Скиталчества из бохемска София

Наскоро си мислех, по-скоро се питах, какво и как ще разкажа на своите съученици от гимназията в провинцията, ако някой ден класът се събере отново. Повечето от тях днес са пръснати из европейските столици или работят в слънчевите испански курорти. Ако не се лъжа, всички имат по едно или две деца, които отглеждат като щастливи майки и татковци.

Какво да им разкажа? Че завърших висше образование – едва ли някой ще се впечатли; то си беше и скучно. Че от десет години съм в столицата и съм посетила стотици купони – та кой сериозен човек се хвали с такива неща?! Че още „вися на врата“ на тати и мама – това си е откровено казано срамно.

“Кажи им, че си станала писателка. Кажи им го с твърдост и гордост.” Сякаш чувам как моят учител в литературата ме съветва това. За него, да е жив и здрав, това все още е повод за гордост и като че ли символ на просперитет. Разбира се, той и аз трябва да сме подготвени, като кажем, че сме писатели, да отговорим на въпроса: „А какво работиш?“. Понякога е много трудно да разкажеш личното удовлетворение. Цифрите и многото нули след тях са лоша реклама за артистите днес тук; те обезценяват изкуството с една тръпчива вулгарност – като от гранясал сладолед, по който пъплят мравките от шкафа на прабаба.

Хм, ще разкажа на моите приятели от училище как се озовах в едно пищно бохемско средище в центъра на София, как ядох и пих на вересия и как историята с Писателското кафене, която някога се намирало отсреща, се повтори (почти, но не съвсем) като дежа вю.

За Писателското кафене научавам от сборника „Софийските потайности“ на историка Петър Величков. Там той много сочно пресъздава атмосферата, която царяла в кафенето, преди то да бъде съборено през 1975 г. Няма да коментирам причините за разрушаването му – дали по прагматични или по морални причини, сега не е толкова важно; при всички случаи този акт е несправедлив спрямо интелектуалния елит от началото докъм средата на XX век. Но не е ли още по-несправедливо на негово място да бъде издигнат европейски бизнесцентър или градинката пред Руската църква – иначе отлично поддържана – да се пълни с употребяващи наркотици; искам само да кажа, че всяко време крие своите капани и във всички епохи оцеляването на писатели и художници е било или следствие от успешна мимикрия, или щастлива случайност.

В кафенето на писателите животът започвал около 10 ч предобед и докъм 11 било много оживено. Тук влизали и излизали интелектуалци и бохеми, писатели и художници, артисти и интелигенти от различна възраст и пол. Сред тях били Асен Разцветников, Дора Габе, Елин Пелин, Пенчо Славейков, Яна Язова – при появата на която мъжете губели ума и дума и челюстният им ъгъл леко увисвал, Йордан Стубел – младият любовник на поетесата Дора Габе, Елисавета Багряна и др. Тук влизали – и, о! – можем да си представим затаяването на дъх като пред появата на личност, от която зависи животът ни – издатели, критици, членове на комисии и жури състави и пр. Съблазънта да принадлежиш към този елит била ненадмината, а и от това място тръгвали някои от хубавите художествени истории на българските писатели от миналото. За художниците пък имало и друго преимущество: между 11 и 12 ч в делничен ден те се събирали в Писателското кафене, за да позяпат елегантните дами, които се разхождали из центъра по това време. Действително техни обекти на възхищение (а може би и желание, кой знае) и техни музи ставали най-изтънчените столични дами – с техните изрядни прически, естетични походки и завършени тоалети.

Така че, животът кипял. И не е вярно, че мъжете са само повърхностни ценители на женския външен вид. Случвало се и да се замислят над други неща около набелязаната дама. Така например, художникът Иван Пенков – бащата на големия артист Джони Пенков – обичал да остроумничи и да проявява пиперливото ли си чувство за хумор, когато чифт изящни крака отминели по булеварда. Той казвал спокойно „Кому ли е омръзнала?“ и с това като че ли придавал цвят на деня на колегите си по маса.

Всички се досещаме, че да пият безброй кафета, да ядат пасти или още повече да пийват скъпи коняци в часовете до полунощ, когато кафенето затваряло, не било посилно за бюджета на българските писатели. И тъкмо когато им омръзвало да киснат пред празната маса, се появявал някой щедър благодетел, който черпел.
Забележително е, че никъде не попаднах на сведения, уличаващи тези тогавашни меценати в диктуване на течения или определяне на характера на творбата на почерпения творец. Един такъв благодетел бил политикът Иван Харизанов – редовен посетител, който плащал питиета на цели компании, без те дори да разберат кой ги е почерпил. Благородството, знаем, е по-присъщо на миналото.

Но най-щедрият спонсор на лежерните часове на българските писатели в кафенето бил сервитьорът Коста. Той имал завидно смело, но и добро сърце, с което великодушно опрощавал сметките. Коста записвал кафетата на вересия и тя никога не била погасявана – просто не се стигало дотам и нямало нужда от това.

Ех, какви времена – и салонът като салон, и келнерът като келнер. Коста се шегувал добронамерено и тактично с посетителите на своя магнетичен салон, който през деня бил озаряван от съзерцателни натури, които с минаването на минутите ожаднявали. За келнера Коста явно други неща били важни: не толкова бакшишът, колкото бързият, но жив диалог със следващото голямо име на литературния небосклон в България.

Моята история е унизителна, мъчна и изобщо не е „свястна“ писателска история, така че се заредете с търпение и по възможност, бъдете снизходителни. Хубавото е, че се забавлявах ужасно много – при тогавашното ми съзнание и дух.
Един приятел художник реши да отпразнува рождения си ден в тузарския ресторант, който се издигаше точно срещу някогашното Писателско кафене, където сега има жълти и лилави ниски цветчета, пейки и една внушителна Руска църква. Днес няма Писателско кафене, а и тузарският ресторант го няма, но имаме спомени за утеха. Искаше ми са да кажа, че има други кафенета и ресторанти, но ние, пишещите хора днес, рядко се впечатляваме от барове и кръчми.
Интериорният дизайн – стилен до немай-къде, съвсем сериозно! – беше по идея и изпълнение на художника рожденик. Той беше поканил много свои приятели, като ги беше предупредил подаръците да са в бутилки. А собственикът на ресторанта бе предоставил част от заведението си, за да празнуваме. Тоест, носиш пиене за себе си, носиш бутилка за рожденика и си тръгваш с чиста съвест – и едва ли с трезво съзнание, но какво пък толкова.

Купонът беше разкошен. Само че по едно време аз огладнях. И погледнах съзаклятнически към един от гостите – също художник и също приятел. Набързо прегледахме менюто и след кратко време вече похапвахме превъзходна на вкус пица с препечена коричка от пълнозърнесто брашно и възхитителна плънка отгоре.

Всичко беше хубаво, бях доволна и сита. Но когато дойде сметката, се оказа, че нямаме толкова пари, за да платим пиците.
„Дали е възможно… - обърнах се аз към сервитьорката. – Дали може да мием чинии цяла нощ, но да не плащаме тази сметка?“
„Ами, то няма да е цяла нощ, така че споко. Само онези чинии ей там, в кухнята“, отговори сервитьорката и се фръцна с вълнение. Така ми се стори.

А после михме чинии. Стори ми се, че това бяха чиниите на много важни хора. Бяха почти чисти и много красиви чинии. Или поне така ми се е искало тогава. Освен това измихме пода. И го подсушихме.
А на следващия ден…, когато всички се съвзехме от купона – който както казах, беше великолепен – се оказа, че рожденикът трябва да плати една хубава, голяма, сочна и леко тлъстичка сметка.
За пици, салати, десерти и други глезотии, които гостите на юбилея му бяха консумирали.

Да, нямаше го келнерът Коста, който да подходи доблестно и да пише сметката на онази вересия, за която никой никога да не научи. Имаше ги веселяшкото миене на чинии, звънкият смях и насладата от общуването с приятелите. Между които имаше и художници, и музиканти, и писатели – които вероятно не можеха да платят, но пък оставиха парче, дъх, почерк. От себе си.

И така. На моите съученички ще кажа – нали си обещахме пак да се срещнем и да си разкажем кой с какво се е преборил – това, което съм научила от живота. Че с писателски труд не се забогатява.
Но пък ако се откъснем от предразсъдъци и скрупули, у мен остава да сладни един друг факт, също научен от живота. А именно – че писането с неговите усилия, приключения и страсти – е богатство.

________________________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на този адрес: diana.markova@gmail.com.

Следете новините ни в GoogleNews