Доц. Кристиан Таков: Послания, съвети, спомени (текст и видео)

Из блога на доц. Кристиан Таков, в който той споделя лични и професионални впечатления от 2010 г. насам.

По повод Манифеста за Републиката

(04.03.2016)

Тъжно прав се оказвам в предвижданията си.

Вече се изля в словесна форма очакваното:

„Бих подкрепил, ако

1) бяхте напсували съседа, дето ми спира на моето си паркомясто;
2) бяхте споделили мнението ми за гей-браковете;
3) бяхте дошли на хепънинга за защита на белогъзата сладкопойка в с. Бутниколец;
4) подкрепяхте мнението ми по спора filioque в светлината на тълкуването на св. Августин от Зигмунд Биркенщайн-Хробок и
5) барем бяхте от ЦСКА.“

Затова няма Република и затова малцина сме За Нея.
Затова по тия земи има даже не градове, не дори и села, не най-после и махали. Има колиби. С много високи дувари около тях.

На които можеш да напишеш „к*р“ и да си ходиш.“

**********

Перо го не хваща*

(15.01.2016)

Министър-председателят на България предлага на Председателя на ВКС „да мине на негова територия“ и да го бие на избори.

Очаква се предложение и за по една канадска.

Междувременно репортерки могат да пипнат министър-председателя по мускула. Докато не са ги изпреварили три папи, дето са го галИли по главата.

Ехидството настрана.

Г-н Борисов доказва не само липса на ценности.

Той демонстрира пълно незнание, как функционира разделението на властите. Не злонамереност. Незнание.

Г-н Борисов шикалкави в обясненията си. Като го хванат в крачка, става агресивен. Белким мине, санким друг път не е успявал, чунким голяма работа е станала. Опасно е, човек с такива качества да ръководи моята държава.

Г-н Борисов хем казва, че член на ВСС раболепно му докладва вярност, хем че не е важно, кой точно е докладвалият. Важно е. Много е важно. А още по-важно е, че министър-председателят на Републиката не го смята за важно.

Доброто и злото са въпрос на избор, а свободата е вродена**. Но за да упражниш свободата на избор между доброто и злото, първо трябва да си годен да ги различиш.

Срам ме е от моя министър-председател.

**********

За съдия Румен Янков. Пак след пет години. И винаги

(17.11.2015)

De mortuis aut bene, aut nihil. При съдия Румен Янков предупреждението е излишно. Обичалите го не се нуждаят от такова предупреждение. Мразилите го не смеят да престъпят запретата му. Едните са водени от пиетет, другите – от това, което те всякога са имали, а той – не: страха.

Спомените ми от него не са интензивни, защото са от сравнително къс период от време. Имах щастието, да се подоближа и дори – докосна до Румен Янков едва в последните години на живота му. Да се преодолее разстоянието до такива личности е винаги трудно. Неговата непосредственост и неголемеене само допълнително затрудняваха, защото добавяха още дължим респект към така или иначе наличното почитание.

1990 Първа среща.

Кабинет в Съдебната палата. Мрачен. С тежки ламперии. Призван да дъхти на страхопочтителност. Затрупано с много и дебели дела бюро. Някъде иззад делата се вижда Румен Янков. Пратен съм при него от моята адвокатка-патрон Лилия Касабова (някогашна негова колега – съдия). Той ми е дал едно от въпросните дебели дела. Аз нищо не съм разбрал от него, защото зрънцето на материалното право е безнадеждно оплетено в процесуалния лабиринт на едно първоинстанционно, две второинстанционни разглеждания и две произнасяния на Върховния съд. Делеше се автомобил „Запорожец“. Девета година поред. Колата вероятно отдавна не съществуваше, но продължаваше да броди като юридическо зомби. Правата върху нея обаче ликуваха и я надживяваха. Блестящият мозък на Румен Янков се занимаваше с човешката дребнавост и упорство, държащи тия права живи, а убиващи душата на титулярите им. Делото не ми беше станало интересно, бях се оплел окончателно в него, което опитвам да скрия в напоителни юридикообразни излияния пред Румен Янков. А той ме гледа хитро, вътрешно усмихнат, но далеч от всякакъв присмех. И казва думите, които всеки приписва на собствения си учител „Моето момче, като вземеш едно дело, сложи го на сърцето си. Каквото то ти каже, това е вярното.“ И добавя съзаклятнически: „Ако си добър юрист, ще намериш, как да го обосновеш.“

После понечва да завери стажантската ми книжка, но не намира химикалка. С трепет, съчетан със суетност, му подавам един наследен от знам ли кого „Pelikan“ от 40-те години и гледам с тревога, как перото се разкрачва под силния натиск на пръстите му. Промърморва „И аз имам такава вкъщи.“

Нищо специално; въпреки това – незабравимо. При забележителните хора е така. Дори на най-баналните им действия отричаме ежедневността, а търсим да ги снабдим с нещо особено. Защото имаме нуждата от това особеното, а у себе си не го намираме достатъчно.

Средата на 90-те години.

Тъй като не съм възприел фактите непосредствено, от това и свидетелско показание не може да излезе, камо ли спомен.

Научих – с известно разочарование – че съдия Румен Янков бил станал адвокат. Не знам, какво го е тласнало да пробва да променя коловозите. Нито смятам, че някоя правна професия е по-горе от друга. Зависи, кой я облича. Трудно мога обаче да си представя съдия Янков като адвокат Янков. Мисленето на адвоката и на съдията – особено в закоравелите им от възрастта фази – са различни.

Не вярвам, че Румен Янков е бил щастлив от промяната. И затова я е изоставил. Припомням тази случка, защото си струва да се знае, че никой не е безгрешен, дори и при собствените си дела, а най-вече в тях. И защото трябва да се помни, че камъкът тежи на мястото си. И да се вярва, че никога не е късно ни за промяна, ни за признание на грешка, ни за поправка. Както Аристотел, който на стари години решил да учи математика, а учениците му го попитали „За кога, учителю?“ – на което той рекъл „Ако не сега, кога?“

2009 Разказ от Конституционния съд

Румен Янков председателства заседанието. Обсъжда се нещо животрептущо, за което една от политическите партии се е запънала. Партията си има надлежните хранени хора в Конституционния съд. Единият от хранените хора час по час напуща заседанието под предлог малка нужда. Видимо е, че докладва телефонно на Партията. При третия опит за излизане по въпросната нужда Румен Янков го пита „Абе, да нямаш цистит?“.

По думите на Румен срам не е последвал. По мои наблюдения издигане е последвало.

Съдия Румен Янков се чувстваше доста некомфортно в Конституционния съд. Явно му беше самотно там. Наскърбяваше го човешката слабост. Обиждаше го безпринципността на назначението на доста от колегите му там. Ядеше го невъзможността, слабите гласове на разума да надделеят достатъчно често над онова, което днес е прието да се нарича „политическо решение“.

Не мога да подкрепя твърденията си с конкретни негови реплики. Казани сдържано думи, презрително сгъване на края на устните, примирено обобщение от типа „такива сме хората“ ме карат да му припиша тия чувства. Дали са негови, доколко пък не са мои, не знам. Всяко възприятие е субективно. Но хора като него предизвикват възприятия. Те са като текстовете, които си струва да се препрочитат. Всеки открива нещо от себе си в тях. И се досъгражда чрез тях.

В Конституционния съд съдия Янков реагираше с прочутите си особени мнения. Те трудно могат да бъдат разбрани извън контекста на решенията, на които се опълчват. Както след време и делата му трудно ще бъдат разбирани от хора, които не са го познавали. Вероятно ще ги подценяват или намират за самопонятни. Защото ще забравят, че „времето е в нас и ние сме във времето“.

2010

Семейството ми е пред крушение. Крушението изглежда неизбежно. Смазан съм. Румен Янков е един от малцината, с които споделям страха си. Не се опитва да ми пробутва рецепти. Само предписва своя илач „Работи и забравяй! Ако не забравяш, работи още повече.“
При мене тая точно упойка не действа. Знам го. Но действа утехата, че мога да споделя и това с него. И че то остава там и там умира. За да се прероди в подкрепа, която може да се получи само от приятел. И която се усеща в мълчанието, в деликатното ненатрапване на темата и в усещането, че дори някой да те е напуснал, има други, които неотменно са с тебе.

2010 Арбитражното дело

Арбитражно дело. Едната страна – видимо права – си е наел малоумен защитник. Защитникът с дебилна енергичност прави и невъзможното, да провали тезата на клиента си. Румен Янков е председател на арбитражния състав. Явно и на мен, а и на другия колега е дожаляло за ищеца. Състезателното начало в арбитражния процес обаче ни кара, да седим пасивни и с каменни лица да гледаме позора на адвокатската професия.

След делото го питам – справедливо ли е сега такова нещо – тоя окончателно провали интересите на горкия човек! Той измърморва привидно равнодушно „Моето момче, да не мислиш, че са се намерили случайно?“ Стените на арбитражната зала се разтварят в космическа безкрайност, границите между изравнителна, разпределителна и божествена справедливост чезнат.

А Румен Янков леко прегърбен невъзмутимо излиза от залата. Кой разбрал – разбрал.

____________

Хората като него, без да ни дават доброто наготово, ни карат да го извлечем от себе си. Хранят надеждата, че то съществува. И същевременно представляват огромна опасност за по-слабите от нас: когато си отидат от мира сего, ни лишават от опора, а на мнозина дават оправдание от типа „на кого ни оставяш“.

Оставил ни е на нас си. И ако имаме почит към него и дълг към себе си, няма защо да кършим пръсти и да оправдаваме лентяйството си с „накъде без него“, а да потърсим посоката. И да я поемем. С всичкия риск от грешки. И с всичкия риск от грях, който всеки действащ поема, за да изкупи частица от грешността на света.

Requiescas in pace, Judice!

********

Диалог с FB-friend

(25.09.2014)

- Смел си. Каква е цената?
- Още не зная.
***
Ако знаех, щях да съм или безразсъден, или пресметлив. Но не смел.

**********

13-те опорни точки срещу съдебната реформа

(28.05.2015)

Когато съдебната реформа се зададе, противниците й реагираха първосигнално и решиха, че с килограми и тъпота ще затрупат идеята. После разбраха, че не става. Сега вече ги е срам да са „против“ открито. И ги е страх.

Прибегнаха към интелекта или онова, което го замества при техните организми.

И родиха. Да видим, какво.

Новите опорни точки срещу съдебната реформа могат се обособят в четири групи.

Първа група: Отклоняване на вниманието и усилията към частни, ежедневни и сравнително дребни проблеми

Езикови проявления:

„реформата трябва да се съсредоточи към недоделките в процесуалните закони (ГПК, НПК)“
„проблемът не е във Висшия съдебен съвет, а на „друго място“
„реформа, да, разбира се… ама не точно такава, а малко по-инаква“
„трябва да помислим зряло, да преценим задълбочено и да преценим мъдро“
„не е там проблемът на държавата и няма да се свърши тази работа така„.
Няма обаче да чуете, къде, аджеба, е проблемът и как ще се свърши работата.

Към тази група се включва и опитът за отклоняване и отсвирване на нещата към едно далечно и неопределимо бъдеще. Типичен представител е любимият ми „просветителски“ аргумент: „дайте да наблегнем на образованието, та като го оправим, след 20-30 години ще вземат да излизат блестящи юристи. И тя системата, сама ще си се оправи“. Разбира се, предполага се, че междувременно ще им преподаваме ние – че кой друг?
Цел – замазване, отлагане, изкривяване, обезсилване и най-добре – провал на реформата.

Хитрото на тая група опори е, че посочените проблеми безспорно съществуват; решаването им обаче няма да преодолее най-дебелите и болезнени в момента пороци на правораздаването. По същата логика – да вземем първо да се преборим с диабета, озоновата дупка, бездомните кучета и ниските заплати на учителите, а после да се захванем със съдебна реформа.

Всъщност, всеки трябва да си копае нивата. Проблемите в едно общество се решават паралелно. Подобни призиви целят, да отклонят обществена енергия от съдебната реформа и да я оставят да потъне в пясъците на въпроси, които интересуват само част от хората. Това са опити за отлагане на неизбежното и приличат на уговорките между пенсионерки по телефона – „Айде, Ветке, да се видим най-после – ама като се позатопли времето“. Вече е жега и се не трае, Ветке!

Втора група: Политически аргументи от тип „заклинание“

Езикови проявления:

„разделянето на ВСС е самоцелно“ (и ние няма да го подкрепим);
„нарушава се независимостта на съдебната власт“;
„цели се подмяна на хората“ (?) във ВСС, ВАС, ВКС и т.н. и т.н..
Заклинанията са по дефиниция леко слабоумни. Те затова са и аксиоматични. Носителите на такива послания никога не аргументират, нито се задълбочават. Те стрелят с къси глупости. Всяко пояснение би им съборило картонената кула.

Този тип аргументи са лозунгарски, аксиоматични и магически. Те въздействат върху обичливи привърженици, защото са от типа „айде, наш`те!“. Който си ви обича, няма да си ви и пита.

Ако накарате такъв аргументатор да обясни, какво точно е „съдебна власт“ и има ли разлика между нея и „правораздавателна система“, или като как всъщност точно и само по себе си се посяга на нейната независимост, или пък какво е съдържанието на тази независимост, ще чуете дълбоко хлъцване. Може да предизвикате и мозъчен инцидент.

Трета група: „Научни“ аргументи

Носителите на тия аргументи са по-извисени. Някои от тях дори вероятно си вярват. Неразбрали или забравили, за какво става дума в правото, те са се опили от хълцаща публика, която шъпне „Леле, как сложно го каза!“. За да аргументираш така е препоръчително, да си поне доцент. Изречения, по-къси от 17 реда са забранени. Обърканата пунктуация е предимство. Логическите грешки са задължителни. Връзката с действителността задължително трябва да е скъсана, а най-добре е, никога да не е била установявана.

Езикови прояви:

Позоваване на практика на Конституционния съд, съгласно която „както е известно“, е нужно Велико народно събрание за такава реформа. Обикновено се гарнира с вездесъщото решение № 3/2013 на КС. След клетва в решението и в значението му (без цитат, по възможност), се „обяснява“, че въз основа на него, реформата може да се инициира само от Велико Народно събрание

Това е т.нар. „рестриктивен“ аргумент.

Целта е да ни облъчат с идеята, че реформата е всъщност политически невъзможна – защото засега е практически немислимо, да се свика Велико народно събрание.

Другият тип „научен“ аргумент бие в точно обратната посока – че въобще няма нужда от промяна в Конституцията и реформата може да стане с просто изменение в Закона за съдебната власт.
С този аргумент пак се цели осуетяване на реформата, но по друг начин. Ако законодателните изменения не са предшествани от конституционна промяна, в удобен момент те ще бъдат атакувани пред Конституционния съд. В зависимост от „подходящ“ негов състав реформата ще бъде или осуетена, или осакатена, или най- малкото забавена.

Четвърта група: Ниска топка

Най-тривиалният аргумент. От архаичен тип. Обидно ниска топка, но има своя публика.

Първият тип от тази група е: „ние не сме корумпирани, дайте доказателства , че сме„. Обикновено се настоява на договор за подкуп, искат се писмени показания с нотариална заверка на подписа (задължително и от далия подкупа, и от получилия го). Като не се представят, настъпва тържество. Произнася се мантра за правовата държава, накърнени човешки права на заподозрения в корупция и той влиза целият в бяло – като Орешарски на прием при Иван Искров.
Другият тип аргументит е на атавистично ниво. Копае под дъното с народностна ирония от типа „Ти ли па че ми кажеш на мене“. С такъв тип аргумент се стреля предимно по чужденци. Негови мишени напоследък бяха френският посланик Ксавие дьо Кабан по повод казванията му за съдия Румяна Ченалова и за „гнилите ябълки“ и Моника Маковей. На посланика му казаха да се държи прилично и дипломатично – т.е. да си трае. На Моника Маковей й казаха, че нея и в Румъния не я обичат; камо ли в България.

Что делать?

В това многоговорене как да отсеем плявата от зърното и как да разберем кого да слушаме и от кого да се пазим? Много е просто, всъщност:

Виж, кой говори.

Ако лицето има дузина провали, десетки позори и плува в подозрения, просто спрете да слушате. Няма смисъл. Само ще ви облъчва с тъпота.

Ако някой говори неясно, това значи, три неща:
или сам въобще не разбира, какво приказва;
или ви лъже;
или и двете.
По думите на големия наш професор по право – Живко Сталев – „както лошата храна разваля стомаха, така и лошата духовна храна разваля разсъдъка“.

И още няколко неща:

· не гледайте сутрешен блок, в който прекъсват събеседника по три пъти на изречение и осем пъти в минута;
· не гледайте интервю, в което водещият е отишъл на крака в злачно-сенчест кабинет с ненатрапливи следи от късен сталински барок, та да подаде удобни въпроси на благосклонен властник;
· не гледайте предаване от типа „Всички гледни точки“, в който точките се представят едновременно и чрез надвикване на опонентите – минимум петима, без горна граница;
· не гледайте рубрика, която неизменно завършва с думи на водещия „това е тема с продължение“;
· не гледайте разговор, в който бос в материята водещ смело обявява битка на крокодил в родното блато на крокодила и крокодилът го хапва на нафора;
· не изслушвайте допитвания до „обикновени хора“ по улицата или „на пряката ни телефонна линия“ по въпроси на атомната енергетика, рефинансирането на външния дълг и абстрактното изкуство;
· не бъдете аудитория на формати от типа „Срещи в градския нужник“;
· не гледайте водещ, който е допускал някой от изброените грехове.

Още по темата

12/07/2017

Общество

Почина доц. Кристиан Таков

Следете новините ни в GoogleNews