Виктор Захарченко: Мечтая един ден да пеем в храма заедно с българите

Виктор Захарченко наскоро навърши 81 години, а от 41 ръководи прочутия Кубански казашки хор, с който изнася концерти по целия свят. Изследовател и събирач на казашкия фолклор, композитор, ментор, вдъхновител на музикантите от ансамбъла. Легенда на руската музикална сцена.

През юни проф. Захарченко лично ще предвожда Кубанския казашки хор по време на турнето му в България. Хорът ще посети София, Пловдив, Варна, Търново и Бургас.

Как открихте света на музиката? Кога осъзнахте, че един ден ще бъдете част от световната музикална сцена?

Роден съм и съм живял цели 18 години в най-забутаната провинция, забравена от Бога, където нямаше нито ток, нито радио. Роден съм в предвоенното време. Започна войната, нашето село попадна под немската окупация. Разбрал съм какво е глад, студ, война и всички нещастия и трагедии. Именно тогава за пръв път и чух някаква музика. При нас имаше много немци и те имаха хармоника. Като деца ни беше интересно и излизахме от време на време да видим как се крият войниците в окопите, как всичко наоколо гори. Един ден немците събраха от хората покъщнината и я запалиха. Брат ми, който беше на 13 години, видял в тази купчина хармониката и я донесе вкъщи. Никога преди не бях виждал такова нещо. Взех хармониката в ръце. От лявата страна подбрах ниските тонове и започнах да свиря. Бях едва на 3 години. Майка ми чу и се изуми – момченце, което никога не е виждало музикален инструмент, да свири готови акорди! Тогава тя казала „Сигурно това дете ще умре. Това е невъзможно!”.
Още тогава музиката ме грабна и някак си ме докосна. 18 години съм слушал само народно пеене. Мен ме възпита детството, юношеството. Когато бях на 18 години се преместих в Краснодар и за първи път видях град. Самоук съм на акордеон, свирил съм по сватби, сам съм композирал музика.

Каква е историята Ви с писмото до Сталин?

През 1945 г. в пети клас писах писмо на Сталин. При нас на село веднъж месечно идваха с прожекции на филми. Веднъж ни прожектираха италиански филм „Прелюдия на славата”, където едно 10-годишно момченце дирижираше цял оркестър. После показаха съветския филм „Здравей, Москва” за друго момче, което свири на акордеон. И изведнъж така ми се прищя и аз да свиря на акордеон и да стана артист. Тогава собственоръчно написах писмо до Сталин, че на село нямаме нито радио, нито кръжоци в училище. Написах на Сталин, че искам да бъда музикант, да бъда композитор, да бъда артист. Изписах цяла училищна тетрадка и я изпратих по пощата. В отговор след два месеца дойде голяма областна комисия, за да видят кое е това дете, написало писмо до самия Сталин! Бил съм направил 36 граматически грешки – опозорил съм бил селото, Кубанския край. Започнаха да ми се подиграват с думите „Хей, композиторчето”. Бях пети клас и заради тези дрязги престанах да ходя на училище. Новият директор, обаче, дойде да ме убеждава, че трябва да се ходи на училище, че ще купят акордеон и той самият ще ме учи. Това беше моята основна консерватория, а после Господ Бог ми изпрати такива учители, изключителни преподаватели, за които аз не съм достоен.

Вие сте дълбоко вярващ човек. Какво Ви носи вярата?

Господ Бог бе толкова милостив към мен, че от рожденият ми ден до ден днешен ми дава необходимото. Съдбата ми е предначертана много успешно. На 14 октомври празнуваме Покров на Света Богородица и точно в този ден аз започнах да работя в Кубански казашки хор. И самият Кубански военен певчески хор, който сега е преименуван в Кубански Казашки хор, и той е създаден на 14 октомври по нов стил – на Покров Богородичен. Както виждате, всичко е предначертано. Затова всичко ще ни се получи! Защото Кубанския казашки хор е необходим на хората. Зрителите на нашите концерти се радват, получават естетическо задоволство. Но припомням, че ние сме си излели сълзите, и нас ни слушат със сълзи на очи, тъй като ние имаме много духовни песни, имаме песни със съдържание, имаме и лирически песни.

И до ден днешен пеем в храма. От 1996 година ние започнахме да пеем в храма. Със специален указ на губернатора се явяваме правоприемници на Кубанския военен певчески църковен хор. Затова освен казашки песни, много народни песни, пеем и духовна музика. Участваме в божествените литургии в храма „Христос Спасител” в столицата. В Донския Манастир в Москва сме пели много пъти, пели сме в катедралния събор в Рига, в катедралния събор в Белград, в Ташкент и в много други. Мисля, че един ден ще пеем и в храма заедно с българите! Това е моя мечта!

Има ли разлика дали пеете в църковен храм или пред политически лидери?

Сценичните трибуни са най-различни. Храмът е молитвен дом. На Божи гроб дори изпяхме „Богородице, Дево”. Беше страшна жега – 44 градуса. Поклонихме се на камъка, където е лежал разпънатият Христос, докоснахме го с челата си. Там по това време имаше монаси, които знаеха кои сме и какво е Кубанският казашки хор. Беше много вълнуващо!
Навсякъде сме били! Преди 15 - 20 години в Германия пяхме пред Владимир Путин и Шрьодер. Помолиха ни да изпълним „Сбогуването на славянката”. Тогава изпълнихме и една известна немска песен на немски език. Шрьодер остана изумен, че ние сме изпяли немска песен и то на неговия роден хановерски диалект. Ние изобщо не знаехме за това. Така че, пеем песни на съответния език. И в този репертоар ще включим и България.

Ние и вие, руснаците, научихме ли си урока по история?

Еднозначно ще ви отговоря – не. Но за голяма радост, не всичко е забравено. Има хора, които няма да забравят историята при никакви обстоятелства. Тя се дължи на тях. Достоевски има такава мисъл: „Ако на Земята остане един човек, който е православен, значи вярата е жива!”. Дори един човек да остане на тази земя, той ще помни. Паметта е всичко. Ние сме живи дотогава, докато ни помнят.

Следете новините ни в GoogleNews