Любен Лачански: Февруари. Защо ли не живеехме в Париж?

Тези дни, като досадно куче палаш, ме преследва в зазимения ми мозък парче от един черно-бял епизод на някогашен филмов преглед на световните новини. В него се вижда как министър-председателят на Великобритания лорд Чембърлейн слиза по смешничка самолетна стълбица и размахва лист хартия. Времето е ветровито и косата му се роши, а листът, който както личи според Чембърлейн е много важен, аха да се изтръгне от ръката му и да захвърчи май чак над Ламанша.

Както съобщава задкадровият текст, това е решението на Мюнхенското споразумение от 30 септември 1938 година. То е подписано от споменатия джентълмен, от мосю Даладие - премиер на Франция, и от Хитлер и Мусолини, които ще станат много известни именно след това споразумение.

Документът има за цел да спаси някогашна Чехословакия от анексиране в полза на Германия. Пак според същия задкадров текст думите на лорд Чембърлейн, които отлитат, понесени от вятъра, са, че той носи най-сетне мир на Европа и на целия свят. Тогавашният свят не е по различен от сегашния. А тогавашното близко бъдеще показва, че наистина тези думи на британеца правилно са били отнесени от вятъра, тъй като малко подир това се завихря нова световна война. И то каква война. Такава, че още се помни и се спекулира с нея и с всичко около нея. Ето какво значат няколко думи, казани на вятъра. Но колко от политиците го осъзнават. Както е известно - николко…

Та когато Франсоа Оланд преди дни предупреди света, че ако Путин не се смири пред опитите на Европа за мир и не се изтегли реално от Украйна, единствената друга реалност е реална война, аз си спомних за оня прословут документален кадър на филмовата къща “Пате…”.

Не знам какво си е помислил Путин след думите на французина, но едва ли се е стреснал дълбоко и особено. Просто заминал за Египет. Да гледа мумиите. Такава е работата на политиците. Странна. И всички искат да бъдат запомнени подобно непобедими фараони.

Из украинските села загиват масово абсолютно безхаберни от Голямата политика човеци, но на Голямата политика хич не ѝ пука и прилапва още и още жертви, без да я интересува ни пол, ни вероизповедание, ни дали примерно въобще си решил да си имаш вземане с политиката или дали си си платил парното отопление. Тя знае, че просто си се родил на света в името на любов или на недоразумение. Политиката мрази любовта, даже и несподелената.

И изведнъж се оказва, че животът е едно голямо недоразумение, изпълнено с болка и жестокост, колкото и редовно да си си плащал всички консумативни сметки. Той просто те изконсумира, щом пожелае някой в голямата политика.

И дано телевизионните кадри от посланието на Франсоа Оранд преди дни други човеци не си го спомнят така, както аз явлението на Чембърлейн пред “световната общественост” някога на едно летище. Което идва да покаже, че на политиците въобще не може да се вярва. А и не трябва.

Нормално е след такива апокалиптични прогнози да си задам и аз, мъничкият и беден българин, оная крилата катаджийска нашенска фраза, която е достойна, за да ни отпише от цивилизациите за двайсет поколения напред: ”А ние, к'во пра'им сега?”.

Така де, нищо не пра'им! Ни сега, ни когато и да било. Седим и чакаме или да падне таванът, или друг да ни уйдурдиса битието. Било то поносимо или непоносимо. И в най-добрия случай отбелязваме поредната годишнина от наводнението в село Бисер, което и тази година е пак наводнено.

Пак, разбира се, по същата причина и пак потърпевшите сме същите - бившите хора.

Защото и у нас швъкането е придобило съвсем европейски размери. Разни хора се бутат в изкуствено създадената елитна житейска тарапана. Въртят с лакти, настъпват те по обувките и, задъхани, се правят, че вършат някакво неотложно дело. От планетарен, едва ли не, важен характер.

Слизат и се качват и те на самолети, на автомобили и на разни асансьори. Гледат с уж разбиращи погледи, шушукат си нещо и нещо други зад тях уж записват или пък снимат с камери. После се пият кафета или съмнително разхладителни напитки. Слагат се каски върху главите и човеците се снимат с тях и с лопати в ръце. После си тръгват като се заклеват, че от това, дето те са го измислили и насътворили, по-добре не може и да бъде. А се оказва, че може и как още може.

После пак завалява. Сняг или дъжд и пак, и пак, и пак…

Влагата на нашата некомпетентност ще ни държи дотогава, докато ние, според мен, разбира се, не разберем, че трябва наистина да извикаме водопроводчик, когато ни протече чешмата неудържимо и нелепо, а не да звъним на телефоните на репортери от телевизията.

Че с кръчмички и кафенета една икономика може да се поддържа единствено в Куба или Венецуела. И че ако искаме човеците, които са на юношеска възраст, да останат в границите на България, не трябва да ги обучаваме в отдавна отречени професии и технологии, а да надникнем в братска Норвегия примерно. Там, въпреки че и климатът е по-кофти, и залезите и изгревите са през шест месеца, емигрантите не са мода. Защо? Все някой може да ни обясни. Е, и той обаче, като ни обясни, то ние нека му повярваме и да го послушаме какво ще рече, да сторим и у нас, та да не си пъдим децата. При това в такава наистина коварна международна обстановка. Ама норвежците били открили нефт. Хубаво, а ние като имаме топли извори, за лековита при това вода, защо ги оставихме да си текат в Черното и Бялото море? Защо в Кюстендил примерно, Общината реши да продаде градската баня? Да, нивото на здравна култура на човеците в града се е повишило. Всяко домакинство се плацика вкъщи и народонаселението няма нужда от комунални услуги като баня, теляци и прочее ориенталски блаженства. Е, как в тоя обетован и обичан още от древността лечебен център не се намери един умен младеж да направи европейски спа курорт, от който да печели и градът и той? Не. И три пъти не… Затова пък точно тук се родиха и се формираха най-сериозните бандити на Прехода. При това двама братя, които бяха застреляни от “неотговорни фактори”, при “странни обстоятелства”. Е, това как ще го обясним на норвежците, швейцарците или немците. Те просто сами си го обясняват. Затова тръпнем при всеки дъжд, вятър или повечко слънце. Просто ни е ясно какви човеци възпитаваме и сме си избрали, за да управляват квартала ни, селото, града, та докъдето ни видят очите. А очите ни виждат доста вече ограничено.

И д-р Константин Тренчев си го бяхме избрали, но той като един ветеран на сцената и манежа си тръгна сам. Гордо изпедепса пожизнен доклад за разпада на държавата и във фрак и с Малтийски орден на шия реши де се сбогува с признателното множество. Ей, доста оперетна личност беше и си остана този, доктор иначе, Тренчев. Всичко все знаеше предварително и винаги се изказваше с прискърбие и на следващото денонощие след събитието. Уж дърпаше конците на “трудовите хора”, а нито една нормална трудова придобивка за нацията не се видя през всичките 25 години докато Константин Тренчев пушеше лула, облечен в бойна камуфлажна униформа. Все сваляше и качваше министри и правителства и все се целуваше с тях и им пращаше покани за веселби и конгреси. Той и на конгресите на организацията си празнуваше дори рождените си дни. Какъв отдаден на делото човек, ще си рекат поколенията. 
Хайде стига бе, наивни поколения? Къде-къде по-евтино излиза някой да поеме масрафа дори на личните ти празници. Пък и синдикатът ти е даже на твое име КТ (Конфедерация на труда) - ама че завързано и очевадно и за нас дори, слепите котета на т.н. Преход.

А сега, като се наигра на война, революции и демокрация, докторът се оттегля в САЩ, за да продължи “научните си намерения и търсения”. Абе, то в търсенията всички сме добри, кофти е, че в намиранията сме много слаби. Пък и възрастта му е доста предразполагаща за научна дейност. Оттук нагоре само небе и незабвени спомени на един неуморим трейд юниюнист. Да, сложните думи и понятия ги обича Коцето, иначе думичката значи профгрупорг. Просто, по нашенски.

Е, и него го обвихме с лаври и дантели, дадохме му и орден “Стара планина”, за да не му е мъчно в странство за Балкана и ще го забравим. Царе сме на това ние, онези, които сме се наводнили от недоверие и недоволство.
Какво да правим ли?

Не знам.

Може би трябва да се молим да няма война, да няма дъжд и да има хляб, без зрелища тази година. Защото много му се насъбра на дедо Боже да ни върши нашите работи и да ни помага. Особено на Балканите и край “Черното море”. Но комай и за радост, и за жалост, това е най-добрата и мъдра позиция. Не засега, не в момента. А въобще за българското ни дередже. Представете си само… Не, не си го и представяйте, защото по-добре ония мини да гърмят като в Горни Лом и да има наводнения като в Бисер, нежели…

Да не дава Господ, това, дето го вижда Франсоа Оланд.

Ама на всички французи им е широко около врата, защото в един момент си вкарват парите в швейцарски банки и като оня, артиста, Жерар Депардийо, стават бодри и даже православни руснаци. И пей сърце. На френски обаче.

Що ли не живеехме в Париж? Каквито сме готини…

Още по темата

22/01/2015 Нашите автори

Лачански: На Бабинден - за трънките и хвърчилото

17/09/2012 Нашите автори

Любен Лачански: Когнитивен дисонанс

10/09/2012 Нашите автори

Любен Лачански: Деветите ни септември

09/08/2012 Анализи и Коментари

Любен Лачански: Бандокрацията в България или рецепта за чорба от камъни

Следете новините ни в GoogleNews