Ванче Михайлов и убийството на Тодор Александров: какво разказва в мемоарите си Георги Томалевски

По ред причини, главно политически, мемоарният труд на Георги Томалевски „Чуто, видяно и преживяно“, вижда бял свят едва днес.

Книгата дава широка картина на следосвобожденска България, войните, в която тя взима участие, Берлин по време на Първата световна война, Септемврийското въстание и деветоюнския преврат, братоубийствените борби за присъединяване Македония, дейността на дъновисткото движение у нас.

За първи път се изнасят автентични и уникални свидетелства за събития и личности, сред които Александрър Протогеров, Наум Томалевски, Петър Дънов.

Особено впечатление правят страниците за Ванче Михайлов, когото авторът лично е познавал и е бил свидетел на редица атентати и покушения срещу противниците на терористичните актове, чийто вдъхновител и поръчител е бил Ванче.

Записките в обем от 700 страници излизат под редакцията на Георги Борисов и са издание на „Факел експрес“. Те са снабдени с обширен предговор от проф. Михаил Неделчев, богат биографичен материал, поместен под заглавието „Живот в дати“, и послеслова „Защо Георги Томалевски не дописа своите мемоари“ на дъщерята на писателя Румена Томалевска, редки фотографии от семейния архив.

От „Чуто, видяно и преживяно“ на Георги Томалевски публикуваме откъс от част пета "Търгаши с името на родината", предоставен специално за OFFNews.bg от издателство „Факел експрес“: 

Една след друга пристигат тревожни вести. Те оставят след себе си уплашени очи и повехнали лица. По улиците на София и другите градове се точат дълги реки от хора, излезли да протестират за нещо. Пред тях се движи малка горичка от траурни знамена. Оратори разказват, че над Македония вилнее нечуван терор.

Всички тези неща обаче не са така мъчителни, колкото онова, което става тук. Макар и прикрито от очите на хората, знае се, че между функционерите на ВМРО има брожение. Става нещо в захладняващите нощи към края на август. Влизат и излизат от нас хора, спират автомобили, донасят се книжа, папки и цели вързопи с архиви. Един ден обществото научава, че Тодор Александров е убит. Защо? Кой? Кога? Никой не знае. Знаят тия, които мълчат. Мълва като хилядоглава хидра пълзи по улиците.

В градския парк срещам мои познати – левичари, които ми подмятат, че Александров е убит от властта. Убийците може да са пак вътрешни хора от ВМРО, но подбудите са другаде. Тодор Александров подписал един манифест във Виена заедно с Протогеров, с който манифест потвърждавал, че приема обединение и разбирателство с функционерите на ВМРО (обединена), която работи за Балканска федерация. Когато Александров и Протогеров се връщат в България, подучени от разтревоженото българско правителство, функционери на ВМРО (автономисти) започват усилен натиск върху Александров да се откаже от тоя акт във Виена. Правителството тук, в България, е уплашено, че губи поддръжката на силната вече ВМРО, и заплашва, че няма да подкрепя борбата ù с поробителите.

Какво е станало, какво е отговорил Александров, как е бил устроен заговорът? Това знаят заговорниците, но Тодор пада убит на път за една сбирка в Петричкия окръг, придружен от генерал Протогеров. В момента на изстрелите Протогеров е залегнал в една падинка и припаднал, както разказват очевидци, а убийците побягнали.

Завързва се страшна мистерия. Какво търси Протогеров там, на лобното място? Защо не е стреляно и по него? Кой нареди куршумите да засегнат само Тодор, а да пощадят генерала? Тъкмо тази особеност на обстановката послужи доста години след убийството мистериозни и амбициозни хора да я използват така грубо и така прозрачно, от което става ясно, че тия, които после се заеха да „отмъщават“ за Александров, са автори на тая мизансцена.

Когато убийството на Тодор Александров става достояние на обществото, аз имам възможност да наблюдавам Ванчето Михайлов, тъй като той идва у дома. Има нещо странно в лицето му. Докато моят брат и другите около него негови другари са потъмнели от тая внезапна загуба за освободителното дело, Ванчето само съска и ми изглежда доволен, че покрай това покушение ще може да ликвидира някои неприятни нему люде. Непрестанно шари напред и назад, дава някакви нареждания и с удоволствие приема вестта за покушението върху някой от левите.

– Кои?

– Не знаете ли кои? – отговаря троснато той на двама посетители, вероятно журналисти, които намират начин да дойдат у дома и да научат нещо по събитията. – Това са вечните ни, непримиримите ни врагове.

– Заробителите на Македония? – пита един от гостите.

– Струва ми се, че има други, еднакво опасни както заробителите, а в някои отношения и по-опасни от тях, защото са прикрити тук.

Ванчето е доволен, че му се задава такъв въпрос.

– Кои са те?

В тази минута виждам – по-ясно дори, отколкото да видиш някоя видима вещ – как се възправя насреща ми една необуздана, болезнена амбиция, една обидена в своята самопреценка човешка твар, която жадува за известност, жадува за слава и власт. Виждам, както се вижда в ясен слънчев ден, как той иска да надвие с нещо големите, сами по себе си внушителни образи на хора, които са нещо в своя живот и които тежат на обществената сцена. Повечето от тях са пожертвали кариера, звание, неоспорим успех в своя път и са дошли в движението от любов към родината, от желание да направят нещо за разрешение на този трънлив и опасен въпрос на Балкана – Македонския въпрос.

Помня израза на Ванчето в тоя ден и час. Пред очите ми още стои това незначително човешко лице със сиво-кафяви очи, които само гледат неспокойно, но нищо не изразяват, едно лице с едри челюсти и късо навити червеникави коси. Неспокойният му поглед, предварително вкусил ефекта от думите, които ще изрече, се мести от човек на човек, от предмет на предмет – поглед, който измерва външния ефект, поглед, зад който няма нищо освен хладна, жестока и безпределна пустош. След тази пустош – изкривено и грозно стои неговото собствено изваяние. „Безсилието, облечено в жестокост, седи на пиедестала на болезнената си амбиция.“ […]

Обществото в България е сепнато. Всеки ден загиват нови хора. Кой ги убива? – питат гражданите, ужасени от локвите кръв по тротоарите.

Доносчици отиват при Ванчето и му казват, че не е ясно дали лицето К. наистина има вражески отношения към него.

– Но нали има съмнения! – отсича Ванчето със злоба.

– Е, да, но само съмнения.

– То е достатъчно.

Ванчето си спомня, че лицето, за което става дума, има своя самостоятелна мисъл. Един ден той ще почне да разсъждава и това разсъждение бездруго ще бъде против неговите планове.

– Но само съмнения! – казва събеседникът.

– Ти изглежда, че много държиш на него – изсъсква Ванчо.

– Държа да се работи по правда.

Една ненаписана присъда е вече изпълнена. След три дни убитите са двама. Оня, за когото има само съмнение, и другият, който обича да примесва в разговора си думата „правда“…

Кой уби хората? – питат тук и там, а пратениците на тоя, който се готви да стане бъдещ шеф, отговарят:

– Отечеството!

– Но защо и Славчо Ковачев? Той има героично и честно минало.

– Да, но нечестно настояще.

Ужас пълзи като зараза от чума из града.

– Защо убихте Чудомир Кантарджиев? – запитва един възрастен и честен човек, който познавал Чудомира от много години.

Запитваният – млад човек с едва наболи мустачки и мушама – тръска пепелта от цигарата си и отговаря нагло:

– Вероятно е предател!

– Ако и за Чудомира кажат, че е предател, тогава огън да я гори Македония!

Из бунищата на човешката подлост се изважда думата „предател“ и се пуща в обращение. Черна като дявол е тази дума. Тя вкаменява душите на хората, които са живели с вяра и преданост към тия охулени първи люде в движението. Когато някой от младите агенти на Ванчето ти рече в очите: „Предател е този и този“ – тогава ти онемяваш. Ако речеш, че не е предател, тогава ще ти викнат в лицето, че защитаваш предатели.

Една комисия вещи хора на ВМРО разглеждат подробно всички материали около трагичната смърт на Тодор Александров със спокойствието на съдии. Те трябва да кажат своята дума. В това време обаче Ванчето с целия щаб спечелени от него глашатаи (спечелени по начина, по който се печелят подлеци) успява да пусне най-широко мълвата, че Тодор е погубен от левите елементи.

Но защо мълчат Баждаров, Пърличев, Наум? Защо не вдигнат глас да кажат, че убийството на Тодор е все още замъглено в непроницаема тайна? Убийците знаят, но далечните им подбуди и вдъхновители все още остават скрити. Съгласни ли са те с това, което става? Съгласни ли са с тия действия войводите от Битолския революционен окръг?

Може би мисълта, че единството на организацията е много потребно сега в тия времена, ги кара да мълчат и да гълтат. Или пък и те вярват, че левите елементи искат да грабнат делото в свои ръце и да унищожат борбата за Македония, като я дадат в други ръце. Никой не може да си отговори на този въпрос.

Ванчето Михайлов добре използва тоя смут на времето. Ще го видите или в някоя кола, или с телефонната слушалка в ръка. Той пише писма, куриери отиват и се връщат. В някои от тия нощи тишината се прорязва с револверни изстрели и пронизителен писък на жена, която вика за помощ. Един огромен апарат от писма, пликчета, банкноти, автомобили и интриги е в трескаво движение. В душите на хората се загнездва страх.

Наум, Баждаров и другите около ръководството мълчат. Нали Ванчето е по следите на тия, които убиха Тодор? Как може сега да се забрани изчистването на един заговор срещу ВМРО и Македония?

– Може да има нещо вярно в това, което ни казва Ванчо – проговорва глухо Баждаров. – Така или инак, дори да има и увлечения от страна на групата около Ванчо, движението и борбата трябва да се спасяват.

– От кого? – пита Миле Станоев, който тази вечер е също у дома.

– От тия, които искат да го обсебят и които убиха за тази своя цел Тодор.

– Ти знаеш ли ги точно кои са?

– Ами нали виждаш, че ги откриват?

– Други са тия, които искат да обсебят движението и да го вземат в свои ръце. Те сега унищожават собствените си врагове.

– Много е смело това, което казваш.

– То е обаче самата истина. Аз съм в състояние да твърдя, че войводата Панчо Михайлов е убит, защото името му е много близо до Ванче Михайлов. Хората навсякъде познават само Панчо Михайлов, тъй като той има подвизи. Всяко нещо, което би направил Ванчето, ще се припише на Панчо, тъй като Ванчето никой не го знае. Ние, по-простите люде – допълва шеговито Миле, – тия работи ги усещаме по-добре от вас.

– Ти трябваше да бъдеш на ръководно място, Миле – казва му Баждаров.

– Защо? За да утвърждавам деянията на Ванчо? Може ли да ми кажете убийствата, включително това на Панчо Михайлов, дали са заповядани от ВМРО след редовно издадена присъда?

– Присъдите са подписани от Протогеров и Георги Попхристов.

– Те са подписани, след като убийството е извършено. Така зная аз – казва Миле. – На двамата членове от ЦК Ванчо казва, че вие тримата от Задграничното представителство сте съгласни за това и това деяние, а на вас казва, че двамата от ЦК са съгласни. Виждате ли играта?

Наум мълчи. Лицето му е бледно. Той е спасил вече мнозина от смъртта, но да отиде съвсем срещу течението, е невъзможно. Искам читателят да ми повярва, че и тук съм крайно обективен. Аз обичам истината повече от всичко. Няма да скрия, че той – Наум, би могъл да каже, че напуска тая борба, щом като тя е безчестно подета от един авантюрист. Той не го направи. Защо? Вероятно защото е мислел, че Македония сега се нуждае от сплотени здраво борци за нейната свобода. Мислел е и за единството и престижа на организацията, която е единствената сила, поела на плещите си тази борба. Той вярваше, че повдигнат и поставен на сцената, Македонският въпрос ще прозвучи в ухото и вниманието на създадения след войната институт, наречен „Общество на народите“, което Наум посети и където по-късно се видя с много видни държавници и говори за съдбата на Македония. Освен това, като много културен и просветен човек, той знаеше, че е време да се даде път на младежта. Спрямо хората от ръководството Ванчето се явяваше по-млад и всички смятаха, че неговата енергичност, подвижността му, съчетана с добрия и мъдър опит на по-старите, ще го направи един добър работник за делото.

Те обаче – по-старите – не знаеха, че Ванчето отдавна и независимо от тях е вече влязъл във връзка с хората от вътрешното министерство, че разполага тайно с някои от бюджетите на разузнаването и че отдалеко – методично и ловко – си изплита мрежата, която ще хвърли в някой удобен момент.

Костеливият човек с гамашите, каскета и блуждаещите лъжливи очи върши едно опасно дело.

Българската Дирекция на полицията унищожава видни хора от левицата на македонското движение. Това е и в интереса, и в сметките на Ванчето, който се готви за шеф. Той знае, че това шефство не може да му се даде по заслуги в македонската борба, тъй като Ванчето не е влизал нито веднъж в Македония. Той може да го получи тук от властта, с която е вече в таен съюз – таен дори и за близките му хора. Тази позиция на Ванчето е дяволски изгодна за него, защото кой би могъл тогава да протестира срещу посегателството на видни дейци от лявото крило? Ще рече, че вие сте с левите, с комунистите! – ще заключи министърът на полицията, ако някой от македонската организация каже, че не е необходимо да се прибягва до куршум там, където има известни идейни различия. Тая позиция на Ванчето ползва еднакво и него, и властта. Кой министър на полицията не би се съгласил да подкрепя такъв помощник, щом като в тия времена страхът от левите още не е изчезнал и може да се очакват най-различни изненади. Един от тях, които мътят водата – по-малко, една възможност за атентат срещу властта – също по-малко.

***

Георги Томалевски е роден на 16 септември 1897 г. в град Крушово, Битолско. Брат му Наум (1882 – 1930) е виден деец на ВМРО, а Димитър (1892 – 1964) – член на Македонския младежки съюз и участник в борбите на ВМРО. На 3 август 1903 г., в началото на Илинденско-Преображенското въстание, в къщата на семейство Томалевски се обявява Крушовската република. След потушаването на въстанието семейството се преселва в София.

През 1915 г. Георги е мобилизиран в артилерийската част на Софийския гарнизон и е разпределен в понтонна рота в град Бяла, а през 1916 г. е зачислен като художник в чертожното отделение на една артилерийска част в София. Поради отличното му владеене на немски език е изпратен в Есен, Германия, за доставката на артилерийски материали на българската армия в заводите „Круп“. Впоследствие в качеството си на представител на българското военно министерство е прехвърлен в Берлин и Потсдам. В края на 1918-а се връща се в София и продължава образованието си.

През 1923 г. се включва в младежката организация на ВМРО. През 1925 г. завършва специалност „Физика, астрономия, метеорология“ в Софийския университет.

На 2 декември 1930 г. по нареждане на Иван Михайлов в двора на собствения му дом е убит брат му Наум Томалевски. Убиецът Владо Черноземски стреля от прозореца на съседната къща. По-късно прави опит да убие и другия брат Димитър, но несполучливо. Месеци след покушението срещу Наум Георги Томалевски научава, че е включен в списъка за готвените убийства на ръководената от Ванче Михайлов ВМРО и заминава за Париж. В София се завръща през 1933-а.

От 1940 до 1944 г. е директор на Трета девическа гимназия. Наричан е „червеният директор“, защото къса забранителните документи и записва ученици, изключвани от цялата страна за ремсова дейност, леви убеждения и от еврейски произход.

След 9 септември 1944 г. е арестуван и прекарва около месец в затвора, но се установява, че е арестуван по погрешка и е освободен.

През 1949 г. получава предложение за поста на министър на просветата с условие да се откаже от християнските си възгледи и от Бялото братство и да приеме членство в БКП, както и да бъде удостоен със званието „Активен борец против фашизма“, което би било завършек на неговата цялостна антифашистка дейност. Той не приема условията и отказва всичко, което дава основание на управляващите да считат, че е закрилял учениците си и нелегалните комунисти само от абстрактен хуманизъм и християнска етика, а не е убеден левичар, и поради това заподозрян, че по същите съображения би могъл да прикрива враговете на народната власт.

Остава без работа. Уволнен е от Министерството на просветата. Започва работа в кооперация за производство на детско облекло, където рисува детски лигавници, а по-късно е назначен за учител по физика и астрономия във Вечерна гимназия.

Умира на 28 април 1988 г. в София.

Творчеството на писателя е изключително богато и разнообразно. Все още не са издадени 13 негови ръкописа.

--------------------------------------------------------------------------------------------------------

* Заглавието е на OFFNews

Следете новините ни в GoogleNews