Едно дръво ражда и ябълки,

и круши.

Дедо ашладисва.

Това е северозападно хайку от Илияна Илиева. Моята баба ми завеща железен и непробиваем принцип. Такъв, който винаги лекува и е универсален. Залудо работи – залудо не стой. В началото, разбира се, не схващах какво означават тия думи. Тя си ме възпитаваше на диалект, без да ѝ мигне окото, даже и не знаеше, че внучетата в училище използват книжовен език. Хайде, моето момче, обуй си гумените ботуши, хвани лопатката, изрини тука на тези прасенца тази торчица, нищо че малко понамирисва... Та след ваканциите имах съдбоносни езикови сблъсъци с учителите си, чиито последствия до днес ме застигат. Как как? Ами станах учител по български и защитник на диалектите и редките изрази. И покрай езика си баба ме заразяваше и с трудовите си възгледи. Много ясно, не притежавам и една десета от нейното трудолюбие, но сладката отрова на мирогледа ѝ проникна безвъзвратно.

И сега си прекопавам по двайсетина квадратни метра почва всяка година. Засаждам домати (втори сезон успешни, на 23 октомври брах последните), ягоди, пипер, мента и джоджен. Направих си най-елементарното капково напояване лани. Лозичката, която си купих от пазара и си посадих преди 8 години, роди за първи път. През септември седнах и си изядох двете малки чепки бяло сладко грозде съвсем сам, без да дам и едно зрънце на някого. Нямаше на кого. Децата са пораснали и не идват с мен. Онзи ден, на 15 февруари, подкастрих лозата така, че да расте нависоко. Ще ѝ подготвя и асманлък, хем сянка да пази, хем да се развива. И след това монтирах първите три калемчета за тази година. Преди месец взех от Ценко от Бъркачево няколко клонки круши и ябълки от различен сорт. И си ги докарах на 500 км, да видим дали ще се хванат.

От миналата година повече от половината ми опити са успешни. Имам круши дивачки, ябълка киселица и диви джанки в двора. Идеалните подложки за монтаж на благородни присадки. Над сто калема забодох. И каква беше радостта ми, когато видях първите присадени пъпки да се разлистват. После полетяха и станаха по два метра до есента. И втората сегашна година няма да дадат плод тези първите прихванати, а догодина ще се надяваме. Харесва ми такова дело с дългосрочна перспектива. Без бързане. Това е моят стил на действие. Нямам желание за бързи печалби и моментни резултати. А дългосрочните ползи се получават някак естествено и заслужено. Макар че какво ли заслужаваме... Друг въпрос е изобщо това.

И понеже много се изкушавам от метафоризирането, си помислих как дивата круша е останала вече без свои клонки. Без свои деца. Храни чуждите, те се срастват с нея, растат и стават едно цяло. Била е дивачка и се е превърнала в благородница. Долу стволът е див, корените са жилави, а отгоре покарват изискани гладки клонки, които един ден ще родят големи зелени зимни круши. И даже си говорих с едната круша. Казвам ѝ, добре, моето момиче, щото нали круша – женски род, ще ти оставя и едно-две от твоите дивачета, да им се радваш, да не си съвсем тъжна. А ние, казвам, хората, като се облагородяваме сами себе си чрез добри християнски дела, не бива да си оставяме за тамазлък нито един от дивите си пориви. Нито едно долнопробно желанийце. Нито една бодлива кисела жилава клонка. Всичко трябва да се реже при нас. Без компромис. При крушите може да се оставя, но при хората не. Убеден съм някак си в това.

А е толкова трудно. Облагородяването. Цял живот все с него се занимаваме. Но както ставам все по-добър в ашладисването на крушите, така надявам се да задобрея и в душевното си присаждане. Ето, тая година вече от опит знам къде се зацепва клонката, с какво да я стегна след това, къде да сложа овощарско мазило, за да не влиза вода. Дребни аналогии, прозрачни асоциации, но е приятно за осъзнаване. Толкова радост носи трудът в градината, близо до земята. С времето разбрах, че ако не се грижиш за растението, то подивява. (И пак метафора.) Покарала от семенце фиданка е по-вероятно да няма същите добри качества като родителя си. И в разсадниците им присаждат „благородни“ сортове още в ранна възраст. И после нямат шанс да им порастат бодли и да родят диви плодове.

Но ако навляза в метафоризиране на „диви“ и „благородни“ и кое е добро-естествено и кое изродено-насилено – ще стане твърде сложно. Оставям си го за мислене през идната събота, когато ще си продължа ашладисването. Създател е човекът. Творец. Нищо тук долу не притежаваме. Имаме си само по една душа. И ако не я оставим да твори, я измъчваме.