От стр. 3
Дължа на Лорчо и Пламен този текст, не само като реквием за изгубените им ненавреме животи, но и като реквием за загубващата се човечност в нашето общество, нефункциониращите институции, преобладаващата безотговорност и липсата на загриженост към другите, пълното бездушие, мъртвата здравна система.
Да, и двамата можеха повече да се грижат за здравето си. Пламен е знаел, че му трябва операция, но е искал да изчака Лори да се оправи. И не спря да пуши. И явно се е притеснявал ужасно много за нея и затова получи инфаркт. Бърза помощ, обаче, можеше да му помогне, ако беше случил на лекари, т.е. на хора. От грижи за всички останали Лори се докара до много напреднала фаза на рак, коeто, изглежда, е билo абсолютно яснo на всички доктори, през които мина, от самото начало. Защо отписват такива болни. Сигурна съм, защото нямат надежда да бъдат излекувани. Но ми се иска да вярвам, че ако бъдат положeни усилия и системата се изгради смислено, като в други по-цивилизовани държави, към които България уж се числи, може поне да се гарантира известна продължителност на живота и някакво качество на живот. Когато споделях какво се случва с Лори на приятели чужденци, минали през рака, ме успокояваха, че медицината вече била много напреднала и дори в случаи като нейния не означавало, че ще си отиде веднага. А можело и да се излекува. Какво да им отговоря, коя медицина е напреднала...
Защо в България подобни болни не биват информирани или обгрижвани достатъчно и на тях се гледа само като на клинични пътеки, които носят или не носят пари?! В Пирогов Лори я размотаваха цели три седмици. После плати за операция в Майчин дом. Но така и не разбра какво е състоянието й, и я зашиха пет за четири. Като споделила с хирурга, който я оперира, че има болки в кръста и крака, знаете ли какво й беше казал: “Ами..., честито!” Прегърнал я през раменете и двамата се засмели. И какво означава това, питаше Лори.
Тръпки ме побиваха какво може да означава, но аз съм като нея, от оптимистичните идиоти, до края. Не исках да мисля за най-лошото. Какво й се честити – най-вероятна разсейка в костите?! И, да, как да се подхожда към болните в подобна ситуация? Ще кажете, то в България лечение няма, ние за психологията ще мислим. То в България нищо няма и затова за нищо не мислим, и всички са маскари и никога нищо не може да се направи, и затова сме все на тоя хал. И ако нямаме връзки, сме загубени. И оцеляваме по единично.
И последно, основният проблем с Лори е в тоталната липса на профилактика. Оказа се, че е потърсила лекарска помощ, както ми обеща. Ходила е при джипито, с оплакване от течение. Защо джипито не я е попитала кога последно е била на гинеколог, правени ли са й намазки, ехограф, защо не я пратила да я прегледат?!
На тази възраст, късните 40–ранните 50, когато жените навлизат в критическата и търпят хормонални изменения, подобни прегледи са още по-задължителни. В Япония получавам всяка година плик с документи за профилактични и онкологични прегледи, защото съм над 40. Ако не отида, ми изпращат картички да ме подсетят, че трябва да отида. През един период на връщане в България, когато платих медицински застраховки за три години назад, макар че по закон съм освободена, защото съм живяла и съм се застраховала в чужбина, получих направление за мамолог. Направиха ми мамография, която, изрече докторът, не показвала нищо тревожно, но само тя не била достатъчна (което е факт), трябвало и ехография, ама тя не се покривала от касата и, понеже колега доктор ме бил пратил, за мен щял да направи изключение и да ми вземе само 60 лева вместо 80. Тогава гинеколозите взимаха 20 лева на частно за ехограф и доста се изненадах. Колко жени ще си го позволят?! И аз си излязох, защото очевидно ме изнудваше. Та, не говоря за този тип “профилактика.” А за съзнателна държавна политика на превантивни прегледи, на достъпни цени, ако безплатно не е възможно. И в Япония плащам, но таксата е символична – колкото бих платила за един обяд навън, например. Всички знаем, че тези прегледи ще спестят много пари на Здравната каса, предотвратявайки тежки заболявания.
Наскоро попаднах на доклад, изготвен от чуждестранна неправителствена организация, че здравоопазването в България е на изключително ниско ниво и превантивна медицина няма, дори още не се говори за нея! Това – в страна, в която смъртността е изключително висока, на едно от първите места в света. Тези дни научих, че мамографията вече дори не се покривала от Здравната каса?! Да не говорим за нелепия мораториум върху нови лекарства и терапии.
Лори си харесваше джипито, викаше ми: “Тя дава направления, ако й поискаш.” И сигурно е така, особено когато вече си онкоболна. Но иначе проклетите направления все не стигат и ако не сте близки с джипито, нищо няма да получите. Лори не се е сетила да си поиска направление, понеже и тя, като Пламен, мислеше, че “те, лекарите, си знаят работата.” И казваше: “ние с Пламчо сме кротки, тихи хора, правим каквото ни кажат.” Такива хора нашето общество ги убива, за жалост.
Предполагам, че въпросната визита на Лори при джипито е била през есента на 2013, може би в началото на развитието на рака, във всеки случай след като ми каза за кървенето. Tогава Лори възстанови здравните си права, след като продаде апартамента, наследен от майка й (наложи се да го продаде заради 6000 лева дълг към Топлофикация, за сградна инсталация. Комисията за защита на потребителите беше насърчила леля да заведе дело, което, разбира се, загуби и така я сдоби с този нарастващ дълг – поредната идиотщина в клетата родина).
Естествено, Лори е можела да отиде на частно на гинеколог. Но колко жени го правят?! И защо да го правят, особено ако никога до момента не им се е налагало да ходят на лекар, като Лори, и са платили накуп сумата и пари – над 600 лева, за да възстановят здравните си права, които са прекъснали не защото са искали, ами пак поради финансови причини!
Лори плащаха към 500 лева месечно само за отопление, на газ или ток, понеже няма как да се живее на студено, че и с малко дете. Едно обикновено семейство има толкова разноски, че в един момент пестиш от всичко по-възможно. Тя предпочиташе да плаща застраховките на мъжа си, който имаше здравни проблеми, а тя самата се чувстваше достатъчно здрава. Ако не беше критическата и липсата на профилактични прегледи, и огромният стрес, на който бе подложена през последните години, навярно щеше да си доживее до дълбоки старини, като баба и дядо.
Но да се върна към джипито – защо, вместо да изпратиш пациентката си на специалист, й предписваш вагинални свещички срещу бактерии, без изобщо да са направени тестове за какви бактерии става въпрос и без гинекологичен преглед?! Лори ми каза, че от тези свещички е започнала пак да кърви, и на мен ми се е случвало. Споделила на съседката-аптекарка долу под тях и жената й продала хормонални таблетки, които спрели кървенето. И така всеки път, като закърви отново. Взети са мерки, проблемът е решен. Месеци наред. До момента, в който тези таблетки, естествено, вече не действат и най-вероятно са и една от причините за развитието на рака в яйчниците. Защото това са хормони, по дяволите! Спрете да се самолекувате! Аптекарите, изпращайте хората да се преглеждат, не им продавайте така лекарства, особено хормонални! Разбирам, че напоследък се предлагат хранителни добавки вместо хормоналните хапчета, но и те имат подобно действие върху хормоните, за което никой не се информира.
Най-зловещите тръпки ме побиха, когато Лори спомена, че въпросната аптекарка починала. “От какво?” “От същото. Преди няколко месеца.” Най-вероятно и тя е пиела хормонални таблетки, като е закървявала. Така започнах да се сещам за много познати, които си отидоха от рак, точно на тези години.
Колко жени в България не могат да преминат рубикона на критическата, а и не само на нея, защото няма адекватна профилактика, да не говорим за лечение – вижте статистиките за рак на гърдата, яйчниците, матката! Да не говорим и че принципно липсва разбиране за вредното влияние на хормоните, на естрогена и на т.н. ксеноестрогени (външни естрогени), които се съдържат в храни, козметика, препарати, пласмаси. Вместо да махат матки, включително и на млади момичета, заради миоми, защо не се провеждат образователни програми каква профилактика е възможна, за да не се стига и до ракови заболявания – те буквално са епидемия в момента. Това трябва да е в основата на т.н. здравни реформи, а не непрекъснатите идиотски бюрократични промени, които досъсипват и без това нефункциониращата система.
Погребахме Лори при баба и дядо, в Малашевци. Там е и майка й, леля ми; запълнихме втория ред за 3 години. Разбрах, че при изкопаването на бабиния гроб, където е положена Лори, всичко наоколо е приличало на бойно поле: нахвърляна навсякъде пръст, разбита бетонната рамка на двата гроба. Когато погребвахме леля в съседния гроб на дядо, част от това ни бе спестено. Лори познаваше тогавашната управителка на Малашевци и явно са внимавали. И на гробищата трябва да имаш връзки. А Лори нямаше късмет и на погребението си. Има нещо безкрайно подтискащо в начина, по който изпращаме близките си, породено пак от липсата на човещина. Това важи за Малашевци, според моите наблюдения и преживявания, но съм попадала на достатъчно подобни разкази, за да направя заключението, че Малашевци не са изключение. Крали са ни паметници, пейки, масички, какво ли не. Районът, в който са семейните гробове, е като джунгла през лятото, от някакви безобразно яки растения, които са плъзнали навсякъде, че се развиват и в дървета. Управата на Малашевци не прави нищо, те само поддържали пътеките. Ами то пътеки няма, всичко е обрасло. На Горнобанските гробища, където почива Пламен, беше по-цивилизовано.
Светъл път и на двамата. Много от кръстовете, кандилата, свещниците и полилеите в българските църкви са правени от тях. Това оставиха след себе си. Ето уеб сайтът им, с посочени цени (рядкост за родината) – ясен и точен, каквито бяха те самите:
е създадена през 1990 год. Специализирана е в производството на кандила, кръстове за благослов и водосвет, кадилници, полиелеи, свещници, чаши за Св. Причастие, дискоси и всичко останало, необходимо за оборудването на православен храм, изработено от полиран месинг и мед.
Фирмата снабдява почти всички църковни магазини в България и в стремежа си да наложи родното производство се стреми да поддържа високо качество и достъпни цени.”
Единият им син се опитва да продължи занаята.
Мина цяла една година от загубата на Лори. Не заслужаваше нито да си отиде толкова рано, нито толкова мъчително.
