Световноизвестният режисьор Деклан Донелан: Има три неща, които се променят – светът, начинът, по който виждаме нещата, и аз

"Не можем да се заблуждаваме повече. Няма заместител на това да си в една стая с някого. И театърът е много важен, защото празнува тази връзка – да бъдем заедно," казва пред Даниел Димитров от БТА световноизвестният режисьор Деклан Донелан.

„Никога не избирам пиеса, защото имам своя гледна точка, след което идват актьорите и ми помагат да реализирам плановете си. Нямам навика и да проповядвам на публиката. За мен има едни много човешки отношения, в които споделяме нещата помежду си. Понякога тези неща може да са много неудобни“, казва той по повод избора му да постави „Медея“ в Народния театър. По думите му на класиката не трябва да се гледа отвисоко или отдолу, а на хоризонталното ниво на очите: „Тогава тя ще остане жива. Затова не ми се налага да съживявам класиката“.

„Мисля, че голямата заплаха за театъра е заплаха и за нашия граждански живот, което е достатъчно смешно, но ковид ни го доказа. Мисля, че има истински проблем, когато започнем да предпочитаме фалшивото пред истинското“, смята Деклан Донелан. Подчертава – технологиите се развиват, но не и човешката природа.

Г-н Донелан, в интервю от 2017 година казвате, че една от причините да обичате гърците – нашите южни съседи, е, че разбират абсурда. Има ли за какво да обичате и нас, българите?

- О, всяко обобщение, което можем да направим за група човешки същества, винаги е невярно. А в България има какво да се обича! Освен това ние сме гастролирали тук още от времето на социализма, така че станахме свидетели на много промени.

Често ни питат за разликата между аудиторията в една или друга държава. Но разликите не са толкова интересни, колкото приликите. Много е интересно да разбереш, че публиката в Москва и Катманду се смее на едно и също нещо. Много е вълнуващо да открием колко много общо имаме помежду си.

Защо е важно един народ да разбира абсурда? Това не е ли вид примирение?

- Никой не може да разбере абсурда. Можем заедно да се смеем на абсурда, но проблемът е, че той невинаги може да бъде обяснен. Така че понякога може да бъде много полезен инструмент.

Трябваше да минат доста години и да извървим доста път, преминавайки от един континент на друг, от една култура в друга, докато ние, с Ник, осъзнаем колко много общи неща имат хората. Повърхността често изглежда толкова различна, но от нея изплуват модели, които често са идентични. Първо, трябва да видите какво има под повърхността. Там е голямата изненада. И всичко това всъщност е много вълнуващо.

Моята първа среща с вас бе в София, когато през 2008 г. гостува „Андромаха“. Сега, 16 години по-късно, може ли да се каже, че окото ви на режисьор гледа по друг начин на сцената?

- Да, разбира се. Начинът, по който виждам сцената, се промени. Невъзможно е да видите едно и също нещо два пъти, защото всичко се променя...

Има три неща, които се променят – светът, начинът, по който виждаме нещата, и аз. За всяко човешко същество важи максимата, че никога не може да влезе в една и съща стая два пъти, защото преживяването от това всеки ще бъде по-различно. И това е един от проблемите с носталгията – че бихме искали да се върнем в миналото. Бихме искали да се върнем към нещо, но никога няма да можем да го направим, защото не само светът се е променил, но и ние самите сме се променили.

Казвате, че класиката просъществува във времето и неизменно говори за настоящето, че не спирате да я поставяте, защото „споделя проникновения за живота, изследва нашите самозаблуди и нашето величие, нашите взаимоотношения и нашите системи, помага ни да открием какво е нужно, за да бъдем себе си“. Защо избрахте „Медея“ за Народния театър?

- Съвсем простичко е. Всъщност, тук се забавлявах с актьорите от Народния театър и ми се сториха много вдъхновяващи. Конкретно, Радина ми се стори просто прекрасна. Мисля, че преди време й казах следното нещо: Знаеш ли, ако направим „Медея“, би ли се радвала да я изиграеш? Тя изглеждаше доста изумена, когато я попитах. Аз й обясних, че винаги се опитвам да изграждам пиесите, които правя, около актьори, които познавам.

Никога не избирам пиеса, защото имам своя гледна точка, след което идват актьорите и ми помагат да реализирам плановете си. Нямам навика и да проповядвам на публиката. За мен има едни много човешки отношения, в които споделяме нещата един с друг. Понякога тези неща може да са много неудобни...

Кога на класиката не може да се вдъхне нов живот на сцената?

- Всичко се превърна в класика... Класиката предполага, че е имало процес на филтриране. Има хиляди пиеси, писани по времето на Шекспир, но по-голямата част от тях не са запазени, вероятно, защото не са били много добри. Затова трябва да помним, че нещата стават класика, защото остават. Аз не харесвам много израза "да вдъхнеш живот в класиката". Важното е да не убиете класиката, като направите нейната сцена някак старомодна или зловеща, или да я превъзхождате, като я накълцате, така че да има някакво значение, или да се намесите в нея само, защо я обожавате. Спрямо класика трябва да сме в хоризонтално положение. Мисля, че Спиноза беше казал, че трябва да се отнасяме към великите писатели с цялото уважение, което отдаваме и на нашите съвременници. Не трябва да ги гледаме отвисоко или отдолу. Това имам предвид, говорейки за хоризонталност. Трябва да погледнете към класиката на хоризонталното ниво на очите и тогава тя ще остане жива. Ето защо на мен не ми се налага да съживявам класиката.

За поставянето на „Медея“ важно ли е, че актьорите са от една трупа и по някакъв начин вече са сработени?

- На мен това ми допада, защото е невъзможно да се случи на Запад, в Англия, Америка или Франция. Обичам да работя с трупа, да се срещаме, след това някак си се влюбвам в тях и избирам пиеси, които искам да поставим заедно. Това наистина е като някаква емоционална връзка. Затова съм много запален по работата си с тези постоянни групи от актьори, които има в София, или в Румъния и, разбира се, в Русия.

Всъщност целият бизнес с правенето на театър на Запад е наистина ненужно изтощителен, защото винаги, когато правите пиеса, трябва да изберете 14 души, които никога преди не сте виждали. Прави се кастинг, който сякаш продължава вечно. Ник и аз се опитваме да изберем хора, с които сме работили преди, а това става все по-трудно. Защото, знаете ли, телевизията се разрасна толкова много, и това все повече се отразява на времето, с което актьорите разполагат. Затова се възползваме от възможността да работим със стабилна група от актьори – за да не се налага да преминаваме през някакъв ужасен процес на кастинг.

Ще ви дам един пример. Когато поставях „Хамлет“ в Лондон, трябваше да видя стотици актьори. И докато започнат репетициите бях напълно изтощен. Преди години имах друг ритъм. Бях свикнал да имам две седмици кастинг, да си тръгна след това, да се разходя по плажа и да си върна свежестта на мозъка. Вече нямам време да правя това... Искам да кажа, че процесът на кастингите е много странен. Също така, доста странно е да правиш пиеса, в която има интимности – като любов, секс, насилие. Изглежда ми много по-естествено да правя тези неща с група актьори, които вече се познават, и които аз вече познавам.

В Англия се опитахме да работим с едни и същи актьори, отново и отново, и това беше възможно. Но сега, заради телевизията, цялата екосистема на театъра се промени. И наистина не е възможно да запазим това качество на актьорите на сцената заедно за много дълго време. А на агентите това не им допада...

Опасно е, когато актьорите си мислят, че всичко зависи от чувствата им, са също ваши думи, казани преди време (2017). Често ли се налага да избягвате тази „опасност“? Как работихте с българските актьори?

- Да, все още се придържам към това. Всяка опасност действа зле. Всички ние трябва да приемем, че съществуването ни е свързано с хората около нас и това не ни харесва. Ние обичаме да имаме чувството, че можем да оцелеем индивидуално, но всичко се променя и няма как да оцелеем с променен контекст.

Всъщност българските актьори, с които съм се срещал и работил, са много добре обучени. Затова не е проблем, ако се изгубят в чувствата си. Но това не важи за други театрални култури.

Ще имате ли следващ български проект?

- Бих се радвал да работя с тези актьори отново. С Ник наистина ги харесваме. И изглежда, че работим много добре заедно.

Логиката е добър слуга и лош господар, според вас. Това само за работата ли се отнася? Кога не е нужна логика?

- Логиката винаги е необходима, но е необходима в незначителна степен. Това не може да бъде единствената основа за изборите и решенията, които вземаме, както и за всички големи трагедии, които според мен се случват точно, когато се оставим на логиката. Логиката е много важна, но тя трябва да си знае мястото.

През 2009 г. казвате, че театърът ще преживее и най-добрите ни опити да го унищожим. Все още ли смятате така, 15 години по-късно. Коя е най-голяма заплаха за театъра?

- Да, все още мисля, че театърът ще преживее и най-добрите ни опити да го унищожим. Мисля, че голямата заплаха за театъра е заплаха и за нашия граждански живот, което е достатъчно смешно, но КОВИД ни го доказа. Мисля, че има истински проблем, когато започнем да предпочитаме фалшивото пред истинското. С други думи, опасявам се, че гледам много телевизия. Смятам, че по този начин се отпускам вечер, но това не е същото като театъра. Когато сте в театъра с някого, вие слушате как хората дишат или как ухаят, и усещате всичко това, което се получава при тази физическа близост... Да, киното е велико изкуство, но не е заместител на театъра. И не става въпрос само за театъра и телевизията днес, когато целият виртуален свят пренаписва правилата на реалността. Не можем да се заблуждаваме повече. Няма заместител на това да си в една стая с някого.

Смятам, че театърът е много важен, защото празнува тази връзка. И точно там е опасността... Спомням си, че веднъж бяхме с компания от актьори в Ню Йорк и решихме да се качим на кулите - близнаци. Това, очевидно е било преди 11 септември 2001 г., но не много преди това. На върха имаше пространство, наречено „Прозорец към света“. И това, по същество, бяха огромни стъклени прозорци на самия връх на една от кулите, с невероятна гледка към реките около Манхатън и към Атлантическия океан. На същото това място, в средата, имаше макет на виждащото се през прозореца. Забелязах, че всички гледаха този макет, а не хоризонта и цялата невероятно завладяваща гледка, която те караше да се чувстваш толкова малък. По-удобно беше да се гледа модела... По-удобно ни е да живеем с фалшивото, отколкото с истинското.

Реалността е съвсем друга, както и в театъра, където публиката е попаднала неслучайно. Преди това тя е планирала посещението си, инвестирала е средства. Положила е усилие. Работата е там, че всеки път, когато получим нещо, ние си мислим, че е това е страхотна сделка. Можем да получим доставка на храна, можем да получим развлечения – и всичко се доставя на момента. Но дали наистина е толкова страхотно? Има едно правило и то е, че всяка нова ефективност води до загуба. Можете да имате каквото искате, но трябва да платите за това. И този свят, в който нещата ни се сервират толкова бързо, включва загуба, и загубата е част от нашите връзки с реалността. Ето защо имаме нужда от връзка с реалността, от това да сме в стаята с някого, изправени пред огромни трудности...

За мен важното в театъра е актьорът да излезе в началото на вечерта, да погледне публиката и да й каже по един или друг начин: „Нямам нищо“. Ние никога не признаваме, че нямаме, или че имаме много малко. Как се стига до публиката, при това положение? Ти използваш въображението си и аз ще използвам моето. И между нас ще възникне нещо, и то какво! Мисля, че това е нещо абсолютно красиво и много скромно. Заради признанието, че ние нямаме нищо. Идваме на този свят голи, голи си отиваме. И както казва Йейтс в едно стихотворение, много по-находчиво е да ходиш гол (Уилям Бътлър Йейтс в стихотворението Coat – there’s more enterprise In walking naked – бел. а.). Мисля, че тези принципи са много важни в театъра.

Брекзит отрази ли се на театъра и на вас като театрален и кино режисьор, и като автор, и продължава ли да се отразява?

- Да, Брекзит е пълен кошмар. Хората загубиха приятели, много семейства се разпаднаха. Наистина е нещо като гражданска война, а гражданските войни никога няма да бъдат напълно разрешени. Да, един договор може да бъде наложен, но разделението остава и расте.

По-зловещото е, че Брекзит изглежда просто английски, но всъщност по целия свят виждаме един и същ тектоничен сблъсък – отдалечаване от усещането, че интернационализмът е добро нещо сам по себе си, и усещането, че национализмът е нещо добро . Виждаме това в много различни страни, в които отиваме. И това е много тревожно.

Има ли дума, която ви определя най-добре като човек?

- Е, опитвам се да не мисля много за себе си...

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- В известен смисъл, обичам да минавам по мостове. Обичам също да ги строя – между класиката и днес. Понякога класиката е замръзнала в балон от сантименталност и ние не виждаме колко прекрасна е тя. А класиката остава класика, защото е за нас самите, тя не остарява.

Сякаш по правило, човешката природа не се развива. Само технологиите се развиват, но не и човешката природа...

Искате да знаете повече?

Световноизвестното театрално дуо – режисьорът Деклан Донелан и сценографът Ник Ормерод, създават през 1981 г. легендарната британска театрална компания Cheek by Jowl и нейни артистични директори и до днес. През 2012 г. дебютират и в игралното кино с филма „Бел ами“, на който са сърежисьори. В него участват актьорите Ума Търман, Кристин Скот Томас, Кристина Ричи и Робърт Патисън.

Cheek by Jowl е гостувала в България два пъти. Първият път е през 1987 г. със спектакъла „Дванайсета нощ“ от Уилям Шекспир, след това - през 1994 г. с „Както ви харесва“, представен на сцената на Народния театър. През 2008 г. Международният театрален фестивал „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“ представят френската постановка на „Андромаха“ от Расин, създадена от Деклан Донелан година по-рано в театъра на Питър Брук - „Буф дю Нор“ в Париж.

Като театрален режисьор, Деклан Донелан често поставя Шекспир, но също така е и автор на първите английски представления по текстове на европейски писатели и драматурзи като Расин, Корней, Лесинг и Островски. Освен за Cheek by Jowl, той създава представления и за театрални фестивали по света като тези в Авиньон и Залцбург. Работи с „Мали драма театър“ в Санкт Петербург, театър „Пиколо“ в Милано. Поставя и балетите „Ромео и Жулиета“ и „Хамлет“ - в Болшой театър, в Москва.

Деклан Донелан е носител на четири награди „Лорънс Оливие“, на „Златен лъв“ от Венецианското биенале, на международната награда „Станиславски“. Съвместно с Ник Ормерод са удостоени с почетния Орден на британската империя. Ник Ормерод е автор на сценографията на множество продукции на Cheek By Jowl, както и за спектакли в Националния театър на Великобритания, Кралския Шекспиров театър, Английската национална опера, театър „Пиколо“.

Следете новините ни в GoogleNews