- Докладваха ми, че любимата ти поговорка била: "За да бъдеш господар, преструвай се на слуга" – подхвана знатната дама.

- Сара, ако се преструваш пред мен, избери някоя кост от тялото си. Ще платя да ти я счупят.

Кой ли се е разбързал да осведоми госпожата относно предпочитанията ми? Ясно кой, но да видим накъде ще поеме изложението й. Обстановката в кабинета, както цялото съцветие прилагателни, описващи госпожа Мраморова, беше луксозна. Златна лъжичка за кафе, порцеланова чашка със сигурност от времето на династия Мин, защото на стената зад гърба й сияе сребърна табела с надпис от инкрустирани камъни, вероятно скъпоценни - порцелан, династия Мин (1368-1644). Тя не ми предложи кафе, въртеше в ръка династия Мин и използваше златната лъжичка с небрежна елегантност.

- Девойката вече е пила кафе – госпожа Мраморова ме посочи с лакът на икономката си. – Не й носи нищо. Трябва да работи.

Домашната помощничка все още бършеше кристалната повърхност на масичката пред работодателката си, когато госпожата подхвана:

- Чувам, че пишеш и си слабохарактерна. Споменаха ми, че си мекотело, но то се вижда с невъоръжено око. Същевременно ме осведомиха, че ако забележиш дефект, никакви думи не излизат навън от устата ти; сигурно си тъпа да осъзнаеш какво виждаш. Ала твърдят, че се справяш с граматиката, по дяволите. Досещаш се къде да оставиш запетая и откъде да я изскубнеш. Различаваш пълния от непълния член - затова те наемам. Аз диктувам, ти правиш литература, после ми я четеш. Нареждам ти – това махни, ти го махаш. Ясна ли съм?

- Рисковано е да наричате мекотело човек, който умее да си служи със запетаи – изтървах се аз. Жената бе успяла да ме нервира, а това за мен бе най-краткото разстояние до финансов крах. Тази моя уста – отново се оказа по-голяма от главата ми. Толкова тренирах да изградя себе си като перде, уви, все още без успех. Парите, които щеше да ми плати Мраморова, означаваха живот или смърт, следователно прибягнах до трика с хладното оръжие: - Запетаята е предчувствие за кама, която се забива в една и съща рана - казах. Можех със същия успех да вметна, че величието е болест в плътта на посредствения – дамите със златни лъжички за кафе често се въртят около чувства, свързани със собствената им интелектуална значимост в обществото.

- Това Конфуций ли беше? – попита тя.

Предпочетох да не дам пряк отговор – можеше да ме провери в Google и отиде, та се не видя краваят. Аз, в качеството ми на гладна кокошка, отново щях да сънувам просо.

- Вие сте недоверчива жена, госпожо – казах. - Гугъл със сигурност ще има мнение по въпроса, който отправихте към мен. -
Честно казано Гугъл пет пари не даваше за жалките ми измислици.

- Започвай да пишеш – скръцна зъби дамата. - Крайно време е. Диктувам.

Писах един час и двайсет минути. Литературата, която сътворих от разсъжденията й, се побираше в следния абзац:

"От малка съм привлекателна, но то е естествено. Жените в рода Мраморови са хубави. Аз съм най хубавата от тях. Баща ми, стар естет и ценител на красотата у жената (виж ми окото, моля не използвай изрази с естество на долнопробна кръчма тук), ме посъветва – "Роди ми внук, за да съм сигурен, че моите авоари ще отидат за триумф на семка от моята кръв. После си живей живота". Родителят ми знае как да те мотивира. Съществуват различни начини, но името на всеки мотив е един - пари. 70 хиляди лева.

О, неразумни и юроде, както казва Паисий, как можа да се продадеш за две стотинки. Но, Сара, това го запиши внимателно -  и скъсаното портмоне може да държи банкноти.

- Какъв искаш? - попита баща ми, който е бизнесмен, врял и кипял в много котли и тенджери.

- Висок. Със зелени очи.

Знам, че баща ми ще проучи човека в дълбочина и точно това се случи. Човекът имаше банкова сметка и зелена коприва в очите, баща ми ни запозна. Не почти, съвсем не си говорех с Копривата – цели четири месеца и половина, дълго време, и взех да се съмнявам, че или той, или аз притежаваме някакъв скрит дефект. Целенасочената ни дейност не се увенчаваше с резултат. Татко ни закара в една вила край Несебър, за да се наслаждаваме на мир и спокойствие. Асен и зелените му очи, селекцията на баща ми, работеше. Не излизахме никъде.

- Госпожо – намесих се дискретно аз. - Вероятно са Ви известни компонентите на успеха. Упорит труд на единия бряг, последователност на другия. Но ако между двата бряга не е изграден мост, не се постига резултат. Талантът е мостът, госпожо. Сигурно Ви е липсвал талант.

Тази моя грамадна уста. Тласка ме от колапс към колапс. Не успях да изградя пердето в себе си.

- Сара, нали се досещаш кой те препоръча пред мен?

- Не се досещам се, госпожо – излъгах с лекота аз.

Самият Христофор, който беше подхвърлил, че ако имам влечение, мога да се омъжа за него, ме информира, че е открил златна мина за мен. Името на златото в мината било госпожа Мраморова. Желаела да напише роман. Аз трябвало да трансформирам живота й в литература. Все пак съм поназнайвала българския синтаксис, тоест строежа на изречението. Парите били добри.

- Твоят приятел вече не е твой приятел – уведоми ме госпожа Мраморова. – Помниш ли, в събота те освободих, за да се срещнеш с майка си.

- Едва ли бих могла да се срещна с майка си, госпожо. Тя е отдавна в Лисабон при своя съпруг.

- Да. Разбира се. Той – сещаш се кой – ме осведоми, че няма при кого да се прибираш – вклини се в обяснението ми госпожата. - Вашите са щастливо разведени – прекрасна стъпка от тяхна страна, а ти си самотна си като информационна табела на спирка за градския транспорт.

- Самотата е най-мощното оръжие на интелекта – изстрелях аз.

- Това Конфуций ли беше? – поинтересува се Мраморова.

Успях да се хвана в ръце и не я посъветвах да провери в Гугъл. Кабинетът на дамата сияеше, поемайки светлината на януари в златните кантове на мебелите. Порцелановите вази от династия Мин се усмихваха ехидно срещу мен, сребърният пепелник бе потънал в размисъл, а в портмонето ми имаше 23 лева.

- Твоят приятел ми гостува в събота – изрече тържествено госпожа Мраморова. - Оцених го по достойнство. Оценката му е среден (3.45), ако проявяваш интерес, ще предоставя подробности.

Порцеланът от династия Мин ми подейства окуражително. Януари най-сетне се беше досетил, че е зимен месец и бе метнал ласото си от хладни ветрове към кабинета на госпожа Мраморова.

- Кой от всичките ми приятели имате предвид, госпожо? – попитах невинно аз.

Дамата без малко не глътна златната лъжичка за кафе в комплект с порцелановата чашка. Закашля се. Пи вода от шише, върху което беше инкрустирана латинската мъдрост Quod licet Iovi, non licet bovi – тоест "Което е позволено на Юпитер, не е позволено на вола". Все пак бях учила латински в университета, за да се усетя, че волът би следвало да бъда аз. Чакай малко. Аз съм Сара, костилка, която пониква в сярна киселина. Христофор, който, ако се съди от думите на Мраморова, беше оттеглил нежната оферта да споделим дните до края на живота си, и наистина бях на път да стана информационна табела на спирка за градския транспорт.

- Изглеждаш толкова схлупена – подчерта госпожа Мраморова. – Наистина ли имаш други, освен Христофор?

Оставих я да разсъждава на воля по зададената от самата нея тема. Мраморова беше дама на активното действие и изрече с подчертана заповедна интонация:

- Пиши!

Измина още част и четиридесет минути, които аз превърнах в абзац анемична литература:

"Баща ми желаеше да бъде сигурен, че ще остави финансите си на семе от своята кръв. Селектираният от тате индивид на име Асен мълчеше. И аз мълчах. В Несебър ни чистеше и готвеше една стара гъсеница, толкова сбръчкана, че не можех да пия чая, който ми сервираше. В края на четвъртия месец, залостени със селектирания обект в проклетата вила, забелязах, че обектът наблюдава дъртата гъсеница с интерес.

Накрая постигнахме желания резултат.

Оттогава ненавиждам Несебър и морето. В крайна сметка получих 70 хиляди, за които се споразумях с баща ми да бъдат в евро. Не съм сигурна точно колко придоби в джобовете си Асен, но щом узна, че сме се справили – не ми каза нито 4Довиждане", нито "Не мога да те дишам". Изфуча през вратата на вилата, както си беше по пижама, а аз тържествувах! Събрах дванадесетте куфара дрехи, които моят баща му беше купил и с върховна наслада – не можеш да си представиш какво е наслада, ти си духовно плоска, Сара - запалих ризите му, бельото, банските, маратонките му, джинсите на брега на морето – и, Сара, танцувах сред сенките на пламъците около огъня. Не ме гледай така. Никога не съм била толкова щастлива - онзи се изрина от Несебър.

Ако можех и вилата щях да запаля, и Черно море - до последната вълна и най-изгнилата лодка. За тия близо пет месеци сме си казали пет думи с Асен. Бяха започнали да ми излизат пъпки само като чуя името Асен, но ти си двуизмерно схлупена, Сара, не би могла да схванеш дълбочината на чувствата ми".

- Госпожо – напомних й аз. – Споменахте, че и протритото портмоне може да държи пари. Аз пък ще подчертая, че когато вали, дъждът еднакво бие и схлупения, и златния покрив от династия Мин.

Госпожа Мраморова отново понечи да погълне златната си лъжичка в комплект с чашката за кафе.

- Впрочем – подхванах кротко аз, чувствайки, че пускам корен в сярната киселина на очите й. – Бихте ли ми предоставили телефонния номер на Асен?

В този момент в кабинета връхлетя момченце – на пет-шест години. Гнездо от кестенява коса, взрив на коприва в очите, бранд Givenchy Kids от късите чорапи до лентата на главата.

- Коя е тази? – изкрещя детето. Застана на двайсет сантиметра от мен, огледа ме внимателно, състави си мнение и ми заповяда:

- Играй хоро. Тук и сега. Веднага.

Госпожа Мраморова се усмихна щастливо, погледът й нахълта в очите ми.

- Ако станеш негова гувернантка – набра уверена височина гласът й, - ще ти платя…

Звуците на изречената от нея сума още не бяха заглъхнали, а аз вече бях глътнала всичките четири ехидно усмихващо се вази от династия Мин.

- Чакам отговора ти – настоя госпожа Мраморова.