"Сиела" преиздаде "Винету" - любим роман на Хитлер и Борисов

Александра Маркарян Последна промяна на 19 октомври 2016 в 13:45 10324 3

Любимият роман на премиера Борисов - "Винету", отново е на българския пазар. Легендарното произведение на германския писател Карл Май е преиздадено в твърди корици от "Сиела". Преводът е на Веселин Радков, а илюстрацията - на Дамян Дамянов.

"Винету" е любимият ми роман, признава премиерът Бойко Борисов през 2013 г., след което многократно уточнява, че това не е единствената книга, която е прочел и че всъщност е доктор на науките. Към "Винету" слабост има и Адолф Хитлер - романът за приятелството между вожда на апачите Винету и неговия кръвен брат, благородния германец Олд Шетърхенд - Поразяващата ръка, оцелява при горенето на книги през 1933 г. въпреки "расовата" си проблематика. Смята се дори, че въпреки расовата проблематика на романа, Карл Май всъщност вгражда архетипни германски характеристики в героите си и именно това спечелва симпатията на фюрера, отбелязват от "Сиела" при представянето на новото издание на "Винету".

Карл Май е обичан автор още от Херман Хесе, Айнщайн и Хелмут Кол.

Роденият в бедно семейство с 14 деца Карл Май (1842-1912) пише първия си роман в затвора, където попада няколко пъти за общо 7 години и половина заради дребни кражби. Става наистина известен с "Винету", след който пише десетки книги с проза, лирика, драматургия.

Описващият така живописно историята на САЩ и коренните жители на Северна Америка Май стъпва в Щатите едва към края на живота си - историите във "Винету" са плод на прочетеното в книгите и фантазията му. В тях, насред шеметното преследване на бизони, лова на мустанги и изправянето пред мечка гризли, германският писател успява да прокара и идеите си за пагубното въздействие на модерната цивилизация върху хармонията между хората и природата, за достойнството, мира и християнски ценности:

“Не принадлежеше ли преди години цялата тази земя на червените мъже? Отнеха ни я. Какво получихме в замяна? Мизерия, мизерия и пак мизерия! Прогонвате ни все по-надалече и ни притискате от всички страни, така че не след дълго време ще бъдем задушени. Защо постъпвате така? Да не би да е от необходимост, защото нямате вече пространство? Не, а само от алчност, тъй като във вашите земи има място още за милиони хора. Но всеки от вас би желал да притежава цяла държава, цяла страна. А индианецът, истинският собственик, няма право да притежава нищо, където да се подслони… На всичко отгоре искате да се оставим да ни изгоните, без да се браним? Не, ние ще се браним! Гонят ни от едно място на друго, все по-надалече. Сега живеем тук. Мислехме си, че ще можем да си починем, да си отдъхнем спокойно. Но вие идвате пак, за да правите железен път. Нима ние нямаме същото право, което имаш и ти в твоята къща, на твоята земя? Ако искахме да приложим нашите закони спрямо вас, трябваше да ви избием всички. Но ние само искаме вашите закони да важат и за вас. А нима важат? Не! Вашите закони имат две лица и вие обръщате към нас винаги онова лице, от което имате изгода.”

Ето как звучи един откъс от "Винету" - "Грийнхорн", в новото му издание:

Драги читателю, знаеш ли какво означава думата „грийнхорн“? Това наименование е изключително неприятно и презрително за всекиго, по чийто адрес бива употребявано!

„Грийн“ означава „зелен“, а под „хорн“ тук се има предвид „пипало“. И така, под грийнхорн се разбира човек, който е още зелен, тоест новак и неопитен, и трябва внимателно да протяга пипалата си, ако не иска да се изложи на опасността да се удари някъде здравата.

Грийнхорнът е човек, който не става от стола си, когато иска да седне някоя лейди; който поздравява господаря на някой дом, преди да се е поклонил на госпожата и госпожицата; който при зареждането на карабината слага патрона наопаки в цевта или пък ако пушката е с предно зареждане, поставя най-напред куршума и после барута. Грийнхорнът или изобщо не говори английски, или пък го говори много чисто и превзето. Английският, който говорят янките, или диалектът на американските пионери звучат направо ужасно в ушите му. Този говор не може да се побере в неговата глава, нито пък езикът му може да се прекърши и да си служи с него. Грийнхорнът обърква ракуна 1 с опосума 2 и горе-долу хубавичката мулатка с квартеронката 3 . Грийнхорнът пуши цигари и се отвращава от господата, които дъвчат тютюн и постоянно плюят. Грийнхорнът тича да се оплаче на съдията, когато някой ирландец му залепи плесница, вместо да го застреля на място, както би постъпил истинският янки. Грийнхорнът смята, че следите на пуяка са следи от мечка, и взема елегантната спортна яхта за някой речен параход. Грийнхорнът се стеснява да сложи калните си ботуши върху колената на своите спътници и да сърба супата си със сумтенето на умиращ бизон. За да поддържа чистотата си, грийнхорнът помъква със себе си из прериите гъба за къпане, огромна колкото тиква, и пет килограма сапун, като не забравя да си вземе и компас, който на третия или четвъртия ден сочи на всички възможни посоки, само не и на север и юг. Грийнхорнът си записва около осемстотин израза от индианските езици, но когато срещне първия червенокож, забелязва, че с последното писмо е изпратил тези листове вкъщи, но затова пък е запазил писмото до жена си. Грийнхорнът си купува барут, но когато се опитва да стреля за първи път, разбира, че са му продали стрити дървени въглища. Грийнхорнът може да е изучавал пет години астрономия, но е в състояние да наблюдава също толкова дълго звездното небе, без да разбере колко е часът. Грийнхорнът така поставя ловджийския си нож в пояса, че когато се наведе, ножът се забива в бедрото му. Грийнхорнът пали в Дивия Запад такъв огромен огън, че пламъците лумват на няколко метра височина и когато индианците го открият или дори застрелят, не може да проумее как така са го намерили. Грийнхорнът си остава... грийнхорн и по онова време аз бях точно такъв.

Но не си мислете, че бях убеден или пък имах и най-малката представа, че това обидно прозвище ми отиваше съвсем! О, не, защото именно в това се състои най-забележителната особеност на всеки грийнхорн – той смята по-скоро всички други хора за „зелени“, само не и себе си!

Напротив, аз мислех, че съм извънредно умен и опитен човек, нали все пак бях, както се казва, учен човек и никога не ме е било страх от никакъв изпит. Моят младежки ум не можеше тогава още да проумее, че животът е истинският университет и че неговите ученици всеки ден и всеки час биват подлагани от провидението на изпити, които те трябва да издържат. Мизерните условия на живот в моята родина, желанието ми да разширя познанията си и да мога по-добре да подпомагам парично родителите си, както и вроденият ми стремеж към действие ме накараха да прекося океана и да се озова в Съединените щати, където условията за издигане на усърдните млади хора тогава бяха далеч по-благоприятни. Нямаше да ми бъде трудно да намеря добро препитание в източните щати, но нещо ме теглеше на запад. Като се захващах за кратко време ту с една, ту с друга работа, успявах да припечелвам дотолкова, че един хубав ден пристигнах в Сент Луис добре облечен и с оптимистично настроение. В този град щастието ме отведе в едно немско семейство, където изкарвах прехраната си известно време като частен учител. Сред кръга от приятелите на този дом беше и мистър Хенри, един особняк, по професия оръжеен майстор, който упражняваше занаята си с всеотдайността на човек на изкуството и с известна патриархална гордост се наричаше сам „мистър Хенри, оръжейният майстор“.

Този човек беше голям филантроп, въпреки че външността му и неговото държане свидетелстваха по-скоро за обратното, тъй като той просто не се сприятеляваше с никого освен със споменатото семейство, а пък към клиентите си беше мълчалив и неприветлив, така че те идваха при него само заради добрите качества на оръжията му. Беше загубил жена си и децата си при някаква ужасна случка, за която никога не говореше, но от някои намеци, които бях доловил, предполагах, че са били убити при някакво нападение. Това го беше направило външно груб. Той може би изобщо не знаеше, че беше всъщност един съвършен грубиян. Но дълбоко в себе си беше съхранил нежност и доброта и аз нерядко бях забелязвал влага в очите му, когато разказвах за родния си край и за моите родители, които обичах така много, както ги обичам и сега.

Защо той, старият човек, изпитваше такава слабост тъкмо към мен, младия и непознат нему чужденец, така и не разбирах, докато един ден самият той не ми каза защо. Откакто бях тук, идваше по-често отпреди, слушаше уроците ми, после ме дръпваше настрана да поговори с мен и накрая дори ме поканваше да го посетя. Никой друг не можеше да се похвали досега с подобно предпочитание и заради това се стараех да не злоупотребявам с него. Но тази моя сдържаност, изглежда, никак не му харесваше. И днес още си спомням как се беше ядосал една вечер, когато го посетих, спомням си и тона, с който ме посрещна, без да отговори на моето good evening.

– Къде бяхте изчезнали вчера, сър? – изръмжа той насреща ми.

– У дома.

– А завчера?

– Пак си бях у дома.

– Pshaw! Я не ме пращайте за зелен хайвер! Такива новоизлюпени като вас не остават да киснат по домовете си. Завират си носовете обикновено навсякъде, само не и там, където им е работата!

– А ще благоволите ли да ми кажете къде ми е работата?

– Тук, при мен, ясно ли е? Отдавна искам да ви попитам нещо.

– Защо не сте го направили?

– Защото не исках. Чухте ли?

– И кога най-сетне ще поискате?

– Може би днес.

– Е, тогава питайте смело! – подканих го аз и се настаних върху пресата, на която работеше.

Той ме погледна учудено в очите и поклати глава неодобрително.

– „Смело“! Като че ли би трябвало да поискам разрешение от един грийнхорн, когато искам да говоря с него!

– Грийнхорн ли? – повторих аз и сбърчих чело, защото се бях почувствал сериозно засегнат. – Ще приема, мистър Хенри, че тази дума ви се е изплъзнала неволно!

– Не си въобразявайте, сър! Изговорих я напълно съзнателно, вие сте един грийнхорн, и то какъв! Наистина цялото съдържание на прочетените от вас книги е в главата ви. Учудва ме какво ли не трябва да учат хората отвъд океана. Ето този млад човек знае съвсем точно на какво разстояние се намират звездите от Земята, какво е писал цар Навуходоносор по глинени плочки и колко тежи въздухът, който изобщо не може да се хване с ръка. И понеже знае всичко това, си въобразява, че е умник. Но ако си тикнете носа в живота, разбирате ли ме, и го подържите там петдесет години, тогава ще разберете в какво се състои истинската мъдрост. Онова, което знаете сега, е нищо, ама съвсем нищо. А онова, което сте се научили да правите досега, струва още по-малко. Вие дори не можете да стреляте!

Той изговори последните думи с явно пренебрежителен тон и с такава сигурност, като че ли беше съвсем убеден в това, което казва.

– Не мога да стрелям ли? Хмм! – отвърнах аз, усмихвайки се. – Да не би това да е въпросът, който искахте да ми зададете?

– Да, това е въпросът. А сега отговаряйте!

– Най-напред ми дайте една добра пушка в ръцете и тогава ще ви отговоря, едва тогава, не по-рано.