Новият филм „В къщата” на Франсоа Озон ще зарадва премиерно българската публика на 17-ия София Филм Фест 2013 през март.

Най-новата кинотворба на Франсоа Озон спечели „Златна раковина” и Наградата на журито за сценарий от фестивала в Сан Себастиан и наградата на ФИПРЕССИ от МФФ Торонто 2012. Филмът е включен в програмата „Големите награди” на София Филм Фест 2013.

„В къщата” разказва историята на 16-годишен тинейджър, чието ангелско излъчване прикрива трескаво желание да моделира реалността според собствените си фантазии, а противоречивото му отношение към заобикалящите го хора, които превръща в персонажи на една паралелна реалност, много напомня на самия Франсоа Озон. Актьорският екип, очаквано за филм на Озон, отново е впечатляващ – ролите са поверени на Фабрис Лукини, Ернст Юмхауер, Кристин Скот Томас и Еманюел Сение.

Клод е ученик в гимназия в парижко предградие, където г-н Жермен (Фабрис Лукини) е учител по литература. Домашното „Разкажете как прекарахте края на седмицата” провокира началото на поредица текстове, в които юношата описва как се е вмъкнал с измама в дома на свой съученик. Тъй като собствената му семейна среда е далеч от мечтите, Клод е впечатлен от „нормалното” семейство на Рафаел и особено от излъчването „жена от средната класа” на майката на Рафаел (Еманюел Сение). С всеки следващ разказ Клод разкрива малко повече, като постепенно променя текстовете си според изискванията на г-н Жермен, а истиността на фактите влиза в конфликт с безкрайните възможности на писателската фантазия...

Франсоа Озон предизвиква интелектуален световъртеж, провокиран от въпросите за границата между реалността и фикцията. Филмът, пропит ту с лека, ту с жестока ирония, е екранизация по испанската пиеса „Момчето от последния чин” на Хуан Майорга. На въпроса, защо е променил заглавието на пиесата, Озон обяснява: „То акцентираше върху синдрома „учениците от последните редове”, които обикновено са различни, открояващи се от останалите, често талантливи и неприспособими към социалния живот. Но за мен това беше само част от темата, защото тук всички персонажи са важни, а къщата наистина е сърцето на историята, както в много от предишните ми филми и така новото заглавие се наложи съвсем естествено”.

„Връзката учител-ученик беше това, което ми допадна веднага в пиесата – споделя още Франсоа Озон. – Сякаш биха могли да се възприемат едновременно и гледната точка на учителя, и тази на ученика, докато предаването на опита обикновено е от възрастния към юношата, а тук сякаш протичаше и в двете посоки. Чрез двойката Жермен – Клод е представена необходимата двустранност за всеки творчески акт: издател и писател, продуцент и режисьор, също читател и автор или зрител и кинематографист. Веднага щом прочетох пиесата почувствах възможността, която ми се предоставя да говоря индиректно за моята работа, за киното, откъде идва вдъхновението, какво представлява един творец, един зрител.”

Според Кристин Скот Томас „филмът поставя сериозни въпроси, по един простичък и забавен начин. Ако режисьорът беше друг, можеше да се получи трагедия, но Франсоа притежава необикновено чувство за хумор.” Фабрис Лукини добавя детайли за творческата атмосфера: „С Франсоа се работи много приятно. Той има специфичен подход по време на снимките, напълно се потапя в действието, сам конструира кадъра и непрекъснато е зает зад камерата. Атмосферата на снимачната площадка е необикновена – той създава наситеност, избягвайки прекалените разсъждения, защото не е човек на приказките, а на действието.” Озон „връща жеста” с коментари като „Фабрис обича да работи, да репетира, понякога – докато ти се завие свят, а за един режисьор е идеално да има толкова отдаден актьор, готов да служи на ролята си” и „ролята беше забавна за Кристин. С нея се работи много лесно, преоткрих удоволствието, което изпитвах от работата си с Шарлот Рамплинг – намирам, че двете често говорят със сходна интонация. Освен това двойката, която сформираха двамата с Фабрис, се получи доста добре, интелектуалната им спойка, химията, дребните жестове на нежност, всичко изглеждаше много достоверно.”

„В къщата” е 13-ият пълнометражен филм на Франсоа Озон и възможност да предостави „по-човешка” роля на Фабрис Лукини след „Трофейна съпруга” (2010) (в която след арестуването на деспотичния съпруг индустриалец, съпругата домакиня се превръща в делова жена). Темата за къщата като „сърцето на историята” ни препраща към „Убежище”(2009), където млада жена търси втори шанс в провинцията. Темата за обикновеното необикновено момче и за писателския потенциал ни връщат още назад към “Ricky” (2008) и “Angel” (2007). Мотивите за самотата и чувството за отхвърленост ни дават повод да си спомним „Време за раздяла” (2005), с драмата за самотата в последните дни от живота на 30-годишен фотограф, внезапно научил, че е болен от рак. Експериментът с възможните пътища и граници на реалността напомнят за фрагментите от живота на една двойка, разказа за нещата, които събират и разделят един мъж и една жена в „5х2” (2004), а делничният съспенс – за трилър-усещането на „Басейнът” (2003). Творческият подход в екранизацията на театрална пиеса ни връща още по-назад, към „8 жени” (2002), а сравнението, което Франсоа Озон прави на Кристин Скот Томас и Шарлот Рамплинг, както и темата за смъртта препращат към „Под пясъка” (2001). Корени на двусмислените отношения учител-ученик откриваме в „Капки вода върху горещите камъни” (2000). А върху жестокостта и иронията Озон работи още в „Престъпни любовници” (1999) и „Ситком” (1998).

Франсоа Озон е роден в Париж през 1967 г. Отгледан като най-голямото от четири деца в семейството на преподаватели в католическо училище, той е страстен почитател на киното още от юношеските си години. Първоначално се интересува от актьорския занаят и се появява като статист в няколко филма, но след това се насочва към режисурата, взима от баща си неговата камера super 8 и започва да снима. От 1988 прави късометражни филми, които му спечелват популярност във професионалните среди. Най-известният сред тях е “Une robe d'été” (1996), историята на една ваканционна любов между млада испанка и юноша гей. Завършва кинорежисура във FEMIS. Снима късометражни филми на super-8, 16 мм и 35 мм, много от които са селектирани за международни фестивали. След 10 години трупане на опит в късометражното кино, Озон дебютира с пълнометражния филм „Ситком” (1998), представен в „Седмицата на критиката” на Кан 1998. През следващите години филмите му са отличени на различни фестивали. Франсоа Озон е член на журито на Берлинале 2012.

Озон заявява особеното си отношение към актрисите: „Предпочитам да работя с актриси, отколкото с актьори. Жените са по-умни, по-изтънчени и интелигентни. Те са по-смели и, което е най-важно, актрисите често се решават на такъв риск, на който не би се решил никой актьор. С мъжете е по-трудно – те се страхуват да проявят своето женско начало и затова трудно се подчиняват, особено на мъж-режисьор.” Озон често подлага героите си на различни изпитания, поставя акцент върху сексуалността, разчита безусловно на силата на актьорската игра. Не обича излишните любезности и на терен е по-скоро жесток, като се води от принципа, че в киното всичко е позволено, за разлика от реалния живот.