Докато Путин бомбардира Харков, един художник дава убежище на цивилни граждани в подземното си студио и помага на децата да се справят с травмите си чрез работилници по рисуване, които се провеждат без прекъсване в продължение на 40 дни.

Шарлот Хигинс, "Гардиън" (www.theguardian.com)

Превод: Искра Ангелова

Източният украински град Харков, разположен на около 30 км от руската граница, пострада тежко през последната година. Миналата пролет върху него се изсипаха жестоки ракети и снаряди, които убиха стотици цивилни, взривиха внушителната сграда на общинския съвет и операта, разрушиха жилищни блокове, магазини, училища, църкви и университетски сгради.

След като устоя на руското нападение, сега градът е в състояние на постепенно възстановяване, въпреки спорадичните артилерийски удари. Макар че много сгради са затворени или разрушени, на места вече отварят магазини и кафенета. В един от последните пролетни дни екипи от доброволци се грижеха за цветните лехи по улиците и почистваха обществените площади.

В първите дни на февруари 2022 г. художникът Николай Коломиец изобщо не е имал представа за съдбоносните и смъртоносни събития, които го очакват. Вместо това той се е подготвял за изложба. Изложбата била планирана, за да се отбележи десетилетието на "Аза Низи Маза" - детските художествени ателиета, които той провеждал в студиото си в центъра на града.

"Никой не вярваше, че войната ще започне", казва Коломиец, въоръжен с оранжева вълнена шапка и заразителна усмивка, "въпреки че бяхме предупредени от експерти. Приятелката ми се шегуваше, че студиото ще бъде идеалното бомбоубежище."

Студиото представлява подземна поредица от свързани помежду си стаи, които напомнят лабиринт. Липсата на естествена светлина - забелязвам един-единствен прозорец, залепен с тиксо, за да не се счупи стъклото - се компенсира с цветове. Всяка повърхност е белязана с ярки следи от стара боя, а стените са плътно облепени с произведения на изкуството, прикрепени към листове ПДЧ. Голямата маса в основната стая е отрупана с детски рисунки и илюстровани книги, в които децата могат да се ровят за вдъхновение - има всичко: от томове с ботанически илюстрации до албуми с произведения на Пикасо и египетско изкуство.

Закачката с бомбоубежището обаче скоро вече не е шега. Когато разглеждат картата на безопасните убежища, която градските власти разпространяват се оказва, че студиото е отбелязано на нея. "Беше малко разхвърляно, така че започнахме да го почистваме, готови да приемем хора", казва Коломиец.

Те започват да се подготвят и да преспиват там. Коломиец дори евакуира аквариума си и неговите рибни обитатели, които и до днес пребивават в студиото. Мести ги там от жилищния блок, строен през 20-те години на миналия век, който се намира на няколко километра. Точно така, добре сте прочели: той живее в "онзи" блок, сградата "Слово", първоначално проектирана да приюти писателите, интелектуалците и журналистите на Харков, които по-късно са брутално прочистени от Сталин, и който е частично засегнат от обстрела (за щастие, все още невредим).

На Коломиец и приятелката му не им се е наложило да чакат дълго, за да дойде компания. "Както се оказа, всички останали убежища наблизо бяха в ужасно състояние", казва той. Хората, живеещи и работещи наблизо, скоро намерили път към студиото - включително целият персонал на близкия турски ресторант. "Те помогнаха много за поддържането на мястото и донесоха много храна."

В разгара на обстрела през март и април в студиото спят около 50 души. Първият убит цивилен в града е загинал на тяхната улица. В един момент през март парче шрапнел пробива стената на студиото. Коломиец ми подава изкривеното парче метал, за да ми го покаже: никой вътре не е пострадал, но то напомня за онзи ужасяващ период. Последният от спящите там си тръгва през август.

Междувременно Коломиец решава, че часовете по изобразително изкуство, които провежда за децата, не могат да спрат. Заедно със свой колега художник решава да отиде до близката метростанция "Исторически музей", където стотици харковчани са преспивали по време на най-тежките бомбардировки - преживяване, което ярко оживява в песента "Метро" на Серхий Жадан, поет, писател и фронтмен на ска групата "Жадан и кучетата".

Една част от грандиозните и високи зали на станцията от съветската епоха е запазена за спални помещения. Другата е свободна за занимания - например брейк танци, за да се опитат да създадат малко повод за движение на подземните обитатели, както и за математика, литература и природни науки, преподавани от жена, която децата наричат "Мария Бисквита", поради несъмнено разумната ѝ идея да прибягва до подкупи, за да примами децата да учат.

Именно тук Коломиец започва работа с около 15 деца. "Шегувахме се, че винаги съм мечтал да имам наистина голямо студио", казва той. "И ето, че се получи." В продължение на 40 последователни дни от март до май той провежда уроци по рисуване в метрото.

Коломиец обяснява как е работил: започвал да рисува някоя фигура и питал децата каква според тях може да бъде тя. Едно от тях казвало, че може да е на войник, друго - на доброволец - и така продължавали. Едно малко момче, Олексий, прекарвало целите дни в рисуване и оцветяване на малките пикселизирани квадратчета, от които се състояло камуфлажното яке на войника. "Беше добре да се занимаваш с тази повтаряща се работа, да изключваш мозъка си, да се концентрираш върху шаблоните", казва Коломиец.

Понякога той оставял материали за рисуване на децата за през нощта, а на сутринта се връщал, за да открие нещо ново в процес на работа - картина на пчела или на око, да речем - и те измисляли как да включат свежите рисунки в големите произведения на хартия, които се оформяли.

"Децата винаги ни чакаха", казва той. "Сутрин се качваха до горе с ескалатора." Не само децата, добавя той - и възрастните, а служителите на гарата се грижеха да бъдат включени колкото се може повече светлини, за да могат да работят.

Коломиец ми казва, че рисунките все още са там, по нареждане на кмета на Харков - затова се отправям към метростанцията. Те са прикрепени към големите колони по дължината на перона, а пътниците се разхождат между тях. Забелязвам картината на войника, чиято униформа Олексий е оцветил с любов, с цветя, избуяли от автоматичната му пушка, и котки, лапащи крачола на анцуга му.

Мога само да си представя, че картината на гигантска птица с ярко екзотично оперение, напомня за мирния, прекрасен свят горе, който е бил разрушен от инвазията. На друго място забелязвам пчелата и окото, за които ми разказа Коломиец - те са намерили място в изображението на кошера, който е и къща, а може би и спомен за дома. Отпред има малко куче с наведени уши, което чака.

Връщаме се в ателието и Коломиец гордо ми показва някои от работите, които младите хора правят, откакто метрото се е опразнило от обитателите си и той е възобновил редовното си преподаване. Някои от тях развиват ярко индивидуални стилове. Анна, която е на 14 г., в момента рисува разрушените сгради на Харков, в които има човешки фигури в големи размери.

Христина, също на 14 години, се интересува от изображения, създадени от изкуствен интелект. Ваня, на пет години, прави портрети в огромен мащаб. Смисълът е, казва Коломиец, че "всички ние сме уникални - и ние ви помагаме да развиете тази уникалност. Оказва се, че Ваня например наистина цъфти, когато има огромни мащаби, с които да си играе".

Чудя се как ли цъфти личната практика на Коломиец като художник. "Между 2012 и 2014 г. работих върху една-единствена картина - разказва ми той, - а след това започна войната." Той има предвид незаконното нахлуване на Русия в Крим, Донецка и Луганска област преди почти десетилетие. Когато го питам за картината, той отговаря: "Това беше образа на насилието". Когато я завършва, казва: "Чувствах, че съм постигнал това, което исках да постигна". Оттогава не е създавал свои картини.

Трябва да изглеждам загрижена, защото той ме успокоява. Казва, че преподаването на неговите семинари "е вечно щастие" за него. "Наистина изпитвам радост от това. Дори - а може би особено - когато заваляха руските ракети и артилерийски снаряди."