предпочитате да замълчите?

Нава: В обкръжението си не чувам, защото е основно от военни, свързани с войната хора, като доброволци и граждански активисти. Но в социалните мрежи, когато съм на улицата, в метрото, разбира се, за съжаление, чувам тези фрази. И честно, иска ми се да отговоря, да проявя своята вътрешна съпротива. Но разбирам, че това е неправилно. С комуникации се занимавам цял живот и разбирам, че агресията, злостта нищо не могат да постигнат. Но може да се постигне промяна на реториката. Сега много медии и държавната информационна политика не искат да плашат хората. Но искам да попитам: В какъв смисъл не искат да плашат хората? Хората не са се уплашили от бомбардировките на Киев, от окупацията на Киевска област, от това, което се случва из цяла Украйна. Те би трябвало да са видели всичко това, да са го осъзнали. И според мен трябва да спрем да се отнасяме към хората с такава пресилена предпазливост. Не трябва да се отнасяме с тях като с деца. Трябва най-накрая да се започне с истината: бърза победа няма да има! Войната продължава вече почти две години. Краят ѝ така и не се вижда. За каква бърза победа говорим? Нещо друго – какво е това победа? При нас няма ясно определение на „победа“ на държавно ниво. Всеки за себе си я вижда различно. Връщане на всички територии на Украйна, които са били украински? Добре, ще ги върнем. Нашият съсед остава ли? Остава. В какво е победата? В това войната да започне отново след няколко години? Глобална победа може да има тогава, когато разберем, че Русия нас няма да ни напада. А да разберем това ще можем, когато Русия разбере, че ние сме силен противник, толкова силен, че ще се страхува да ни нападне. Може би това е победа? Мен наистина много ме плаши, че Украйна ще се върне към Украйна от 16-17-та година, когато Изтокът воюваше, а всичката останала територия говореше: „Да, война вече няма. Всичко свърши“. Сега Русия дойде на цялата украинска територия. И изглеждаше, че обществото се е консолидирало, а сега… И аз мисля, че вината не е само на обществото, вината е и в подаваната информация. И аз съм много благодарна на нашия главнокомандващ, че той говори много смели неща, честни неща, откровени неща, необходими неща както на цивилните, така и на военните.

Середа: Но него го критикуват за това. Включително представители на офиса на президента, които говорят, че не е време да се изнасят детайли за военните действия. Как Вие се отнасяте към това?

Нава: Да, някои подкрепят позицията на офиса на президента. Но тези някои гледат войната по телевизията, а по телевизията много рядко показват истинската война, нашите истински военни. Валери Залужни говори истината. Защо? За да се консолидира обществото, за да не се отпуска обществото, да не мисли, че след малко войната ще завърши с нашата победа. За да разбере обществото, че в армията е нужен всеки, но да не изпада в истерия от това, а да продължи да се подготвя. Той говори в световните медии, за да продължи светът да ни помага и за да разбере, че на нас световната подкрепа сега ни е много необходима. Валери Залужни призна своите грешки и това е достойно за голямо уважение. Това означава, че щом той говори за грешки, ще ги поправи сега. Уверена съм. Като цяло, Валери Залужни вече не е просто главнокомандващ. Той е историческа личност, той е легенда. В коментари във Фейсбук ми пишат: „Проблемът е в това, че ние следваме конкретни хора, а трябва да следваме главнокомандващия, който и да е той“. Не, така не може да стане. Това е невъзможно по време на война. Главнокомандващ – това не е просто длъжност. Това е конкретен човек, когото следваш. Да казваш, че Залужни „е казал твърде много“, е същото, като да осъждаш военните на фронта за нещо. Сега те са център, център, който трябва ние да слушаме. Договарят се оръжия, договарят се някои политически решения, санкции – нашата власт върши всичко това прекрасно, но главното е, че воюват военните. Сега не е време за кавги, но е време за истината. Истината е, че трябва малко да се охладят главите на нашите хора, да им напомним, че войната върви и ще продължава. Да напомним, че всички ние трябва и можем да станем воини.

Середа: Пленът, Вие сте преминали през него. Какъв беше за Вас този период?

Нава: Колкото ужасно и странно да звучи, аз не съжалявам. Това беше най-страшният период в моя живот, защото за украинеца, освен това да му вземат свободата, по-страшно нещо не може да има. Най-страшно за мен беше разбирането, че може да умра в плен. Но донякъде ми беше по-леко отколкото на другите, защото не ми бяха останали близки хора. Руснаците нямаха с какво да ме притискат. Аз съм загубила мъжа си, загубила съм куп приятели. На мен просто ми се искаше да ме убият. Те не знаеха как да работят с мен.

Середа: Попречи ли Ви Вашата публичност, докато бяхте в плен? Влияеше ли върху отношението към Вас?

Нава: Разбира се, аз бях на разпити много по-често от другите военни. Първо, аз бях единствената жена офицер в Азов, второ, бях помощник командир на Донецкия граничен отряд, говорител на оперативния отдел. Тоест там имаше много компликации, всичката информация беше в интернет и до нея имаше достъп врага. И разбира се, на тях всичко това им беше любопитно. Те ме оценяваха като човек, който може да им принесе някакви плюсове, ако говоря пред камера. Те много искаха да ми вземат интервю, но не се съгласиха на условията, на които бих се съгласила. Аз можех да говоря за ранените военни от Азов, които са в плен, можех да говоря за жените, които са в плен. Бях готова в замяна на такова интервю да си тръгна последна. Но за тях беше неразумно. Те не вярват в добрите намерения. Те разбират само меркантилни намерения, те разбират всичко, което струва пари. А защо някой се опитва да помогне на някого, те не разбират. Те искаха да чуят, че Азов е извършвал престъпления, които на практика са вършили самите те. Това трябваше да кажа. А аз не можех да го кажа. А те не можеха да ме принудят, защото нямаха с какво да ми влияят. Ако мъжът ми беше жив, не зная какво щеше да стане.

Середа: За руската пропаганда полк Азов са „нацисти“ и „фашисти“. Те постоянно повтарят това на руските граждани, изкривявайки обществените нагласи. Видяхте ли такова отношение сред работещите в затворите, където са Ви държали?

Нава: Имаше такива, които ми казваха: „А, ти си нормална“, когато узнаха, че имам научна степен, че много години съм преподавала в университета. За тях това беше удивително. Те бяха изненадани, защото ги плашат, че азовците са просто ужасни чудовища. И тук виждат мен, виждат момчетата на разпитите, които също са образовани хора, които нормално разговарят, нормално се държат, имат нормални житейски възгледи. За тях това е учудващо.

Ще се върна на това защо не съжалявам за плена. Аз все пак съм журналист и на мен ми беше любопитно, когато имах възможност да разговарям с тях, да разбера дали те наистина са такива, каквито си ги представяме. И да, те наистина са такива, за съжаление. Могат условно да се разделят на няколко групи. Има такива, които са откровено жестоки, защото „Русия е велика страна и ние можем да убиваме, защото искаме да убиваме“. Както каза един, в Русия ние сме ограничени, а когато дойдем при вас, всичко е позволено. Представяте ли си какво е в главата на човека? Идват при нас и всичко е позволено. Тоест това не означава, че могат да разгледат паметници на архитектурата, да отидат в нощен клуб, да потанцуват, каквото им се иска. За тях „всичко е позволено“ означава да насилват, да крадат, да убиват.

Втората група заемат най-страшната позиция, хората са толкова зомбирани, че са сигурни, че зверствата в Украйна са дело на самите нас. Сигурни са, че именно ние сме обстрелвали Азовстал. Човекът вярва в това, истински вярва. Ти му говориш нещо… Но ти си просто убиец за тях. Това беше най-страшното за мене, защото аз даже и не съм помисляла, че има такива. А съществуват. Те гледат руски канали и им вярват във всичко.

Третият вид също са страшни. Задаваха ми конструктивни въпроси. Искаха да чуят и за Лвов, и за Украйна. Но когато попитам: „Ами ако теб те мобилизират, ще отидеш ли?“ Отговаря „Ще отида. Няма да стрелям…“ Но той ще отиде само защото мисли, че няма друг избор. Родителите на този човек, с когото разговарях, са проукраински настроени. Те не разбират защо е тази война, приятелите му не разбират. Но всички те биха отишли. Един негов приятел вече воюва.

Середа: А украинци имаше ли сред тях?

Нава: Да. Имаше. Имаше украинци колаборанти. В Оленивка имаше достатъчно много и се отнасяха дори по-жестоко. Но лично аз успявах да започна разговор с тях. За такива неща например аз съм живяла в Шахтарск, а някои бяха родом недалеко от там, други от самия Шахтарск. Понякога на разпити съм повишавала и тон, защото съм опитвала да поясня „Какво сте натворили, вие сте украинци, вие сте свободен народ?“. Те все едно разговарят различно, у тях има повече свободни мисли, но… един ми каза: „Ние искахме да бъдем в състава на Украйна, а вие не поискахте“. С него говориш, нервираш се… И си спомних този момент, когато живеех в Шахтарск, имах съученици, с които играехме футбол, биехме се… Гледах го и си казвах, че всъщност той все едно е някой от моите съученици. Много ми се искаше тези спорове, тези недоразумения да свършат като такава детска разправия зад училището, а не да става това, което стана. Не да продължи с това, че те сами се поставиха под всички обстрели, при цялата война и сами са отишли в тази месомелачка. А не да продължи с тяхното предателство. С това, че те сами са взели оръжие в ръка и са тръгнали против своите.

Середа: Кое в тези условия Ви позволяваше да устоите психически? Аз четох един от Вашите постове, където разказвате за върба, която е расла на територията на Оленивка, и Вие сте гледали клоните ѝ и сте си спомняли детството. В Таганрог сте рисували силуети на лалета по прозореца. Какво друго Ви е давало сили в тези условия?

Нава: Сили ми даваше това, че близо бяха момичетата от Азов и от другите подразделения. В Оленивка, въпреки, че условията на живот бяха много по-лоши, отколкото в Таганрог, ние всички бяхме заедно. В Таганрог в началото бяхме три момичета в килия, после бяхме двете с Вита. И всеки път, когато ме вземаха на разпит, Вита много ме молеше: „Мълчи! Мълчи, моля те! Не им говори нищо, което ще ги ядоса, не отговаряй, не бъди себе си!“ Разбирам, че тя постоянно много се е страхувала за мен. Аз не можех много да мълча. И аз постоянно мислех, че не мога да я оставя сама. Винаги за двама е по-леко, отколкото за един. Когато бях в карцера, мислех различни неща, но разбирах, че момичетата горе ме чакат и че да умреш в плен, означава да се предадеш.

Середа: Често се чува мисълта, че е по-добре да не се говори за пленените, докато са в плен. Навреди ли Ви, лично на Вас, това, че за Вас говориха в социалните мрежи и медиите?

Нава: Не мога да кажа, че това е ускорило обмена ми, но ми е помогнало много в психологичен план. Някакъв руснак по време на разпит ми каза: „Приятелите ти са чели твои стихове в Киев“. Защо ми го каза, не знам, той далеч не беше добър руснак. Но когато го каза, разбрах, че щом той знае за това, значи нещо се случва. После, ако четат в Киев мои стихове, всичко, което ни говорят например, че „Киев вече го няма“, е глупост. Друг после ми каза, пак по време на разпит: „Тебе те търси някаква жена“. Аз разбрах, че най-вероятно е майката на Андрей. Когато се намираш там, искаш или не, вътрешно имаш нагласата, че ти си там, че тебе не те прибират. Ти не знаеш, че не прибират никого, на тебе ти казват: „Обмениха всички вече, а тебе не, ти си просто непотребна“. И ти става много болно: тук – врагове, които ненавиждаш, а там може никой да не те чака. А после, когато се върнах в Украйна, започнах да гледам какво се е случвало през този период. У нас на Рождество имаше такава голяма акция „Рождество без Азов“… Толкова публикации за мен имаше, толкова митинги…, колко портрети, колко от всичко. Колко са се опитвали моите приятели да разберат от различни структури какво се случва с мен. Не знам дали това е помогнало да изляза по-рано. Но знам, че ми помага сега да се държа, защото разбирам, че са ме чакали, че ме обичат.

Середа: За съжаление, Вие сте загубили във войната мъжа си. Може би можете да дадете съвет на жените, които са изгубили близки как да се издържат, когато твоята опора, най-близкият човек вече не е до теб?

Нава: Често ми казват, че съм силна, защото рядко плача. Може наистина да съм силна. Но кое ми дава сили? Разбирането за това, че моят Андрей е направил избор. Него не са го взели насила в Азовстал или в армията. Той искаше това. Мога да кажа, че в тези последни дни той беше щастлив. Той най-накрая изпълни този дълг към държавата, който искаше да изпълни. Да го оплакваш, напълно да се потопиш в своята мъка, ще бъде абсолютно неправилно и нечестно към неговата памет. Аз ще кажа, че той е герой. Аз ще кажа, че той направи това, което искаше да направи, и го направи съзнателно. Разбира се, че той не искаше да умре. Разбира се, той искаше много неща да ни предстоят. Но… Много е болно, че досега чакам тялото му. Неговите родители чакат тялото му. Болно ни е, че не можем да го погребем. Но той беше воин. Той загина като воин. Това трябва да се уважава.

Середа: Знам, че пишете стихове. А имате ли планове да напишете книга?

Нава: Вече пиша. Започнах да пиша за плена, но знаете ли, написала съм до половината някак си. А после ми стана болно. А защо ми стана болно сега... Защото, когато виждаш кавгите в своята страна… Припомняш си, че там, в плен, ти е било гадно и си чакал да се върнеш. И тук ще бъдеш сред своите. А тук своите от време на време забравят, че са свои един за друг. И сега е тежко да пиша тази книга. Надявам се, че ще я продължа. Надявам се, че ние ще си спомним защо ние всички воюваме и, че воюваме всички ние.