Вчера, до една кофа за боклук, видях изхвърлено ваксаджийско сандъче. Отстрани беше с метален обков и налепени под него огледалца. Обърнах го - на гърба бе все още не беше изпаднала забодена с кабарчета стара снимка на елегантно конте с шапка „Борсалино“, типично за модата от 20-40-те години на миналия век.

Най-важната реклама на това оборудване беше старателно изографисания с избеляла блажна боя надпис: „Хората се познават по обувките“. Сандъкът сигурно е бил намерен на някой столичен таван или мазе и като ненужна вещ е захвърлен до кофите за боклук.

Вероятно някой от по-възрастните столичани е ползвал услугите на уличен ваксаджия и помни какво е това. Ваксаджиите отдавна са изчезнали, окончателно изтрити от градския ни пейзаж. Аз ги помня от ученическите си години. Картината е ярка и все още е пред очите ми – седят на тесния си стол, с жест сочат към обувките на минувачите, като ги подканят да използват услугите им.

Бяха „накацали“ главно около градинката на „Кристал“, както и по ул. „Граф Н. Игнатиев“. Ако не се лъжа, последните екземпляри от този градски бизнес изкарваха насъщния си до Такевата градинка, която се намира на ул. „Солунска“, преди площад „Славейков“.

Помня ясно тези работяги, с четки в ръце, които в сандъчето си имаха нещо като миниатюрни чекмеджета с разни видове бои за обувки. С любопитство наблюдавах как някой клиент слага крака си върху специалната месингова поставка с форма на подметка. Маестрото ваксаджия изведнъж приемаше възможно най-професионалната си физиономия, буквално като хирург преди операция. С отработено движение слагаше отляво и отдясно до обувката буферните капаци от дебел картон, за да не изцапа панталона или чорапа на клиента. И магичната церемония започваше.

Буквално след секунда, издърпваше малка четка от тайно чекмедже и със замах правеше движения като художник. Загребваше ловко черната вакса от стара тенекиена кутия за халва. Нанасяше светкавично съответния цвят боя, след което малката четка пак загадъчно изчезваше, а в ръцете му пъргаво заиграваха две четки с големи дървени дръжки.

След цялата тази процедура идваше моментът на същинското лустро. В ръцете на вълшебника, пак изневиделица, се появяваше вълнен парцал, който търкаше до блясък кожата на обувката. Когато едната обувка е готова, ваксаджията веднага потропваше по масичката с дръжката на четката си. Това означаваше само едно: „Смяна на крака!“

От дядо и баба знам, че в София е имало дори салони за бързо лустросване на обувки. Преди работа или среща, минаваш през тях, слагаш крака си пред ваксаджията, а докато той работи по обувката, обменяш виц или кратко резюме на по-важните новини от сутрешния вестник с клиента до теб. После всеки плаща и продължава по пътя си, а обувките блестят и отразяват слънцето и настроението ти по цялата улица. Вероятно по-възрастните столичани си спомнят помещението за лъскане на площад "Възраждане", където днес има детски магазин.

Салон „Уникум“ – личен архив на Крикор Асланян от книгата „София, моят роден град“

Някои от прясно лустросаните клиенти бързали да направят сефтето в току-що отворилите дюкяни, за да си купят нещо с намаление, защото търговците смятали, че първият купувач им е на късмет. А и продавачите прецизно определяли още по външния вид, че щом обувките му блестят, търговията ще върви по вода през целия ден.

Ако излезем за малко от България и се заровим назад в историята на тази улична професия, ще открием няколко интересни факта. Британски историци описват, че през 1851 е имало лондонска бригада „Черната обувка“, основана от някой си Джон МакГрегър, която си осигурявала постоянна и добре платена работа.

Всички деца, които изкарвали пари от лъскане на обувки в този съюз, вечер задължително ходели на занятия в училището за сираци. Образованието било безплатно и подсигурено от водача на бригадата. По това време в Англия е имало няколко такива. На всички деца-ваксаджии, които наброявали около 300 000, се полагали безплатна храна, подслон в общежитие и, разбира се, сносно вечерно образование.

Въпреки че у нас на някои сборове или междуградски панаири все още може да видите ваксаджия, той е там по-скоро за атракция, а не за да изкарва прехраната си. В Европа тази професия вече е изчезнала. Можем само да четем за нея, да се вглеждаме в очите на ваксаджийчетата по старите фотографии, да намираме сандъчета, захвърлени на някой прашен таван или до кофите за боклук.

Утре ще мина пак по същия маршрут, но едва ли ще заваря ваксаджийското оборудване на неизвестния човек, лъскал чепиците на софиянци. Вечерният боклукчийски камион ще го е прибрал и никой няма да има спомен нито за сандъчето, нито за притежателя му изхранвал дълги години семейството си с четките и самоделната боя в кутиите от халва.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици" ул. "Аксаков",10 (под колоните) и "Нисим", бул. "В. Левски 59" (ъгъла с ул. "ген. Паренсов") или да я поръчате онлайн тук.