Здравка Евтимова: По-голям

Татко каза:

- Попей му и морето ще дойде при тебе. Една сутрин ще се събудиш и то ще е пред прага.

Дали ще дойде по пътя за Витоша, или с автобуса от Перник? Тихо тананикам, да не плаша кучето и всеки ден стигам с една стъпка по-нагоре към поляната, защото морето е гъсто като трева, вместо киселец има пясък, а вместо врабчета - риби. Като дойде, ще си гребна една кофа от най-голямата вълна, после ще го пусна да си ходи при брега и при пристанищата. По телевизията го виждам, толкова е голямо, че целият телевизор е пълен с него, но колко ще ти събере един телевизор? Няколко ведра.

Мама замина в Испания - да събере пари за една къща. Когато ходим за продукти в „Пени маркет“, с тате спираме и я наблюдаваме – тя е пораснала само до първия етаж, гледа към автобусната спирка, има и двор - там ще си насадя тиква, с тате бяхме насадили една –аз я поливам по два пъти на ден и тя стана по-висока от мене. С тате живеем в бараката - той поправя строшени коли, аз също поправям. На втория етаж е моя креват, масата със закуската, а отдолу са колите - те са се сблъскали с камиони или с дървета. Баща ми цял ден изправя ламарини и жужи, на обяд ядем сандвичи - скъп за мене, евтин за него, защото спестяваме за къщата – вместо дворче, ще имам море с риби до кръста и гора от миди. Море, чакам те, пея му и то чува. Водата има уши като хората.

Тука няма деца, само клиенти, по цял ден клеча до тиквата в двора. И едно цвете имам, но то завехна, преди да му науча истинското име. Беше синьо, измислих му лъжливо име - Кит и заедно наблюдавахме какво става– като едно глупаво дете аз десет пъти на ден хвърчах да видя дали не се задава морето. До двата пътя сновях, онзи от Витоша, където са дърветата и гъбите, и на пътя от къщите го чаках - оттам пристигат клиентите на тате със строшените коли.

Морето не дойде, но ми прати два облака, заваля дъжд и се сетих – ето, проводило ми е две-три вълни по облаците. Но синьото цвете изсъхна, тогава аз и вълните се разболяхме, имахме температура, пихме сироп и антибиотик. Тате ми даваше чай, аз лежах долу при горелките и чуковете, той правеше колите, час по час идваше да ме пипа по челото, аз не можех да му помагам с пиленето на броните. И морето боледуваше, болеше го сърцето от златен пясък. Ела да видиш, каза тате и ме заведе – беше пораснало ново цвете.

- Ти си го насадил – извиках и той си призна.

Затова морето и аз продължихме да пием чай, а не биваше да боледуваме, ще изпуснем клиентите и няма да струпаме пари за оная страхотна къща на автобусната спирка. Мама ни изпрати малко от Испания и ги прибрахме в кутията за обувки и спестявания. Температурата ни не спадна и тате каза:

– Днеска ще ти направя море.

Покрай строшените коли минава един поток, голям като мишка е той, пълен с камъни и жабуняк, но тате може от всичко да направи море - и от ръждясала ламарина. Издълба калта, после запуши вирчето с един капак на Форд. О, този поток е мързелив и страхлив. Хем иска да стигне до Струма, хем като се покаже слънце, се плаши и пресъхва.

- Ела да видиш - викна ме тате. Потокът бе забравил що е страх. Беше се плиснал на огромен гьол и пред очите ми захапа ръждивия капак на Форда. - Тази вода ти я изпраща морето.

- Вярно ли?

- Вярно.

Температурата ми мина като на кучето, което всяка вечер чакаше мидите с мене. Аз нагазих в моето море и цял ден не стъпих на брега. Пеех му – да не вземе да си събере чуковете, да изсъхне – тогава за мене остава само тинята, с който лятото тъчеше черги от кафява прах. Този път мама не можа да ни прати пари, а аз така исках да я купим тая къща с двор за една тиква – тя щеше да свети на рибите вместо фар, а аз щях да отъпча лунна пътека, за да не се объркват горките, като се стъмни. Тате така започна да спестява, че си изгуби деня за пиене. Това е или понеделник, или вторник. Веднъж на месец той трябва да се напие, а месец е времето, когато зреят дивите дренки над бараката ни. Тате ми казва:

- Анче, ще пия - и ме води при баба Мирела. Мама и на нея праща петдесет пари от време на време. Жалко, че тате все по-рядко ме води при баба Мирела, от мене не може да се напие като хората, страх го е, че докато е пиян, може пак да вдигна температура. Мразя я тази температура. Не мога да я гледам. Ходи се напий, тате, казвам му. Няма да боледувам, а той въздиша:

- Довечера ще ти прочета приказка.

Но не може да ми прочете, още докато отваря книгата, е заспал – така искам да науча буквите, аз да му чета, защото бащите вярват на приказки повече от децата. Даже понякога хич и не искам да купуваме къщата – той отслабна, стана по-тънък от гаечния ключ. Аз му давам смелост:

- Пак ще надебелееш, не бой се. Бий ламарината! - и той я бие, но ми се иска по-често да може да се напива, ракията също е море, казва ми и разбирам защо иска да я пие. В морето има кораби, натъжих се аз, жалко че, в кръчмата няма. А, има – отвърна и отиде да вдигне на крака един съсипан Ситроен, като разбитата колиба на моя приятел кучето. Вчера мама ни прати пари колкото за двайсет керемиди за покрива, това е доста нещо, затова се надявах, че най-после поне един кораб ще се покаже наоколо. Покатерих се на клена – ако е наблизо, ще извикам. Не знам дали корабът има уши – сигурно има, нали трябва да чува какво командва капитанът.

- Спестихме - каза тате. - Събрахме ги.

Колко струва морето - сигурно сто и петдесет лева, но дали с мидите или без мидите? Рибите ще ги пусна да си живеят, ще направя детска градина за риби и ще ги уча да поправят смачкани коли. Жалко, че нямам кораб.

- Сега ще видиш кораба - каза тате.

Имаме едно дървено корито, голямо колкото целия свят - там тате държи инструментите –не знам имената им, но са много скъпи, всичките от желязо. Той ги извади от коритото и го нарами на гръб.

- Ела - направи ми знак с ръка.

Дали ще пием заедно, помислих си, защото баба Мирела я заболя сърцето и отиде да го зашият в болницата. Но не заминахме да пием заедно. Много вървяхме, двайсет и триста минути, по едно време заедно с коритото тате ме сложи на конче, въпреки че не се бях уморила. Крачихме още хиляда минути. Аз и дървеното корито пеехме за морето. Накрая стигнахме до Струма - познах я по върбите и драките на брега. Веднъж ме бяха наболи здраво. Хич не искам да си имам работа с драки.

- Струма ти я праща морето – обади ми тате и аз усетих, че през цялото време съм искала да вървя по бряг с драки и върби.

- Това е твоят кораб - каза той, сложи ме в дървеното корито и аз разбрах, че морето ме беше чуло – цялата Струма ми беше изпратило. И плувах в дървеното корито край драките, тате го дърпаше, та не знаех дали аз към капитанът, или той, но понякога има двама капитани - един малък, а другият голям. Но малкият е по-важен - забелязва всичко долу, в ниското, и гледа де не настъпи някоя риба. Големият пази коритото да не се обърне. Какво страхотно море има на хиляда минути от нашата барака за катастрофирали коли! Тате не можа да се напие този месец и ми беше тъжно, но аз го научих как да кара кораб от корито по най-хубавия бряг, обрасъл в драки от сребро и върби от скъпоценни камъни.

Надявах се, че сме натрупали достатъчно пари да купим поне една стая - така морето като дойде, ще има къде да спи, и тиква ще си има, по-голяма от мене.

Тате така започна да пести, дори в понеделник, вторник и сряда не ходеше до „Стотинката“ , там човек се напива най-сладко и после има сили да поправя смачканите Ситроени. Мина много време. Дори зашитото сърце на баба Мирела оздравя и тя каза:

- Василе, доведи детето, ти си почини. Ако искаш да дойда да ви изчистя бараката.

- Не,не - рече тате. - Сега спестяваме за къщата.

А аз исках да отплуваме по Струма до морето с моя кораб, но той пак го напълни с инструменти, всичките от желязо. Не можех да ги помръдна от местата им. С такава тежест моят кораб щеше да потъне като гаечен ключ под корените на върбите.

Събрахме един милион. Кутията ни за обувки и спестявания натежа. Дъното й почти не се виждаше от пари. Може би и мама щеше да ни изпрати още някой лев от Испания. Морето можеше да хвърля вълни накъдето ще - ще му купим дворче, да си знае, че има място за почивка. Никакви вълци нямаше да му изядат рибите, защото кучето, с което обхождахме потока, се примами от само себе си и дойде да живее в бараката с катастрофиралите коли. Кръстих го Морски Лъв.

- Тръгваме - каза тате.

- Къде? - попитах.

- При морето.

- Но защо не извади инструментите от кораба? Как ще го влачим с толкова ключове и ножовки до драките на Струма?

- Ще видиш.

Той вдигна кутията с парите – почти покрилият дъното милион, който бяхме трупали толкова време. Взе и стотинките за сандвичите на обяд. Качихме се на влака. Пътувахме сто години. Кондукторът ни продупчи билетите и ми ги подари. Добър човек кондуктор. После стигнахме голям град, сигурно Перник, който заедно с нас се беше преместил към морето. Къщи и коли, още къщи и още много коли, които тате можеше да поправя.

Тогава го видях. Морето. По-голямо от мене. По-голямо от Струма и от Перник. От небето по-голямо, от въздуха, от строшените коли, от нашата огромна кутия с левовете по-голямо. Вълните - същите, каквито ги мислехме с моя приятел, кучето. По-голямо от Испания и парите, които ни пращаше мама. По-голямо от къщата, която искахме да купим. Цялото синьо.

Само тате беше по-голям от морето. И по-силен.

Моят баща.

Още по темата

21/03/2014 Нашите автори

Здравка Евтимова: Вълшебен

17/02/2014 Нашите автори

Здравка Евтимова: Глад

17/02/2014 Култура

Наш автор с втора книга в САЩ

23/01/2014 Нашите автори

Здравка Евтимова: Песен за стъпките следобед

Следете новините ни в GoogleNews