Жао Лихон: Лодка към небето

Жао Лихон, роден в Шанхай през 1952 г., е един от най-даровитите поети и учени на съвременен Китай. Започва да пише през 1970 г. Завършил специалността „Китайска литература” в Университета на Източен Китай, днес той е професор по китайска литература към Университета на Източен Китай и Университета „Дзияо Тон”, Шанхай. Досега Жао Лихон е публикувал десетки томове поезия, проза, литературна критика, изследвания, посветени на китайски и европейски художници, репортажна литература, студии за изтъкнати музиканти. Завоювал е множество литературни отличия. Негови стихотворения се изучават в училищата и в университетите в Китай.

Още от съвсем малко момче той има две мечти – винаги горещо е искал да стане музикант или художник. По време на Културната революция в Китай 16-годишният Жао Лихон е изпратен на остров Чонмин, където му е наложено да обработва селскостопански земи. Изолиран, млад, самотен, той е уязвим, губи способността си да контактува с други хора. Оттогава е известното му стихотворение „Ням”. През 1977 г. той постъпва в университет и учи китайска литература. Поетическото развитие на Жао Лихон в продължение на 40 години го превръща в художник и блестящ композитор на словото. Едно от ранните му стихотворения – „Очакване”, е химн на любовта в Китай:

Аз чакам

въпреки километрите помежду ни...

 

Ти си облакът,

аз съм небето.

 

Ти си птицата,

аз съм гората.

 

Ти си вятърът,

аз съм платното на лодката.

Неговата поезия е метафорична, дълбока, бликаща от сърцето, вливаща се в мечтите, в кръвта на читателя. За поетическото творчество на Жао е в сила известната китайска притча за семенцето на лотоса – то може отново да поникне, след като е стояло на суша, борило се е с мрака, надделяло е над неблагоприятните условия и е оцеляло в продължение на хиляда години. Такава е и неговата поезия – разбираема за сърцата, упорита, гореща, с дъх пролет и живот. Ето какво казва поетът: „Запазил ли си надежда, носиш в сърцето си семенце от лотос, оцеляло хиляда години”. На него принадлежи и прозрението: „Ако аз съм изгубил цвета си, това не означава, че светът е останал без цветове.”

Стихосбирката на Жао Лихон „Лодка към небето“ е под печат в издателство „Жанет-45“.

Здравка Евтимова

 

УЛИЧНА ЛАМПА

Понякога се превръщам

в улична лампа.

Вися уморено някъде там, в нощта,

и чакам да се появят пътници.

Колкото по-дълъг е пътят,

колкото по-кален е пътят,

толкова повече мир вземат те

от слабата ми светлина.

После тя ги отвежда у дома,

огрява пътеките

с пламъчето на самотата ми

и аз се чувствам цял.

 

Никой не ме забелязва.

Хората идват и си отиват.

Аз огрявам свят, изплетен от стъпки

и гърбове, потъващи бавно в нощта.

Сенките им се изплъзват от мен, сякаш казват

„Няма достатъчно светлина дори за нас”

 

Ако отново стана улична лампа,

няма да съжалявам.

Песента на стъпките,

парадът на отдалечаващите се гърбове

изпращат нощта навсякъде по света.

Тя диша с моите мисли,

плахите ми мечти я сгряват.

 

БЯЛ ПАУН

Остави ги да кукуригат и да се хвалят.

Остави ги да се пъчат със сините и зелените пръски по опашките си.

Аз търпеливо чакам,

аз мълчаливо чакам тебе -

да разпериш снежно-бялото великолепие

на чистата, кристална нежност в перата си.

 

Не унивай.

Не мисли, че хората предпочитат единствено

пищните цветове.

Само вдигни глава

и ще видиш колко погледи те очакват.

Пролетта, която струи от тези очи,

ще прогони сенките от сърцето ти.

 

Защо се колебаеш?

Не тъгувай.

Ако крачиш напред-назад в тинята,

ще изцапаш снежно-белите си пера.

Виждаш ли слънцето през клоните

на дърветата?

Или може би се страхуваш, че лъчите му ще

разтопят чистия сняг в сърцето ти?

 

СЪРЦЕТО МИ

Казваш, че сърцето ми

е дълбоко, огромно езеро.

Не говори така.

Кажи, че си платно на кораб

или птица, която каца на мачтата.

Тогава никога няма да ме напуснеш.

Лети, където те вика вятърът, направи гнездо, където е

най-светло за тебе.

Моите вълни винаги ще те милват.

Топлата кръв във вените на езерото

никога няма да замръзне.

 

ТИ СИ МОЕТО СТИХОТВОРЕНИЕ

Замислен, аз се взирам в тебе.

Ти си моето стихотворение.

Погледът ми те поема.

Улавям тихата тъга и радостта ти.

Нито едно стихотворение не е по-богато от тебе.

Всеки път, когато поемаш дъх, аз мечтая за тебе.

Нито едно стихотворение не е по-дълбоко от тебе.

Твоите очи са ме измъквали от най-черното време,

водили са ме в най-лошите часове.

Нито едно стихотворание не е по-красиво от тебе.

Всяка твоя усмивка ми донася пролет.

Теб ще чета по-дълго от всичко на света.

Красивите ти мисли са част от мен.

 

ВРЕМЕТО

Все бързаш, когато идваш и когато си отиваш.

Прекосяваш тайнствено света, може би се радваш -

нямах време да те огледам добре.

Изчезна безследно, а аз съм затънал

в сегашното просто време от учебника по граматика.

Ти, без да ти трепне окото, превърна всичко

в минало свършено време.

Като бриз, докоснал прозореца, насъбрал

сухи листа и прах от пътя,

изчезна.

 

СЪЛЗИТЕ ТИ

Пролетният вятър хваща сълзите ти

една след друга,

преди да са докоснали сърцето ми.

Сълзите ти отиват с вятъра,

чисти и топли като преди.

Сигурно ще стигнат до

зеления бряг на реката.

 

Моя мила,

сълзите ти ме докосват нощем.

В съня си те виждам – хванала си за ръка

залеза и двамата се разхождате. Както винаги

и сега цъфтят праскови, но

пътеката отвежда в далечината.

 

Да, побеляхме с годините.

Времето издълба лицата ни,

но споменът за младостта е още по-светъл.

Черните дни узряха в сърцето ми и

се превърнаха в бисери.

Сигурно ще растат, докато съм жив.

 

Мила моя,

когато си най-щастлива,

се моли да ме забравиш.

Желая ти, когато си тъжна,

над тебе да бди сянката на щастието.

Когато ти е тежко,

ме повикай.

Няма значение, че гласът ти е слаб.

Ще те чуя.

Аз още треперя за тебе.

Някоя птица ще усети,

ще разпери криле

и ще кацне точно да теб.

 

ПЛАТНА

Чувал съм една такава стара легенда:

Един рибар разтворил дробовете си

като платна, обърнати

към небето,

и поел дълбоко въздух.

Искал да вдиша безкрайния аромат на свирепия вятър.

Едва тогава започнал животът му

и човекът тръгнал нагоре...

 

Не изоставяй морето.

Не го изоставяй!

В морето

ти си плющящото знаме.

Ти си силните, разперени криле.

Ако изоставиш морето,

какво ще бъдеш?

Купчина мръсни парцали?

Или няколко счупени мачти?

 

СЕМЕНЦЕ НА ЛОТОС

Колко пъти прочитам

твоята остра клетва –

хвърли я срещу мен и се намръщи,

сякаш дъвчеше семена от лотос.

Не зная дали си чувал някога,

че имало едно семенце от лотос –

то останало заровено под земята

хиляда години.

Нито магмата, нито снежните бури

не успели да го унищожат.

Може би само болката, която го разкъсвала,

докато съзрее,

му помагала да издържи

мъчителната самота.

Другите семена се превърнали в камъни,

но то останало живо,

защото упорствало

– не престанало нито за миг да мечтае.

 

Докато има вода,

светлина и земя, след още хиляда години

това мъничко семенце от лотос

ще разцъфне

и ще се обсипе с плод.

 

Но твоята празна клетва

не е семе от лотос.

 

ЗАЩО

Защо водопадът никога не замира?

Защо снегът на планинския връх свети

и не се топи?

Защо дивите гъски си отиват толкова рано?

Защо вълните бягат към брега,

а после пак се връщат в морето?

Задаваш ми толкова много въпроси.

Не бих могъл никога

да ти отговоря изчерпателно.

Обръщаш глава настрани,

косата ти пада красиво като

водопад от тъмна смола.

Вече не виждам любопитните ти очи.

Само въпросите, които ми задаваше,

остават в сърцето ми.

От време на време те се превръщат

в гръм, в залп от светкавици и

разбиват красивия купол, който така отдавна

издигнах над мечтите си.

 

ЦВЕТОВЕТЕ

Може да ме блъснеш

в дълбока яма,

но не можеш да ме накараш да потъна.

Виждал ли си хилавите храсти

под високите дървета?

Сред агонията на мрака

те протягат жадно клони, не се предават,

стигат все по-високо.

И така, докато има светлина в небето.

Те, лъчите, са най-голямата наслада

за недокоснатите от слънцето.

Дори ако бях стрък трева,

бих вдигнал единственото си зелено знаме,

за да докажа на целия свят,

че съм жив.

Сигурно зеленината някога ще се разпадне.

Ще стана прозрачен.

Но животът точно тогава

ще разцъфти.

Е?

Това, че аз съм изгубил цвета си,

не означава, че светът е останал без цветове.

Превод: Су Чин и Здравка Евтимова

СУ ЧИН е родена в Шанхай и живее в родния си град. Завършва Университета на Източен Китай и от 2006 г. работи за излизащия на английски език всекидневник SHANGHAI DAILY. Съвместно с Бивиш Мукерджи създава документален филм за посещенията на индийския поет Рабиндранат Тагор в Китай през 20-те години на XX век.