Спиш ли?

Милена Дойчева 18 октомври 2013 в 13:11 9308 14

Снимка:  A.B. van der Weide Photography, http://photo.net
Снимка:  A.B. van der Weide Photography, http://photo.net

 

Аз съм изключително впечатлителна. Ще разочаровам онази част от мъжете, които си помислиха нещо друго. Имам предвид, че всичко в света около мен ме впечатлява. Вероятно прекалявам с четенето на новини, кой знае. Обаче тази моя впечатлителност се отпечатва доста често в сънищата ми. А те, сънищата, си правят каквото пожелаят с нас и ние никак не успяваме да ги контролираме. Е, все са ми „сервирали” разни сериали нощем, но какво чудо ми се случи в следобедната ми дрямка, не е истина…

„…Ранна мъглива сутрин. Млад левент с бяла ризка и кожено черно якенце, плътно опънато около изваян бицепс, стои прав на някаква поляна. То хем поляна, пък хем наоколо малки четириетажни сгради с олюпена боя по балконите. Танцьорки с бели роби като самодиви са наобиколили стройното момче и пеят с космически глас: „Той слезе на земята, той пръв откликва във душата…”.  Босите им крака се заплитат в топки и бухалки… (Сънищата понякога са много объркани, но това е характерно за тях. Проявете разбиране). И аз съм там – на поляната с блокове. Стоя от дясната страна на готиния пич. А той изведнъж вече не беше с яке, а облечен с потури, везана ризка и елече, което кой знае защо му беше малко. Това правеше ръцете му да изглеждат неестествено големи. В едната държеше малко дудуче, а в другата голям микрофон. Той се огледа около себе си, вдигна ръката с дудучето и засвири като истински Орфей. Очаквах да се появи сянката на Родопите, но това не се случи. Отдалече ми се видяха само някакви телени мрежи и надписи на турски. (Знаете, в сънищата всичко е неочаквано). За моя изненада стройният танц на самодивите се наруши. Те протягаха ръце към дудучето и викаха: „Дай да посвирим”. Щеше да настъпи страшна олелия, ако изведнъж изпод земята не беше излязла лелка, досущ като строга господарка, с по две бухалки във всяка ръка. Тя ги вдигна заплашително и момите респектирано отстъпиха: „Пророчицата ми откри, че млад маж от Фелибето ке доде у София, ке свирне на кавал и сичко в държавата ке се подрЕди” – каза тя и изчезна както се беше появила. И кой знае защо на нейно място долетя Батман с генералски пагони на раменете си. Той пипна бицепса на младежа и одобрително смигна: „Бучка си, бучка”. А след това започна да се смее. Юнакът обаче удари с вълшебния си микрофон крилатия бозайник (защото микрофонът му беше вълшебен) и той се разпръсна на хиляди празни бюлетини. „Готин фокус!” – мина ми през ума. 

Някъде в далечината, на един от олющените балкони светеше неонов надпис на банка. Така и не можах да прочета името й. (Казах ли вече, че много се ядосвам, когато ми се губят детайли в сънищата). Там стоеше човек на средна възраст с мустаци и кимаше одобрително. Отдалечe ми приличаше на младия Георги Димитров. Обаче какво ще прави вождът в банка? До него на парапета мяукаше черна котка с отрязана опашка (бял котарак нямаше). Той взе мегафон и тържествено завика: "Дами и господа, лейдис ен дежнтъмен, другарки и другари, представям ви..." Помислих си: "Ей сега ще му чуя поне името". Обаче не го чух! (Сънища…).

Мъглата някак взе да се изпарява, а аз продължавах да не виждам ясно лицето на човека, до когото съм застанала. Сякаш беше с маска. Направо не ми се вярва. Някакъв прожектор освети първо него, а след това лъчътсе спря и върху мен. Като в куклен театър - както осветяват парцалените човечета, но конците, с които са закачени остават в тъмното и не се виждат. Зад гърбовете ни огромен екран като тия в кината – от плат. Платът така опънат  – муха да кацне ще се хлъзне. Държи го в ноктите си гигантски сокол. На екрана два надписа. Отгоре със сини букви пише „БЛОГария без цензура”, а отдолу с червени „БЛОГария с цензура”. По средата голям кафяв плюс. Облечена съм с официално цикламено костюмче. (Много ме е яд, че не видях с какви обувки съм. И да знаете – не харесвам цикламено. Как се дразня само, когато вместо важните подробности в съня ми се появяват някакви кокошки, но за тях малко по-надолу ще стане дума). На полата ми има залепен стикер, на който има изрисувани в кръг 12 жълти петолъчки на син фон, а вътре надпис „Татковци”.  Върху елечето на юначето до мен също има стикер. На него пак същият кръг, но надписът е „Маминки”. В момента, в който четях, изведнъж видях, че от лявата ми страна тече нещо като река. Казвам нещо като река, защото повече ми приличаше на дере, в което провлачено се точи кафеникава течност със силна неприятна миризма. Над реката дъска, а по дъската гордо ходи и кукурига петел. Един такъв много бял с много червен гребен и навирил черна опашка. И той с елече. На метър след него наперено пристъпят 8 бели кокошки. (Какви пък са тия кокошки сега и защо са точно 8, а не 7? Хубаво казват свещениците да не вярваме на сънища, че то като вземеш да анализираш и по-голямо кино става…). Притесних се някоя кокошка да не цопне, че да изпръска с онова кафявото потурките на младежа. Но те си кудкудякаха и смело следваха петела.

Отново чух тихата самодивска песен: „По-бързо и по-открито банките ще пълним с пиари и пари”. Това отклони вниманието ми от кокошките. Звук от вувузела някак ми подсказа, че бях до човека с микрофона в качеството си на негов коалиционен партньор. И представяхме двамата, рамо до рамо, ръка за ръка, нашите предизборни платформи. Изведнъж вече не бяхме на поляната с блоковете, а на огромна платформа. Някъде в далечината продължаваше самодивската песен: „Един е той. Подкрепа няма ли - ще се изтърси от височината”. „Как ще се изтърси? Нали и аз съм на същата платформа?” – нещо се притесних. Започна да ми се вие свят. Завъртях се в някаква бясна въртележка. Около мен се появиха хора. Много хора. Всички крещяха нещо, всички се оплакваха от нещо, а аз се опитвах да ги надвикам, за да чуят моята платформа. Те обаче скандираха ОСТАВКА и отказваха да слушат. Гласът ми почти премина във фалцет, докато им казвах: „Целта на моето движение е Европарламентът. Но аз искам и България да управлявам. В листата ми ще бъдат включени всички български бащи с три или повече деца. Ще дам предимство на самотните бащи, но трябва да знаят чужди езици. Кандидатства се с автобиография на имейла ми. Водач на листата ще съм аз. Вече съм сключила предизборно споразумение за коалиция с движението на „Маминките”. Неговият лидер ще хване майките, а аз бащите. В момента водя преговори със свекърва ми да оглави движението на „Бабките и Дядковците”, за да включим и хората от третата възраст, защото те най-съвестно ходят да гласуват, а не като нас да умуват, да избират и все никой да не им харесва. Ще се опитаме да намерим допирни точки с Лигата на българските жени и с Лигата на българските мъже, защото освен бащи и майки в нашата мила родина има и „Моми” и „Ергени”. Моят коалиционен партньор няма да бъде вдясно, вляво или в средата, защото е единственият политик, който може да праща послания във всички посоки и има морал да е премиер - казвам аз и посочвам към младежа, който вече държи не дудуче и микрофон, а банково извлечение. Аз също имам морал за съпремиер и оставям лявото, дясното и средата за колегата, а аз гледам надолу към най-бедните. За горе при чорбаджиите, наричани за по-модерно олигархия, има кой да се погрижи. Неговата кампания ще е без цензура, а моята ще е с цензура – все пак не трябва да оставяме мнозинството на произвола на съдбата. Граждани и гражданки, селяни и селянки, другари и другарки, госпожи и господа, олигарси и олигарки, банкери и банкерки, народе, гласувайте за нас. „Нас… Аз… Аз… Аз”… - повтаряше ехото”.

Стреснах се от силен трясък и бавно се върнах в реалността. Някой някъде правеше ремонт и къртеше стена. Чувството обаче не беше неприятно, защото заедно с него в мен се загнезди и усещането, че не съм се събудила само аз, че това някак си е станало и с други хора. Добре, че не вярвам на сънища. А още по-добре е и че все повече хора не вярват на сънища. 

Защото в сънищата някои детайли липсват, някои кътчета остават в тъмното, не се виждат сценаристите на театъра, който се разиграва, не се забелязват кукловодите, които дърпат конците, не се различават даже лицата на главните актьори. Събитията изглеждат хаотични и сякаш няма връзка между тях. В реалността нещата вече не стоят така. Казвам вече, защото до преди няколко години съзнателно се упоявахме, за да спим сякаш мъртвешки сън, или ако видехме нещо нередно, махвахме с ръка и… продължавахме бавно. Но вече ни пука. Вече сме будни. Научихме се на онова, от което най-много се страхуват политиците и техните началници - да искаме да сме свободни! Научихме се да виждаме това, което вещерите и оракулите на политически сънища представят за невидимо, научихме се да четем между редовете и да правим връзка между събития и новини, които на пръв поглед нямат нищо общо, научихме се да протестираме срещу задкулисието, срещу липсата на морал, научихме се да не спим в реалността… Един народ, който се събужда, един разтъркващ очите си гигант. Радвам се да бъда мъничка част от това. 

 

P.S. Всяка прилика в съня ми с истински личности и събития е случайна. Не контролирам сънищата си. 

А какво е да си истинска личност? Е, това е една друга тема… 

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!