Quantcast

Избраният кодекс

Антоний Гълъбов Последна промяна на 28 април 2016 в 20:26 4366 0

С приемането на промените в Изборния кодекс приключи само един етап от формирането на устойчива законодателна рамка на изборния процес. Представители на опозицията заявиха, че ще атакуват отделни разпоредби на кодекса, а публичният дебат за изборните правила все още набира скорост.

Вниманието на партиите и на медиите бе съсредоточено върху технологията на избора. Още при създаването на първия вариант на изборен кодекс бе ясно, че той е необходим, защото трябва да организира в единна рамка съществувалите преди това закони за отделните видове избори.

За съжаление, след изцяло новия кодекс и приетите му нови промени, той продължава да бъде по-скоро механично обобщение на изборните правила, отколкото рамка, в която отделните институции да реализират задачите си и да носят отговорност за тяхното изпълнение.

Досегашните опити за създаване на този кодекс се основаваха в сравнително ниска степен на оценката на опита от провеждането на изборите в България. Законодателят предпочиташе да уреди тази материя, по-скоро с оглед на конкретната политическа конюнктура, отколкото като норма, която би трябвало да бъде прилагана последователно, в дълъг период от време. Както изцяло новият кодекс, приет от 42-то Народно събрание, така и сегашните промени в него останаха в сферата на партийните дискусии, без да достигнат до цялостно уреждане на материята.

Предишният състав на Народното събрание отхвърли предложението на Президента по важните въпроси на изборните правила да бъде проведен референдум - с аргумента, че ще бъде приет кодекс. Приемането на изцяло нов кодекс не бе необходимо, но амбицията на предишното управляващо мнозинство бе да наложи своето разбиране за начина, по който трябва да се проведат избори в България. В него нямаше принципно различна политическа философия, която да налага приемането на този нормативен акт.

Сегашните промени изглеждат по-различни. Независимо от партийното противопоставяне и публичния отзвук, който те ще предизвикат, техните основания трябва да бъдат обсъдени. Отвъд партийното обяснение на взетите от 43-то Народно събрание решения, стои по-цялостен модел, който остава скрит зад отделните поправки и смяната на текстове в действащия Кодекс.

На първо място, това е темата за задължителното гласуване. Народните представители отхвърлиха този въпрос от предложенията на Президента и предпочетоха да не се обръщат към гражданите, приемайки, че мнозинството от тях биха гласували за задължително участие в избори. Ако само за момент се вгледаме в лавината от критики, която заля медийното пространство през изминалите дни, ще се окаже, че всъщност всички са били против задължителното гласуване. Проблемът е в това, че народните представители предпочетоха да не се допитат по този въпрос до гражданите, а десетките часове на дискусии и противопоставяне по сегашните промени показаха, че те нямат единно разбиране за смисъла на подобна мярка.

В пряка връзка с приемането на нормата на задължителното участие в избори, още повече при отсъствието на специфични санкции, които да закрепят задължителността на вота, бе приета и възможността избирателите да отбележат в бюлетината, че не подкрепят никого. Тази идея има дълга история, но има своите основания само ако вотът е задължителен, като възможност за изразяване на ясна политическа позиция. Докато задължителността не е скрепена с някакъв вид санкции, т.нар. бял вот, има съществено значение по-скоро за изследователите, отколкото при формирането на представителните институции. Важно е да бъде направена разлика между невалидната бюлетина и онази, на която е отбелязана съзнателната воля на избирателя, но на свой ред това би могло да повлияе на политическия процес, само ако доведе до промяна в прага за влизане в парламента или в местната власт. Ако подадените гласове срещу всички не се отразяват на общия брой гласували, а оттам и на подкрепата, с която се ползват партиите, вотът против остава само „за сведение“.

Третият и може би най-дискутиран център на промените е възможността за гласуване извън страната. Именно тук новите промени отразяват в най-голяма степен различен подход към формирането на електоралния корпус и отношението към изборния процес. Мнозинството прие, че българските граждани, живеещи в чужбина, ще имат възможност да гласуват само в дипломатическите и консулски представителства на България. Изключението за страните-членки на Европейския съюз не променя съществено политическата позиция, която стои зад приетите поправки. И именно тя заслужава внимание.

След дълги години, в които политически и граждански организации настояваха за разширяване на възможностите за участие в националния политически процес на българските граждани живеещи в чужбина, днес този подход изглежда променен. Отвъд конкретната партийна цел, свързана с ограничаването на риска от традиционните злоупотреби с гласовете на избирателите от Турция, зад това решение стои и разбирането, че българските граждани в чужбина са избрали да не бъдат част от националния политически процес. В тази насока бяха и аргументите на представителите на Патриотичния фронт, който настояваше, както за задължителното гласуване, така и за ограничаването на възможностите за гласуване извън официалните представителства на България, практически на всички други форми извън гласуването на българска територия.

Вярно е, че по-голямата част от страните-членки на Европейския съюз не предвиждат възможност за създаване на допълнителни избирателни секции в други държави. Вярно е, че практиката да се гласува само в дипломатически мисии и консулства е споделена от още повече страни. Но също толкова вярно е и че по-голямата част от тези страни отдавна са установили методи на дистанционно гласуване, чрез които подобен проблем може да бъде решен. Преди всичко – става въпрос за гласуване по пощата или чрез официално определен представител.

Вторият изборен кодекс прие формата на машинно гласуване като експериментална, а сегашните промени въведоха възможността за експериментално приложение на електронно гласуване, но цялостната ни законодателна практика негласно отхвърли дори разговора за дистанционно гласуване по пощата. Нито една политическа партия не е изразила публично съмнения в качеството на пощенските услуги, но този както и други методи, не бе въведен в практиката.

Посланието, което може да бъде разчетено сред промените в Изборния кодекс се свежда до разбирането, че задължителното гласуване ще „потопи“ корпоративния и купен вот, а след като българите в чужбина и без това не гласуват, по-добре е избирателното право да се практикува само от онези, които са мотивирани и активни избиратели. Къде минава границата, която се опитват да прокарат новите промени по отношение на правото за участие в избори на българските граждани? Кои са избирателите, които ще определят политическия профил на управлението през следващите години? И до какво ще доведе всичко това?

Аргументите останаха в сферата на обвиненията за злоупотреби и търсенето на все по-сложни решения, които да препятстват политическата корупция в изборния процес, но промените не дават отговор на големи и важни въпроси.

Въпросът за компетентността и капацитета на постоянно действаща изборна администрация, отново не намери отговор. Въпросът за ефективния контрол върху финансирането на предизборните кампании – също. Проблемът с актуалността на избирателните списъци бе подменен с идеята за отложено във времето заличаване от тях.

Технологията отново като че ли победи политиката. Партийното противопоставяне приглуши съществения политически дебат. Затова един от възможните резултати от всичко това ще бъде нов срив на избирателната активност и нарастване на дела на онези, които съзнателно ще решат да не подкрепят никого.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !