Докато чаках да мина проверката на летището в Кайро на път за Тунис, един дребен мъж на средна възраст ме заговори. Стандартното: откъде съм, по каква работа съм бил в Египет, харесало ли ми е. След няколкоминутна размяна на любезности разговорът ни доведе до президента Абдел Фатах ал-Сиси и саудитския престолонаследник Мохамед Бин Салман. В мига, в който споменах имената им, придружени от няколко неблагоразумни квалификации, човечецът едвам забележимо настръхна и се огледа, след което смънка нещо и се отдалечи от мен.

В този момент не свързах две и две, а реших, че просто съм му доскучал. Когато минахме паспортния контрол и се запътих да си купя вода от кафето, той ме настигна и ме дръпна настрана. „Извинявай, че така те отрязах, но мъжете зад нас и полицията ни погледнаха, щом спомена президента и принца. За теб това може да не е проблем, защото си чужденец, но мен като едното нищо можеха да не ме пуснат извън страната.“

Оказа се, че Халид (нека го наречем така условно) е египетски журналист с дългогодишен опит, който напълно споделяше мнението ми, но беше смразен от ужас да го сподели. Запътихме се към пушалнята – в арабските страни всички мъже са страстни пушачи – където се свряхме в един ъгъл и зашепнахме. „Никога не знаеш кой те слуша, никога не знаеш кой работи за полицията или армията, или няма да те издаде“, обясни ми той. И наистина, в 100-милионната страна, където армията контролира пряко 40% от икономиката и е най-големият работодател, подобни изказвания не са просто параноя.

„Сиси е луд, напълно е побъркан. Мисли се за богоизбран! За Месия! Не търпи никаква критика от никого. Въобразил си е, че той ще изведе египетския народ до нова златна ера, а всъщност е един проклет диктатор. Положението е много по-лошо отколкото при Мубарак" (бел.авт. – Хосни Мубарак беше военният диктатор на Египет в периода 1981-2011, когато беше свален чрез революция по време на Арабската пролет), коментира Халид. Критиците на Сиси в най-добрия случай бързо се прощавали с работата си, а в най-лошия – и то доста често – със свободата или живота си. Дни, преди да се запознаем с Халид, бяха арестувани 19 адвокати и борци за човешките права в страната, които набъбнаха до 40 седмица след това. Два месеца след това пък друг египетски журналист, връщащ се от Тунис, беше арестуван на летището в Кайро (като се смята, че общо 32 журналисти лежат в затворите по политически причини към момента). „Той има очи и уши навсякъде“, все така нервно шепнейки и отпушвайки на бавни, дълги интервали говореше Халид. После, както той сам ми обясни, му е било приятно да може да поговори с някого за тези неща открито, без страх.

Споделих му, че само преди няколко дни съм се срещнал лично по време на Световния младежки форум в Шарм ел-Шейх със Сиси и съм го запитал защо Египет подкрепя политически и военно блокадата на йеменските пристанища, излагаща на гладна смърт милиони хора, както и защо лично той е изразил своята подкрепа за Мохамед Бин Салман при разследването на убийството на журналиста Джамал Хашоги, след като целият цивилизован свят заклейми принца. „Божичко, ти ли си бил! Та ти си луд! Никой не му ги казва тези неща в лицето“, изуми се Халид. „Слушахме те, в редакцията бяхме задължени да следим Форума и конкретно изявите на Сиси и да го отразяваме. Това обаче не го написахме“, усмихна се криво той.

Разказах му как един приятел до мен – двуметров алжирец, шампион по джудо – след това ми е казал, че охраната на президента ме е гледала на кръв: „Аз мога да сваля поне двама от тях, но предупреждавай друг път, като правиш така, за да не седя до тебе. Не искам и мен да ме арестуват“, пошегува се тогава Софиен с мен.

„Не, надали, но само защото си чужденец и то европеец. Ако беше египтянин, досега да си в затвора“, обясни Халид. Поговорихме си още малко, разбрахме се да се видим за по шиша и чай в Тунис, да го разведа из града и се качихме в самолета. Когато кацнахме, направихме огромната грешка да си хванем такси от летището. Вече тръгнали, шофьорът ни обяви космическата цифра от 40 динара до центъра (за сметка от около 6 динара обикновено) и отказа да си пусне брояча, при което аз му вдигнах скандал. След 5 минути крещене – тъй като арабите са свикнали на наивни богати бели хора и не се отказват лесно – му казах, че не ми се ходи до „Баб Ел-Хадра“ (една от старите порти на медината и днешен вход към сука), ами до полицейското управление близо до нея. При спорове с таксиджии в арабските страни това е последната мярка на действие, тъй като е почти сигурно, че те ви мамят и полицията ще застане на ваша страна. В този момент Халид подскочи като ужилен: „Не, не, не, не, само не полицията. Аз ще му платя, не се тревожи“. „Ама как така, това е нелепо“, възмутих се и продължих да настоявам да спрем пред полицията, докато шофьорът ме кълнеше тежко. „Моля ти се, не ставай глупав, полицията ще ни иска паспортите, ще ни пита какво правим тук, само ще им се набием в очите“, викаше от задната седалка колегата журналист.

Тогава ми просветна, че него все още го беше страх и млъкнах. Спогодихме се да платим 20 динара на шофьора и слязохме от колата. Разбрахме се отново, че задължително трябва да се видим, докато е в града, и си казахме довиждане. Не го видях повече. Сигурно е решил, че не е благоразумно да комуникира с толкова безрасъдни типове като мен. Може би е бил прав.

^{Форумът в Египет имаше за цел да покаже страната пред чуждестранните делегати в най-големия ѝ блясък, но всъщност беше пир по време на чума с космически суми, похарчени за самолетни билети, хотели и храна за 10 дни за 5000 души от цял свят, сред които министри от няколкодесетки страни, експерти от ООН и политици. Вляво е Софиен, който се гледаше лошо с охраната, а вдясно е Матияс, който снимаше и се опитваше да не поглежда към охраната.}

Случката, за която ви разказвам, е от 11 ноември 2018 г. Макар да е минала вече почти половин година, си я спомням сякаш беше вчера. Причината да я споделя сега са резултатите от провелия се в Египет на 23 април 2019 г. референдум със съмнителна честност, който измени конституцията и бетонира генерал Абдел Фатах ал-Сиси като президент на страната поне до 2030 година. Той дойде на власт, след като през 2013 година беше извършен военен преврат срещу първия демократично избран президент в историята на страната откакто военните поемат контрола през 1952 г. - Мохамед Морси от "Мюсюлманското братство" (които също не са бели агънца, но поне имаше напредък). Тогава беше временно, всички си мислеха, че е временно. Е, 20 години също може да бъде наречено един особен вид „временно“.

Докато бях в Египет, разговарях с много хора, които или бяха страстни почитатели на Сиси, или го ненавиждаха. Вторите бяха доста повече, но значително по-обезвластени. Младежите, таксиджиите, дребните търговци, кибиците в кафенетата наричаха Сиси диктатор и чудовище. Полицията, администрацията и политически обвързаните кадри благоговееха пред него. Немалка част от тях бяха сдържани в оценката си, избягваха въпроса или смънкваха някоя похвала. Моите подозрения са, че се страхуваха да говорят за това. Но останалите истински се възхищаваха на президента, говореха с плам в очите за него. Изтъкваха, че той е единственото нещо, което стои между реда, мира и просперитета на Египет, от една страна, и гражданската война и хаоса, от друга.

Самият Сиси изтъква, че той е най-големият пазител на мира и борец срещу тероризма в Близкия изток и Северна Африка, а Европа и Америка му вярват. А може и да не му вярват, но все пак го подкрепят, както личи от ласкавото отношение на Доналд Тръмп и Еманюел Макрон към него. Както и по тлъстите финансови помощи и оръжейни сделки. И пълното затваряне на очите за чудовищното погазване на човешки права и масово обедняване на и без това сиромашката 100-милионна държава.

^{Сиси заедно с френския президент Макрон. Тръмп го прие в Белия дом на 9 април т.г. Дори Борисов се видя с него на 23 октомври 2018, а Радев на 26 март т.г. Снимка: egyptindependent.com.}

Едно бързо търсене в мрежата ще ви покаже предимно измъчвания по затворите, систематично избиване или затваряне на опозицията и борците за човешки права, всеобхватна корупция, тероризъм. Откакто идва на власт преди 6 години, поне 323 души са умрели, докато са били под полицейски надзор, 60 000 са арестувани по политически обвинения, над 15 000 цивилни, сред които 150 деца, са изправени пред военни трибунали.

Но нека оставим новините настрана. Разказах тази история не за да преповтарям сухи статистики, а за да ви запозная от първа ръка с това как живеят и се чувстват обикновените хора в Египет. За един народ, скован в страх и мизерия. За страна, където пари за реформи няма, защото има да се купуват нови изтребители и танкове. Където работа за младите няма, освен в армията. Където хората се оглеждат, преди да говорят. Където революцията бе удавена в Нил.

В тази страна си имат нов фараон, който тепърва ще ги поведе към нов златен век. Освен ако боговете не решат нещо друго.

Още по темата

22/03/2019

Анализи и Коментари

Раждането на ислямския тероризъм. Част II: Как се радикализират хората

13/03/2019

Анализи и Коментари

Да мразиш мюсюлманите в България, без никога да си ги срещал

25/02/2019

Анализи и Коментари

Когато самите араби искат да опазят Европа от себе си