На 20 декември излезе от печат романът „Реката“ (превод: Милен Митев, 152 стр., издателство Colibri), удостоен с Европейска награда за литература. Една история, пропита с тъга и – парадоксално – с надежда, разказана увлекателно и честно от млада писателка с голямо бъдеще!

Десет години след изчезването на сестра си Руте продължава да живее с огромната мъка по нея и да ѝ пише писма, за които не е сигурна, че ще стигнат до получателя си. Преследват я и спомените за нерадостното ѝ детство, мъчителните мисли за майката, която е в затвора, за бащата, когото никога не е познавала. И Руте бяга – от града, от работата си, от съпруга си и най-вече от самата себе си. В оставената ѝ в наследство бащина къща тя се сближава с добронамерените си съседи, но истински близка ѝ става единствено реката. Единствено в нея Руте намира някакво утешение. И дори когато се опитва да започне нов живот със съпруга си, когато поне привидно на хоризонта на трагичния ѝ живот се очертава някаква надежда за ново бъдеще, реката остава символичният образ на сестринската любов.

Родена през 1984 година, Лаура Виноградова завършва Техническия университет в Рига, а първите ѝ литературни изяви са в областта на детската литература. Следват два сборника с разкази и първият ѝ роман, „Реката“ (2020), номиниран за годишната латвийска награда за литература и удостоен с Европейската награда за литература 2021 г. Художественото оформление на българското издание е дело на Десислава Първанова и Капка Кънева.

Прочетете откъс от книгата:

Лаура Виноградова – „Реката“

Предисловие
На Дина й е хубаво, когато гостува на Руте. Толкова много топлина има в нейната къща. Там напълно забравя за вятъра навън. Още на входа на апартамента на сестра си Дина си събува ботушите и чорапите и на бос крак влиза вътре да се сгрее. У Руте даже
подовете са топли, Руте си има всичко.

– Какво правиш? – засмива се Руте.
– Била ли си навън?
– Не, работя. Какво става там?
– Вятър вее, сестрице, вее страшен вятър.
– Тук също. – Руте отново се разсмива и духва в косата на Дина.

След това двете пият кафе. Руте поръчва пица. Погледът на Дина обикаля кухнята. Очите й попиват заобикалящата я красота, защото у Руте всичко е красиво. Топло и красиво. Понякога на Дина й се иска да обвини Руте за това. Да я обвини, че е избягала от къщи. Да обвини Стефанс, че ги е разделил. Защото Дина не иска да си тръгва. Иска да остане далеч от студа. Далеч от самотата. Понякога чувства, че изобщо не трябва да
си отива. Че не може да излезе навън. Че не е нужно да излиза. Тогава страшно се ядосва на Руте. Защото и Руте изобщо няма право да живее тук. Не е бивало да узнава какво нещо са топлите подове и любовта. Няма право да окичва всички рафтове в стаята с гирлянди от блестящи топки за новогодишна елха. Руте отглежда чаена гъба в буркан на перваза на прозореца. Дина го забелязва точно в момента, когато отпива от
кафето си, и направо се задавя от смях.

– Какво е това там? – сочи буркана с пръст.
– Чаена гъба – обяснява спокойно Руте.
– Защо около буркана е залепена дантела? – отново се смее Дина.

Руте присвива устни малко раздразнено и не отговаря.

– Това там обаче ми напомня нещо.
Дина изведнъж се замисля и вече не се смее.

– Чаените гъби ли? – В гласа на Руте звучи сарказъм.

Но Дина само поклаща глава. Донасят пицата. Двете ядат направо с омазнени пръсти и
забравят за гъбите.

– Ще дойдеш ли с мен да похарчим малко пари? – пита кака си Дина, но по-голямата
сестра само поклаща глава.

– Предпочитам да попревеждам още, че нямам време.

Прегръщат се, Руте изпраща последна въздушна целувка на Дина и вратата се затварязад нея. След това всичко се случи твърде бързо, за да може да разбере какво става.

Твърде бързо, за да свари да изкрещи. Твърде силно, за да устои. Дина слезе от трамвай номер 6 на спирката на улица „Маркалнеска“ и тръгна към къщи. Улицата, по която вървеше, беше тиха и пуста. Покрай тротоара бяха паркирани няколко студени вече коли и самотен червен микробус. Безснежният януари е изпълнен с вятър и Дина пъха глава все по-дълбоко в топлия шал. В един кратък миг трима мъже изскачат от
микробуса, хващат Дина и є нахлузват торба на главата. Като нежива кукла я вдигат и хвърлят в задната част на микробуса. Без викове. Без движение за съпротива. Дина е замръзнала и се е предала, защото в някакъв момент от живота си вече е спряла да се
съпротивлява.

Лежи тихо в задната част на колата и се опитва да мисли. Ще я боли ли? Ще оцелее ли? Дали ще стане бързо каквото ще става? Но изобщо не е в  състояние да мисли. Целият й проклет мозък е напъхан в торбата. Всичко е затворено вътре, включително страхът.
Дина не го усеща. Всичко, което чувства, са мокри и студени панталони близо до нея. Объркана е. Микробусът май е излязъл от Рига, защото сега пътят е прав, гладък и се движат доста бързо. Дина лежи свита на кълбо в багажника, с торбата на главата. И
тогава се сеща какво й е напомнила чаената гъба на Руте.

Тогава Дина беше на около десет години. Един ден майка й, без да пита или каже каквото и да било, ги заведе – нея и сестра й – да живеят при Айгарс. Не, няма да се върнем повече у дома – обясни тя на момичетата и повече не говориха за това. Майка им обичаше Айгарс толкова, колкото беше обичала и Владимир преди това, и Игор преди него, и Джон някъде между тях. Айгарс не беше лош, остави момичетата на
мира. Той никога не говореше със сестрите и те бързо се научиха да не говорят с него. Говоренето и смехът на момичетата означаваха посинени очи за майка им. Майка им обаче обичаше Айгарс и с насинени очи, така че сестрите не се притесняваха за нея.

В самото начало сестрите нямаха собствена стая, затова спяха заедно с майка си и с Айгарс. След това им постлаха юрган в килера и им дадоха една малка нощна лампа. Там обаче си беше тъмно и страшно. Всяка вечер Дина чуваше пъхтенето, хъркането и стененето на майка си и на Айгарс. Още първата вечер Дина и Руте се напишкаха в „леглото“ си. Дина се срамуваше да каже на майка си, но събра смелост и си призна.
Дадоха им чист чаршаф, но на следващата вечер и нощта след това се случи същото. Дина се събуди върху мокър юрган и на чаршафа пак имаше голямо жълто петно.

Обу си дънките и отиде на училище, но през целия ден усещаше краката си мокри. Не казаха нищо на майка си, защото в къщата нямаше толкова много чисти чаршафи. Пък и майка им беше заета наистина. Айгарс искаше да бъде с него през цялото време. Никак не му харесваше, когато майка им пожелаеше да си поиграе с Дина и Руте. Сестрите живяха в килера няколко месеца. Всяка вечер се напишкваха. Понякога не можеше
даже да се разбере Дина ли се е изпуснала, или Руте, или може би и двете. Изучаваха петната по чаршафите, за да разберат, но какъв ли беше смисълът да знаят? Чаршафите така или иначе бяха мокри. Освен това миришеше. А те трябваше отново и отново да спят в тях. Дина простираше чаршафите през деня и се надяваше, че някой ден това ще свърши, всичко ще изсъхне и вече няма да се налага да трепери. Обаче продължаваше
да се напишква. Руте също продължаваше да се напишква.

Не след дълго им дадоха отделна стая и когато се нанесоха в нея, майка им влезе за първи път в тяхното килерче. Тогава видя чаршафите. Завивката, върху която спяха сестрите, беше започнала да се вкоравява. Майката мълчеше, двете момичетата мълчаха. Никой не каза нито дума за напикаването. В собствена стая се почувстваха по-добре. Вече имаха отделни легла и им постлаха найлони под чаршафите – да се запазят дюшеците. През първите дни леглото на Дина остана сухо. Беше направо щастлива, защото смяташе, че е спечелила битката с
подмокрянето.

Една сутрин леглото на Руте отново беше мокро, но сестра й не разбра за това. Една вечер Дина се събуди, защото трябваше да отиде по нужда. Само че тоалетната беше отвън и трябваше да мина покрай стаята на Айгарс. Ами ако Айгарс се събуди и се
ядоса? Ами ако набие майка й? Защото Айгарс го прави, когато се ядоса. В такива моменти на гняв й се струваше, че майка й сякаш не го обича, но това не беше вярно. Обичаше го. Разплакана, разкрасена със синини и подутини, пак го обичаше.
Дина се замисли и си спомни. На масата имаше буркан, тя клекна, постави буркана под себе си и се опита да го улучи в тъмното. Когато бурканът се напълни догоре, малки топли струйки се стекоха и по ръцете й. Ама нищо де, Дина се радваше, че толкова находчиво се е сетила какво да направи. Леглото ще остане сухо, а тя няма да ходи на училище вмирисана. Тайно внесе в стаята още няколко буркана, които намери
на двора. И двете ги използваха нощем за облекчаване. Когато бурканите свършиха, Дина чуркаше във вазата, която стоеше в стаята на момичетата, защото Айгарс не харесваше вазите.

Когато нямаше къде да се изпикае, използваше купата, поставена под саксията вместо подложка. Дина рядко изнасяше съдовете си да ги изпразни. Наистина много рядко.

Затова много пъти използваните съдове потъмняваха и се запълваха с мътни подпухнали налепи. Тия налепи много приличаха на чаените гъби. Сега вече Дина си спомни.

Микробусът спира. Изведоха Дина и тя усети влажния морски въздух през торбата на главата си. Тя го помнеше, защото Владимир, когото майка й беше обичала, живееше край морето. Затова за нея морският въздух е малко като въздуха от нейното детство.

Всеки човек започва да се формира в своето детство. Тя поема дълбоко влажния въздух и го вкусва. И тутакси чувства остра болка в задната част на главата. Става съвсем тъмно.