Историята на Лори

Галя Габровска 16 януари 2018 в 10:54 23409 0

Снимка Семеен архив

Бележка на автора: Нямам друга снимка на Лори. Този кадър съм отделила от една обща снимка.

От стр. 1

След операцията брат ми предложи помощ, за по-нататък, да търсим лекари. Пламен му отговори, по неговия си начин, че няма нужда: “Tе, докторите, си знаят работата”. Ето това му виждане за живота и света в България отведе и двамата на онзи свят в рамките на по-малко от 9 месеца. А можеха да поживеят повече. Можеха да се радват на още внуци, и на правнуци. Но не Пламен е виновен.

Пратиха Лори в Онкологията и последваха 4 месеца химиотерапия, сравнително лека, явно, защото не й се отрази толкова зле. Даже започна пак да работи и да помага на Пламен. Наплете и голямо количество мартеници, много са й красиви. Оплакваше се единствено от отношението в болницата, от грубостта, как пациентите са принуждавани да чакат с часове, как де факто няма един лекуващ лекар, сменят се непрекъснато, колко нефункционираща е системата и колко е стресиращо.

За 4 април 2016 беше планиран първият скенер. Аз се върнах в София на 30 март, чухме се, всичко изглеждаше наред. Лори беше бодра, както обикновено. Тя бе изключително силна, ведра, любезна и винаги усмихната, както личи от снимката.
На 1 април сутринта ме събуди телефонът. Беше брат ми, разстроен, съобщи, че Пламен бил в болница, с инфаркт, след операция, и сигурно нямало да оцелее.

Не можах да повярвам. Обадих се веднага на Лори, плачеше.

Малко предистория е необходима тук. Пламен, както казах, беше интелигентен, вслушваше се в тялото си, преди време почувства болки в гърдите, отиде и си сложи стент, после втори. През лятото на 2014 за пръв път след много години отидоха на море, най-вече заради малкия. Пламен получи инфаркт там, но пак реагира навреме и в Бургаската болница го спасиха. Както каза Лори: “Бургаската Бърза помощ му помогна, софийската го умори.”

Разказа ми по телефона ми как Пламен я събудил към 2.30 часа рано сутринта на 31 март, защото не се чувствал добре, инхалаторът не помагал, хапчетата също, да будела малкия син да го закара в болница. Лори обаче извикала Бърза помощ – решение, за което горчиво съжаляваше и не знам доколко й помогна моето утешаване, че е постъпила правилно, защото това се прави в такива моменти, затова човечеството е развило подобни механизми. Докторът, чието име тя не искаше и да си спомня, дори не прегледал Пламен, даже не го докоснал, изглеждал абсолютно незаинтересован. Сестрата направила кардиограма. Отсекли, че нищо му няма, да отидел на другия ден да се диспансеризира при джипито. Искали предишната документация, оказа се, че в крайна сметка Лори я е намерила, явно не е било достатъчно бързо, най-вероятно къщата е била пълна с нейната болнична документация.

Аз не мога да проумея как е възможно доктори от Бърза помощ, които виждат онкоболна жена и съпруга й, който очевидно не е добре и е преценил, че има нужда от спешна медицинска помощ, посред нощ, и има и история на заболяването, да не вземат никакви мерки за него, дори и да се окажат тези мерки само превантивни. Ако тогава бяха закарали Пламен веднага в болница, можеше да оживее, а с това и Лори да не си отиде толкова бързо. Разбирам и че лекарите в Бърза помощ вече не са мизерно платени, т.е. не заплатата е проблемът, а отново – липсата на отговорност и човещина.

На сутринта Лори и Пламен отишли при джипито, тя искала да извика линейка, но Пламен настоял да се приберат – за да върне Лори вкъщи, предполагам. Те бяха такива хора. Големият му син го закарал в болница Св. Екатерина, където веднага го оперирали. Така и не го затвориха приживе. Отиде си след около 24 часа – по-малко от два дни след викането на бързата помощ. Сигурна съм, че се е опитвал докрай да се пребори, за да не й го причинява това на Лори. Най-ужасяващата първоаприлска шега, която битието може да поднесе.

Много харесвах Пламчо, ама, да си призная, не можах да си поскърбя за него, защото както аз, така и останалите бяхме обзети от онзи панически, сковаващ ужас как ще се отрази на Лори внезапната му смърт. Ракът е заболяване, свързано най-вече със стрес. Евентуалният положителен ефект от химиотерапията може да се изпари за нула време. Всички проклинахме доктора от Бърза помощ, но Лори не искаше да се занимава. Каза, че няма смисъл, няма да го върнем Пламчо, само ще дойдат още главоболия. Нямаше сили за тях.

Погребението бе насрочено чак за 7 април, заради скенера на 4-ти и да има време да се подготви както трябва. На 4 април сутринта отидох с нея в Онкологията и станах свидетел на абсолютно смазващото и смайващо нечовешко отношение, на което са подложени онкоболните в тая клета страна, поне в тая клета Онкология. Аз отидох към 9 часа. Лори и синът й бяха там от 7, когато обикновено ходят. Защото ако си сред първите 10 пациенти, чакаш малко по-малко. Тук предавам разказа й.

Първо чакаш на едни столчета на първия етаж, от 7 докъм 9 часа, после се качваш на третия етаж и чакаш на едни столчета там – това не са чакални, а коридори и има наистина десетина стола, които не са достатъчни, доста болни се подпират по стените. Тоалетна на етажа няма. Има една долу, хората не смеят да отидат, за да не си изпуснат реда. Горе започва голямото чакане да се качат докторите – основно млади жени без много опит (ще ме прощава джендър образованието ми в случая). Те явно следват протокол: или назначават изследвания (ден първи), или химиотерапия/скенер (ден втори). Но и двата дни болните май се водят хоспитализирани, въпреки че си отиват вкъщи, което, всички знаем, е масова практика. Докторите идват към 10-11 часа, предписват каквото предпишат и тогава слизаш на втория етаж, в доста хладно голямо фоайе, и там чакаш, пак с часове, на едни други столове, ако се добереш до празен, докато те извикат за съответната процедура. Това, разбира се, ако си от късметливите и системата не е блокирала.

На 4 април докторите се забавиха повече от обичайно, както отбеляза Лори, и май нищо не можаха да свършат, защото Москов пак бил променил нещо и системата блокирала. Казаха, че ще върнат всички онкоболни за следващия ден, след часове чакане! С такова човешко отчаяние не се бях сблъсквала. Смилиха се над Лори, защото бе останала вдовица, току-що, и трябваше да погребе мъжа си. А и беше за скенер, не за химиотерапия. После видях, че са се смилили и над други болни.

Но, преди това, докато чакахме в тясното, г-образно коридорче, сестрите минаваха от време на време на път за и от някъде и фучаха, че било много задушно. Беше от първите топли дни и единственият прозорец бе широко отворен, но не беше чак толкова топло, затова под него, въпреки тясното пространство в коридора, никой не искаше да застане, понеже можеше да се настине като едното нищо, особено ако имунитетът ти е отслабен поради раково заболяване. Повечето сестри бяха от типа бели, дебели, по къс ръкав и явно в перманентна нервна криза, и чувстващи се безобразно овластени да се разпореждат със злощастните болни. Разкрещяваха се всички придружители да се разкарат, защото нямало място, на какво приличало това, щели да се издушат заради нас. Явно в клетата родина онкозаболяването трябва да е и самотно преживяване.

Придружителите не бяха много, междудругото. И излизахме на стълбите, като видехме, че онези идват. По принцип медицинският, а и всякакъв персонал в сферата на услугите у нас не се отличава с особена любезност, но аз по-груби и безчовечни същества не бях срещала. И знаете ли, това, че работата им била тежка, не е оправдание, колкото и да си го повтаряме непрекъснато. Много хора по света го работят същото и не загубват човешки облик. Разбира се, ако са много зле платени, това вече е друг въпрос и изисква мерки.

Освен това бях истински покъртена от болните – за пръв път виждах такова примирение, до пълна невъзможност за ядосване, напълно нетипична за българите. Просто защото тези хора, някак вече и несъзнателно, нямат сили или си ги пазят, тъй като са изправени пред нещо много по-страшно – смъртта. А обществото и (не)здравната ни система ги подлагат на допълнителен стрес, на абсолютен геноцид. Виждах в тези хора също и страх, че ако посмеят да се противопоставят, са в лапите на безчовечността и от това лечението и животът им могат да пострадат. Подобно усещане е дъното, до което едно общество може да достигне.

Явно и с връзки не става в онкологията, защото по едно време от горните етажи слезе една жена на средна възраст, закръглена, към пълна, във възможно най-неподобаващото за болница, при това – ракова, облекло: пищно деколте, къс ръкав, прилепнали дрехи и елегантни черни обувки с много високи, изключително тънки токчета, на които затруднено олюляваше по стълбите плътен задник в подчертано тясна черна пола до коленете. Не носеше престилка. Явно беше някаква шефка, която доведе една двойка и нареди тях първи да ги приемат. После качи масивната си фигура обратно и горките новодошли чакаха наред с останалите. Ама и те се промъкнаха през блокиралата система.

Две неща, които си помислих тоя ден, ме стреснаха. Първото бе, че, ако някога се разболея от рак в родината, по-добре веднага, ама веднага да се застрелям. Но второто беше по-ужасяващо – когато видях въпросните сестри да си носят за
обяд хотдози, омазани с кетчуп, и други подобни боклучави храни (защото само това се предлага в лавката на Онкологията, където обаче има залепен списък с всички Е-та, явно за да знаят пациентите какво точно поглъщат!), и си казах, някак и с облекчение: ами.., те тия може пък скоро да се присъединят към болните, които малтретират, и да изпитат на собствен гръб какво е да си от другата страна и да се бориш с тази болест в тези нечовешки условия. Ето как липсата на човещина генерира още загуба на човечност.

Най-накрая Лори се сдоби със заветното направление и слязохме долу, на другите столчета на втория етаж, с ясното съзнание, че едва ли не сме “печеливши” тоя ден, поради смъртта на Пламен, и няма да се налага Лори да идва пак. Ето на това му се вика да удариш късмета по нашенски. Чакахме известно време там. Накрая извикаха Лори и я държаха два часа и половина – сама – някъде си, не можело никой да отиде при нея. А бяхме дошли трима близки, за да не я оставяме нито за миг сама, точно в този момент. Нищо не й бяха правили, просто е чакала да бъде доставено контрастното вещество за скенера или нещо подобно, нямало е други болни, на които евентуалните придружители да навредят или с които, не дай си боже, да си поговори. Да не говорим, че можеше да го чака това чакане заедно с нас, защото така или иначе скенерът беше на друго място. Сиреч, нищо не се е случвало, което да изисква току-що загубила съпруга си (поради безхаберието на родни медици) онкоболна жена (тя носеше траур), на която й предстои изследване, от което за пръв път ще се разбере какво точно се случва в тялото й и дали тя самата ще живее дълго, да стои изолирана толкова дълго време.

Добре, че Лори бе принципно силна личност и не даде вид, че това принудително осамотяване й се е отразило, но беше ясно, че всичко й идва в повече. Представете си по-лабилни пациенти как биха го преживели. Подобно поведение от страна на медицинския персонал, пълната липса на загриженост към болните, просташката овластеност са шокиращи. И вредни.

Този ден прекарахме близо 7 часа в болницата, докъм 14.30. Лори ми каза, че това е обичайното време, понякога е и по-дълго. 7 часа, от които половин час скенер, останалите – чакане и разиграване. И най-накрая, като свърши всичко, изпитваш такъв глад, че си купуваш от боклуците с Е-тата в лавката – кръговрата на (не)живота в България.

Резултатите от скенера излязоха в деня на погребението на Пламен, показаха разсейка в единия бял дроб (в родината ви отписват директно в такъв случай) и евентуално в прешлен. Прешленът вече я болеше от доста време и Лори бе започнала да пие болкоуспокояващи, основно спазмалгон, но и аулин. С времето щеше да поема все по-често токсичния аулин, защото само той и помагаше и нищо друго не й предписаха. Никой не се грижи за болките на онкоболните, които стават непоносими с напредването на болестта. Докторите не обясниха на Лори какви са резултатите й, от самата епикриза не става ясно, ако не си медицинско лице. А ние не посмяхме да й кажем, точно в този момент.

Познатите попове и владици направиха погребението на Пламен запомнящо се, за мен поне. Пяха над половин час, може би повече, за пръв път усетих успокояващата сила за тези православни заупокойни служби, когато се изпълняват така, както е било преди, предполагам. Беше хубаво, утешително.

Предполагам, същото е било и на нейното погребение. И двамата бяха много уважавани в църковната общност. За опелото на Пламен не взеха пари, не знам как е било за нейното. Същото, надявам се.

Понеже става дълго, ще се опитам да посъкратя детайли. Очаквахме, че ще се събира лекарски съвет, който да реши как да се продължи с лечението на Лори. Ами – не, просто някой предписа още 4 химиотерапии, със същите медикаменти, обаче я пратиха и на сцинтиграфия на костите, според препоръката от скенера, за да се разбере за прешлена. Пак не й казаха със сигурност разсейка ли е или тя скри от нас, но поне беше само на едно място.

След сцинтиграфията бяха препоръчани лъчетерапия (2 бяха направени, отново без никакви обяснения защо точно две) и инжекционно вливане на бифосфонати, което започна да се случва едва след като Лори най-накрая попита за него, понеже и аз й мрънках, защото бях изчела в интернет за разсейките в костите.

Но точно след сцинтиграфията Лори направи може би най-голямата грешка. Можеше да се премести в частна клиника, при по-добри доктори, където да й обърнат повече внимание, пак щеше да е по Здравната каса. Но тя се отказа. И знаете ли защо. Не само защото болните трудно сменят лечебно заведение. Ами понеже от Онкологията й предложиха да я включат в изпитанията на някакво швейцарско лекарство срещу повръщане, за което щяха да й платят 1000 лева.

Следва на стр. 3

Страница на статията : 01020304
Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X

Да помогнем на украинските деца!