Пролог

24.02.2023 година.

Седя, пия кафе и гледам телевизия. ПО БТВ един известен певец, актьор, вокален педагог и не знам още какво пламенно обсъжда благотворителните акции за Украйна, Турция, Сирия.

"Ама защо на нас някой не ни помогне, ве??? Ама защо трябва да сме длъжни да помагаме ве???" - пита вокалният педагог, певец, актьор, риалити звезда и каквото още се сетите.

Водещите се опитват да му говорят за емпатия, за принадлежност, за още някакви неща, но звездата продължава.

"Аз лятото пея по морето. Защо тия, дето са тука, не идват да работят - вероятно визира украинските бежанци). Там няма персонал"...

Изключвам телевизора. Отдавна трябваше да спра телевизията у нас и да престана да гледам как една от най-големите ни частни телевизии отделя 20 минути за freak звездата "чеченеца", а не може да отдели 3, за да представи нова песен на млада българска група например.

Денят е 24.02.2023 година. От една година съвсем близо до нас се води война...

I. Поведи ме срещу стената с песен

Годината е 1986-а. През месец април се случва нещо наистина ужасно. Избухва реактор в Чернобил.

У нас все още сме в периода на социализЪма (няма правописна грешка, така викаше на тоя строй тогавашният любим държавен и партиен лидер бай ви Тошо). СоциализЪма не позволява грешките да излизат в пространството.

И така всички млъчат. Авария няма.

Всички, но не съвсем. В Кюстендил една група, по име "Нови цветя" композира песен.

"Радиация, в паника е цяла нация
радиация, марулите са провокация
радиация, чуйте нащ'а декларация
радиация, скапана цивилизация"

И тази песен започва да се разпостранява апокрифно. А групата моментално бива привикана в Държавна сигурност и яде шамари, заплахи и други екстри, на които бе способен тогавашния просъветски режим.

Но времето напредва. Идва перестройката. И през 1988 г. комсомолът решава, че ще се опита да яхне вълната на новото и прави първият български рок фестивал в София.

И фестивалът започва. До момента, в който на сцената излиза група с името "Кале" (Димитър Воев, Васил Гюров и Кирил Манчев) и запява:

"Пейте, развратници, с нас тъжбната песен
родена от слънцето в устата на змея
в нея се пее за плъхът обесен
увиснал грозно на полилея

Светът е нещо, мила моя
на което аз пикая"

И тук фестивалът свършва. Свършва и историята на група "Кале", на които е дадено да разберат, че повече няма да видят участие. Така че от "Кале" се пръкват две други групи, белязали българския рок - "Нова генерация" и "Ревю".

И след това се появяват още групи, чиято музика започва да руши стените на социализма и диктатурата. Не със страхливия езопов език на родните "велики" творци, които много внимават да не кажат нещо, което да се изтълкува директно.

Групите пеят:

"Видях аз младостта вървеше
по 100-150 във строй
крака набиваше, крещеше
че ще влезе смело в бой"

Те пеят и друго:

"Всеки разправя - другари, другарки,
а под дюшека е скрил хилядарки
нямал 2 лева в народната банка,
лъже мръсникът - преяжда с луканка"

С песен срещу стената. Напред без оръжие, без финансиране, без подкрепа. Напред към тая шибана стена, която спира въздуха и ни пречи да живеем.

II. "Спри да пееш, кокошките спряха да носят"

Няма да ви разказвам какво се случи после. После дойде някакъв особен вариант на българската демокрация. Той дойде с бизнес, финансиран от червени куфарчета. Дойде с мутри, които успяха да наложат собствените си идеи за това как трябва да изглежда България. Къде с пари, къде с кьотек (каква хубава българска дума!).

В това време ние имахме нужда да бъдем поведени. Но урокът вече беше научен.

Сега нямаше комсомол, който да се опита да яхва недоволството. Сега имаше медии, собственост на хора с екзотични псевдоними. Сега имаше институции, управлявани от хора, свързани с определени групировки.

И дори малките проблясъци, в които отивахме на революция, не ни помогнаха. Не защото нямаше кой да пее за стените. А защото вече нямаше кой да го слуша. В края на 90-те бардовете не пееха рок. Те вече пееха кючек. 

И така Виденов падна с кючек. А после тръгнахме на реформи, но вече бяхме сериозно закъснели...

А шумните млади и смели хора, които пееха песни със смели антиправителствени и антисистемни послания, замлъкнаха.

Защото когато вдигаш много шум с музика, кокошките спират да носят, както казваше Георги Русев на Георги Мамалев във филма "Оркестър без име"...

III. Не пей ми се, не смей ми се...

И така годините се търкаляха. Ние се движихме като прецакан асансьор - ту нагоре, ту надолу. Но каквото и да станеше, протестът вече бе заминал някъде другаде.

Умираха хора - а по медиите се носеха любовни песни.

Крадяха се милиони - а по медиите се канеха попфолк цуцинки, които да говорят за новите си 7-килограмови импланти.

Министри лъсваха в различни разследвания - а в медиите се канеха млади майки - певици от формата "Аз процвилвам RnB", които да коментират кърменето в МОЛ.

В тия години културата бе изоставена. С хората, които работеха в областта на културата, се постъпваше като с напълно ненужни индивиди - те биваха оставени да вегетират и им се налагаше да карат такси или да се специализират във ВиК услугите, за да оцелеят.

Но за това не пееше никой. Волята за бунт вече бе счупена. Медиите, които биха излъчили песен, в която се пее за бунт, бяха ликвидирани. Изобщо самата идея, че музиката, поезията, живописта и драматургията могат да ни водят към недоволство бе смачкана. И бе подменена с нова идея.

Ето ви я:

"Изкуството съществува за забавление!
Целта на изкуството е да ви откъсне от тягосната действителност!
Целта на изкуството е да снеме от вас тежестта на ежедневието!
Целта на изкуството е да ви пренесе в една друга, по-красива действителност!".

Днес, към днешна дата се замислете.

И ми кажете - къде, в кое радио, в коя телевизия, в кой вестник сте намерили песен, в която  да се пее за Бойко и неговия милиционерски режим? Или за Радев и зелените чорапи на дядя Вова? Или за безпътицата, за драмата, за това, че живеем в шибана проклета държава, която всеки ден убива населението си я с недъгавото здравеопазване, я с краденето при строежа на пътища, я с корумпираните ченгета и магистрати?

Чули ли сте една песен за това?
Чели ли сте за една такава?
Гледали ли сте нещо такова по медиите?

Не сте. Защото бунтът вече е заметен. Защото идеята за музиката, за изкуството, за културата като водач, като социален одушник, като нещо, което трябва да ви накара не да танцувате, а да се бунтувате вече се намира в кофата за боклук...

IV. 24.02.2023 година

Не исках да пиша този текст. Защото той е обърнат и срещу мен. И аз, подобно на много други колеги, в един момент се обезверих. И май се предадох.

Но днес, на тази дата, в която преди година една държава, която някога, в началото на 80-те ни притежаваше и срещу която тогавашните бунтари въстанаха с песни, отново се опитва да превземе някого.

И точно днес всички ние имаме нужда някой да пее. И да пее така, както го направиха "Пинк Флойд", които се събраха след дълги години и записаха версия на украинска народна песен.

Така, както Дейв Стюарт записа песен с Борис Гребеншчиков и Серхий Бабкин.

Така, както някога го правеха банди като "Секс пиистълс":

"Боже, пази Путин
и неговият фашистки режим"...

Дали някой би изпял подобно нещо у нас?

Не, у нас вече отдавна музиката е прескочила необходимостта да носи социални послания. У нас творците от гилдията отдавна се бунтуват, само ако става въпрос за неполучени грантове и за забавени пари по НФК.

У нас отдавна бунтът замлъкна. И вместо него слушаме песни за любов, море и още нещо...

Сякаш в родната музика отдавна е измислен изкуствен интелект, който генерира един и същ текст за една и съща мазна кастрирана балада, която да ни накара да "забравим"...

Епилог - Поведи ме с песен към стената II

"Опознай родината
за да я обикнеш
за да я обикнеш
и... да свикнеш"

Днес се навършва една година от началото на войната в Украйна. За тази една година музикалната гилдия у нас не каза 2 срички по темата. Не, те говореха много по време на COVID пандемията. Говореха за това, как пандемията била измислена от Сорос, за да съсипе могъщата сила на родния шоубизнес.

Днес музикантите не говорят.

Те пеят за любов.

Путин бомбардира театри и училища. Нашите пеят за любов.

Путин атакува инфраструктурата и оставя мирното население на суверенна страна без ток и вода. Нашите пеят за любов.

Те толкова много пеят за любов, че нямам никаква представа защо при такова количество любовна музика обществото ни иска да се изтрепе.

...не исках да пиша този текст.

Вместо това исках да чуя българска песен, която да ни накара да вденем, че отново ненавиждаме диктатурата. Че отново ненавиждаме тираните. Че никога няма да бъдем рамо до рамо с насилниците, с тези, които ни лъжат в очите и оправдават смъртта, защото извършвали някакви "денацификации" или подобни глупости, които слушахме половин век, докато бяхме под съветска окупация.

Исках да чуя българска песен в памет на жертвите от тази опустошителна война.

Вместо това слушам една риалити звезда, актьор, певец и не знам още какво. И той казва, че му писнало да гледа как се помага и да казва "где бяхте вий", или както там се казва.

Не исках да пиша тоя текст. Но ето, че го написах. Не знам дали с него успях да ви разкажа къде се намираме. Или да обясня защо се намираме там.

Знам само, че вече половин век очаквам българските "Дъ Клеш". Българските "Секс Пистълс". Българските "Дед Кенедийс", а защо не дори и българското U2.

Но вместо тях получавам Дара, Венци Венц и мрънкащи просъветски тъпотии "творци".

Дали те са виновни? Или е виновно медийното и обществено статукво?

Не знам.

Но както казваше Брехт:

"Никой няма да пита какво е било времето
всеки ще пита защо са мълчали поетите му"...

PS. Нещо като оптимистичен финал.

През 2020 г. на Орлов мост, в края на един протестен сезон ентусиасти решиха да направят концерт. На този концерт нямаше нито Дара, нито Мара, нито Павел Пав, нито Венци Венц. На този концерт се появиха онези стари групи, които някога поведоха хората срещу стената. "Контрол", "Ревю", "Уикеда". Поостарели, побелели те изпяха своите песни от 80-те. И, да ви кажа, кошмарното е, че текстовете им звучат актуално и днес:

..."Спи спокойно, моя малка
тиха революция"...