"Силата на рока 4": Beavis and Butt-head срещу Кирил и Методий

Последна промяна на 16 септември 2014 в 12:04 3583 0

1/1

Без подкрепа от Общината, без разточително харчене на пари, и тази година Милена Славова (и Васко Громков) реализира своя емблематичен фестивал. „Силата на рока 4” вече е история. Да благодарим на онези, които обичат, уважават Милена и все пак могат да отделят скъп микрофон или скъпа китара, или записи и продуциране в студио (наградите за най-добрите), да дадат рамо без да чакат олихвяване на съучастието си. Най-вероятно, защото не са политици.

А иначе, проявата расте с времето и апетита на групите и кака им Милена, едните да се покажат, тя – да докаже, че БГ рокът продължава да твори, да търси срещите си с феновете; изобщо, че е жив и мърда – и извън сцената на 4-5-те клуба, в които програмата, общо-взето е константа. В събота и неделя вече бяхме в Маймунарника, в пика на вечерите публиката хич не беше малко и представляваше извадка на възрастови групи от невръстни дечица до побеляващи татковци. Одобрените за участие банди бяха над 30 и журито се озори доста. Новата награда в издание 2014 бе за най-добрия вокалист (заради певческите тънкости в журито присъстваше специално и вещо единия Брат Аргиров), а – освен от столицата – кандидати имаше от Бургас, Пловдив, Враца, Варна и Монтана. Не пристигнаха рокаджиите от Русе и Вършец.
Тази година няма да правя детайлно описание на кой-откъде-какво-как-и докъде стигна. Този текст отново е плод само на личното ми мнение. За начало: да, Силата на рока се чувства, не е по-малка от миналата година, има израстване и в количествено и в качествено отношение. И удовлетворение, че в години и в държава – в които животът ни го сведоха до една безкрайна политическо-демагогска чейнчаджийница (или чалгаджийница), този жанр на музикалната ни култура (а още и винаги: светоусещане, начин на изказ и контакт, самочувствие, език, тръпка и купон, разбира се) не желае да остане в някакво кьоше, натикан и екзотично гален по главицата, самодепресирал се от всичко, което му пречи и нищото, което да му помага.

Темата ми ще е друга и си давам сметка, че рискувам да не бъде разбрана, харесана или приета. Но предпочитам да си го кажа.

След изслушването на близо 60 парчета (според регламента, както и досега: едно конкурсно-авторско и едно по желание) се сетих за два каламбура, уж встрани от самия рок конкурс. Седим си ние с колегата Румен Янев в журито и се смеем на един лаф на Буги Барабата, който веднъж ни удостои с констатацията, че сме „като Кирил и Методий на българския рок”… Особено заради книгата, която вече е в печатницата (или пък, все още не е?), но се задава към пазара с тежко и обемно тяло на летописа и текстовете, свързани с бодливите „цветя от края на 80-те”. Идва Пифа-Крайчовски и ни показва своята тениска, не бе – вика – това сте вие: Бийвъс и Бътхед. И изведнъж ми хрумна, че сме на конкурс за български рок, откъдето най-добрите ще запишат своя (и по свой избор) песен професионално, но публиката тук е дошла в Маймунарника, Борисовата градина, а не в Knebworth House, Hertfordshire. Първото се случва действително, второто е пожеланието ми към бандите, искрено, защото са добри (повечето) и го заслужават. Но не са прагматични, може би самочувствието им е малко в повече (на някои) и знам какво ще кажат: това е езикът на рока, на нас така ни идва, ние искаме да ни чуе и някой out there. Прави са за себе си.

От сцената на четвъртия „Силата на рока” се изпяха 18 песни на български от общо 58 парчета. Практически, забиха 29 банди (или 31, ако броим поотделно трите детски формации на китарната школа на Ричи, Румен Антов). А парчетата стават 62, ако включим сценичните изяви на децата. Съотношението е по-малко и от 31 %. Победителите за тази година – въпреки англоезичното си име на група – пяха на български. Така всички разбраха, че текстовете им са ангажирани, умни, силни и стилни. А аз съм си записал в бележника, че са банда с бъдеще за една друга страна в едно друго време. Но пък не съм си задал въпроса: а как ли би звучал техният прогресив на английски (стар човек като мен продължава да си го нарича „арт рок”, ама нейсе)? В журито имахме доста близки позиции относно първите най-добри участници. Разликите са малки. Ала “No More Many More” ни удариха в сърцето още докато се вихреха на сцена. Въпреки че, бяха пред-последната група за целия фест. И извън шегата, само пишещият тези редове като член на журито, воден от принципни подбуди (както бе обявено в началото в събота), даде по една точка бонус на пелите на български кандидати за наградите. Което с нищо не е объркало баланса. Ако щете вярвайте, един Благовест Аргиров – който беше „вокалния педагог” на екипа ни – пък бе (неочаквано за мен, но стимулиращо) обективно щедър с добре пеещите „трашъри”.

Да видим крайното класиране според оценките на журито, т.е. генералния чарт на успеха в конкурса за 2014 година:
Крайно класиране в „Силата на Рока 4”:
(според получените точки и конфигурацията на състава; език на песните)
1. No more many more (София) – 2 кит.(акустични!), бас, уд. и вок.; бълг.
2. Simai (София) – 2 кит., бас, уд. и вок.; англ.
3. Impade (София) – кит., бас, уд. и вок.; англ.
4. CRUSH (София) – кит., бас, уд., клав. (и вокал); англ.
5. JFT (София) – кит., бас, уд. и вок.; англ.
6. Лопатарка (Монтана) – кит., бас, уд., клав. (и вокал); бълг.
7. Stokholm (Бургас) – 2 кит., бас, уд. и вок.; англ. и бълг.
8. Нова крайност (София) – кит., бас, уд. (и вокал); бълг.
9. Aegonia (София) – кит., бас, уд. и вок., вкл.и кавал, гайда; англ. и бълг.
10. Savage Ravage (София) – кит., бас, уд. и вок.; англ.

Наградата за сценично поведение отиде при Тодор Първанов от “JFT”. Публиката награди една от трите детски формации от школата на Ричи (“Richie,s Rock School”) – практически готината маркова елкитара бе връчена в ръцете на Алекс Томов (не много по-дълъг и по-тежък от нея): най-младият китарист на сцената, взривил публика и жури с уменията си. А децата бяха и първи във втория ден, което би трябвало да се отчита като адски тежък жребии, направо „прокобата на първия”. Само че, хлапетата събраха повечето дошли в Маймунарника пред рампата, а очите на всички: в ръчичките на Алекс! За най-добър вокал бе определен Тодор Ковачев от “Crush”. Специалния приз за барабанист взе „ударника” на „Amayah” Борислав Геров – който заради контузия превзе дръм-сета само с една ръка. “Aegonia” пък си осигуриха още един лайв в Маймунарника като поощрение.

Сред първата третина (по точките на журито) на групите, българоезичните песни пак са горе-долу една трета. Значи тази година такава е тенденцията. Без да си кривя душата, ще призная, че повечето от пелите на английски бяха в екстремния метъл, а повечето от тях пък – на много високо ниво. Не че, не ви оценявам, момчета. Респект! За труда и хъса, направо заразителен.

Обаче ми се ще да забележа и малко прагматизъм и разбиране пред лицето на различните изпитания (или само купон?). Един вид мъдрост. Защото това ще ви е от полза и занапред. В кариерата ви. И особено в един музикален бизнес: за истинския, дето вие си мечтаете, но малцина ще попаднат в него; или за този у нас, с всичките уговорки, какъвто и да е.

Беше време у нас, когато пускането на родна, социалистическа и от другите страни музика по радио и телевизия, имаше принудително процентно съотношение. Държава сме, в която твърде малко неща се поддават на логичен модел – доводи или резултати. И без някой някъде да гласува отново за някакъв „дял на българската музика”, тя, горката, хич не е много по българските електронни медии. И като изключим видеоклиповете (имат си надпис, ама са по-редки като форма, по-скъпи са, пък и кой ли ги пуска), по радиостанциите често не може и да се разбере, че се върти парче на наша рок група. Особено от младите. Хем, в повечето случаи в „БГ-радиата”, са 3 песни за 6 часа, хем рядко се обявяват изпълнители, ако не е в специализирано предаване. Една истински добра наша рок група, пееща само на английски, може да се кефи, че в общия поток на радио-плей-листата звучат „ама направо като еди-кои си”. Но даже и да са като самите себе си. Някаква част от радио аудиторията (а аз бих казал: голяма) изобщо няма да разбере „кои са тия”. На български фестивал с конкурсен характер, където липсват чужди мениджъри (за да се пошегувам с футбола) – какъвто е и „Силата на рока” – още по-далновидно би било поне едната от двете песни да е на български. И тази година някои банди го направиха тъкмо така. Най-доброто би било групите ни да имат поне няколко авторски парчета, мислени и направени за нашите си радиостанции и телевизии, за наши фестивали, изобщо за българската публика без „езикови уговорки”.

Когато в края на 80-те години излезе творчеството и присъствието на българското Второ поколение рок групи, те пееха – бих казал на 95 % - на български. Затова тези парчета: на „ахатите”, на „Ера” или Воевата „Нова генерация”, на „Контрол” или „Клас” и „Атлас”…, бяха химни и се помнят и преоткриват и днес. Които – от четящите тук – не вярват, да поразпитат или прочетат в Нюза за „Нощта на динозаврите” в памет на Митко Воев в „Микстейп”. Купете си и Рок Антологията ни (хм, тъкмо по време на изборите), ще установите, че знаете почти всички от онези включени там близо 250 парчета.
Не е излишно да добавя, че в края на съществуването на реанимирания тогава „Златен Орфей” – националният фестивал, член на международната асоциация на фестивалите – Малковски и „Ера” даже и го спечелиха с песента „Градът”.

Дълго ще стане, ако сега продължим с условностите; трудно е, скъпо е, мислим ги на английски, това така и се прави, и пр. Знам всичко това. И колегите ми от журито в събота-неделя го знаят също. Затова две трети от първите 9 групи, които ни харесаха най-много, пяха на английски и ги оценихме. Но, все пак, помислете си. Поредният фестивал на Милена просто ми даде повод да го споделя с вас. И личните ми благодарности към организатори, групи, публиката, помагачите (оная полу-кристална гарафа беше страхотна, човече!). Всички снимки са на Валентин Ваклинов от ФБ-страницата на фестивала. До малкия юбилей догодина!

ПС! 50-минутен аудио-репортаж от фестивала е на разположение на пропусналите събитието, под капака на Кутията - в Тубата. Освен откриване/закриване с наградените, има по няколко песни от програмата и интервю с вокалиста на Simai. Качеството е репортажно.