Шоуто на истинския човек

Николай Фенерски Последна промяна на 30 април 2021 в 12:25 4864 0

След сватбата ми с Мария второто велико събитие на 1998 беше излизането на „Шоуто на Труман“. През деветдесетте творците създадоха много силни филми, сред които и „Боен клуб“, и „Ъндърграунд“. Режисьорите лека-полека навлязоха в една територия, в която днес не смеят да припарят – да изобличават. Да казват на бялото – бяло и на лъжата – лъжа. Гледахме „Шоуто“ във времето, когато риалити форматите тъкмо прохождаха в нашите телевизии.

После се разюздиха. Свалиха им юздите. Паднаха задръжките. Моралните. Стремежът към документализъм в най-профанния му вид завзе всичко. Човекът обича сеира. Не изкуството. Фикшъна почна да флиртува с факшъна. Ето, и тук почнах с документалния факт, че през онази година сме се взели с жена ми. Някои писатели още не могат да разграничат спомен от роман. Първото не е художествен жанр, мемоаристиката е вид документалистика. Което не означава, че спомените не могат да се превръщат в чиста литература, но това е друга тема.

Връщам се при Джим Кери – една от перфектните му роли. Риалити форматът е зловещ, един съсипан човешки живот, защото е собственост на корпорацията, която произвежда шоуто – той е роб. Не е подписвал договор, защото шоуто следи живота му от раждането му, договорът е между компанията и родителите му. Но фактически е роден роб и не може да бъде друг. Ако реши да напусне шоуто, трябва да е много уверен и мотивиран, да не се отказва, да е упорит и да стигне докрай. Колко от нас са толкова изключителни и преследват целите си? Колко от нас не са приспани от дигиталните залъгалки?

Изгледахме с десетокласниците филма, всеки петък им пускам по един добър филм, когато се виждаме на живо в училище. Вече стана рядкост. Имаше една реплика на собственика, че в шоуто са инсталирани 5 хиляди камери, които да следят живота на Труман. Истинския човек – превод на името му. И след прожекцията ги попитах колко камери виждат наоколо. Посочиха камерата в класната стая. После се сетиха за камерите в коридора, на игрището, на светофарите, магазините, улиците. (Камерите са все по-съвършени. Измерват и чертите на лицето.) Тогава ги накарах да погледнат телефоните си – всеки телефон има по две камери. Дали някой наблюдава какво се случва през всички тези стъклени очи? Защо обявяват за параноя идеята, че някой специално ще се занимава да ни следи през камерите ни? Докъде докарахме шоуто – на показ е вече абсолютно всичко през тези очи. Герои във филма не са нещастници като Труман, с чиито родители корпорацията е сключила договор за притежанието му. Героите сме ние и ние сме собственост на предметите, те нас притежават чрез двугодишни договори с мобилните оператори. После се подновяват.

Можеш да се откажеш от договора. Можеш да си купиш телефон с копчета. Може и никакъв телефон да не влачиш в джоба си. Всичко е доброволно – първи закон на робството. Ще си принуден да работиш нещо не много квалифицирано, за да оцеляваш. Учител няма да можеш да станеш, защото трябва да водиш часовете си дистанционно през платформата на Майкрософт, великата и вездесъща корпорация. Електронните дневници навлязоха масово и навсякъде година преди К19 ситуацията. Навсякъде – във всички европейски държави поне. Разбира се, чиста параноя е да си мислим, че не е случайност тази последователност от събития. Моля ви, без болни фантазии. Само факти са нужни, само факти. След като едно нещо вече е факт, то не може да бъде отменено, върнато, отказано. На ниво предположение евентуално може и да се появи съпротива. На ниво факт – не.

Всичко в света може да се ресетне, но не и дигитализацията обратно до аналоговия свят. Дигитализацията е неотменима като изгрева на слънцето. Аналоговият свят на истинския човек приключи. В дигиталния свят шоуто е лично занимание – и през соцмрежи, и тайно през софтуера на службите (корпорациите), заети със следенето ни. Творецът, писателят, режисьорът – е ненужен атавизъм, отживелица, защото всеки се е втренчил в собственото си шоу. Той сам си е и герой, и зрител. Задоволява копнежа си да бъде център на вселената. И да зяпа сеир.

Има една реплика на Труман, от онези случайно изпуснатите и минали покрай вниманието ни в онази неповторима 98. Когато вече е осъзнал, че е главен герой в собствено шоу и решава да се държи на положение, да бъде над нещата, започва демонстративно и с апломб да извършва всичко, което се иска от него. Шоуто трябва да продължи още известно време. Докато намери начин да се справи. И тогава във ведро настроение той излиза на улицата. Вече е наясно, че го снимат, че всички останали са актьори. И отговаря уж на съседа си Спенсър, който го е попитал как я кара:

- М-м, чакай да проверя. - Поглежда часовника си. - Жизнените ми показатели са добри.

Думите му са отправени всъщност към продуцентите, да бъдат спокойни, да знаят, че бизнесът им няма да пострада поради някаква банална здравословна причина. Лека закачка. А чухте ли, че вече ще има приложения за смартфони, които да следят здравния ни статус, наличието на вирус или ваксина? И не, вече не е въпрос на бизнес. Не сме 98. Стигнахме до нови предели. Въпрос на притежание е.

Усмихнете се. Да, фалшиво е, но все пак, снимат ви в момента. Лицето ви е измерено. Лицеизмерно. И все пак винаги трябва да помним – и ние, и шефовете на шоуто – че онова там в сървърите са само и единствено нули и единици. Елементарна работа. А Човечността е доста по-сложно нещо.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови