Роксцена „БГ“ 2012. Обобщението

Последна промяна на 19 август 2012 в 18:01 3354 1

БГ сцената в Каварна. Снимка: meganews.bg

За половин година под покрива на Оффроуд радио, възстановеното Рокателие сглоби  своите точно 25 Музикални кутии. Разбира се, предимно с български материали. Групите, участвали в предаването са и от старите /назад към Посланията от края на 80-те…/ и от най-актуалните днес /поредното родно рокпоколение, изпълващо със съдържание сцената, бука-на-фейса, майспейса и по-рехаво щандовете с дискове за БГ рок/.

Във времето на летните жеги подхванахме разговор за днешната отечествена сцена, за цената и компромисите срещу хъса и ината да се чувстваш като рокмузикант в страната на силиконовия фолк. Какво е постигнато, към какво се стремим. Има ли приемственост. И дали ситуацията, проблемите, камъните по пътя не са като онези, които съпътстваха старта на взривилата естрадната тишина на соца предишна кохорта рокрицари. Когато не беше лесно да си тиква, но пък да бъдеш черна овца си беше абсолютно осъзнат избор. Метафорично /и емблематично номерирано/ от Второто поколение, през междинното „2 и ½” до днешното Трето – и дали чисто по нашенски и в това отношение, не я караме „всеки за себе си”, но твърдо или скрито „против другите”.

Дали не се е затворил 20-годишният цикъл? Има ли живот на Сцената – не виртуалната. Или 5-те клуба са единствените реални адреси? Наистина ли днешните рокаджии стъпват на достигнатото ниво, или са си самодостатъчни – но за да повторят бъговете в системата и  пак да са нейде по средата на полубизнеса?

Третата ни рокгенерация са групи, създадени с идването на новия век. Сменяли членове, затихвали и стартирали пак. Някои имат по два албума и някое „ипи” за това време, други – не. И пак има ученици, които тръгват „сега”, които са в първата крачка по пътя на надеждата, намерението и мечтата – те свирят в някое читалище или в частен хол, в „даскалото” си са един вид герои, но никой не им помага с нищо и отново никой няма как да ги чуе никъде. Но за да участваш в процеса на предлагане и обмен на информация, твоите ценности, твоите светове, облечени в музика – трябва да имаш трибуната, средството, медията, диска с албума, лайфа на сцена.

От разговорите ни през юли и август стана ясно, че има от всичко помалко, но пътят е доста грапав, осеян с препятствия. Метафорично подкарано: хем посоката е положена от предишните, тук-там дори има стилово-указателни табели и по стълбовете край него тече усилен интернет трафик. Но „настилката” се е загубила, изтъняла или просто отнесена от икономическата креза, от битовизмите, от недосъздадените правила на един доста побългарен т.нар. „шоубизнес”. Лелеяният бизнес-аутобан си е чист оффроуд ентусиазъм. Дори не същият като предишния - 20 години назад в съзнателния избор да си черна овца; той си отиде – други се „погрижиха” битката за чуваемост, която замалко спечели второто БГ-рокпоколение, вече да е затлачена под пластове комерсиален пиар. Губи се в безпаричието или е изгубила контур в преситеност или незаинтересованост. Групите, гостували тази година в Музикалната кутия, също не смятат, че трябва да е тъй. Повече от дузина участваха, но с последните 4 направихме темата съвсем съзнателен избор и подреждане на констатациите.

Nemo, Der Hunds, Saltriver и Сепуко 6 са български рокгрупи от сега актуалното рокбратство. Не че няма да продължа да разпитвам гостите си /ако Господ и Шефовете на Оффмедията са рекли да правим Музикални Кутии/ и занапред и все се надявам, че в темата ще се събират по-цветни и положително заредени впечатления и емоции от постигнатото. Но сега е време да направя обобщението – което и ще монтирам и пусна тази сряда в обичайното време по Оффроуд Радио. Някак накуп и малко подредени, сигурно разговорите ни ще заприличат на един анализ на състоянието. А тук, сега, просто оставям да говорят момчетата от 4-те групи. Съвсем мъъничко поогладено откъм граматика и стилистика. Но без да съм променил нищо /повечето и ще се чуе/. Каквото – такова, както мъдро би затворила Кутията колежката Руми.

 

Участниците са

Алек, Тео и Явор от NEMO, Боби Косатката, Вили и Марто от DERHUNDS, Стефан, Пешо и Моци от SALTRIVER, единият Ангел /Ацата/ и Веско от СЕПУКО 6. Отделните предавания – започнали от края на миналия месец, до обобщението тази сряда, могат да се  слушат или изтеглят от СКЛАДА на Рокателието. Този път ще пропусна представянето им /което в самото предаване няма да липсва/, но пък, когато слушате събраното в едно  предаване, редът няма да е като в пасажите от текста. И, разбира се, ще е озвучено с музиката на групите. Тук, както обещах, отделям като щрихи няколко посоки в срещите ни и направо давам думата на момчетата.

 

СОБСТВЕНАТА МУЗИКАЛНА ФИЗИОНОМИЯ

Немо: Когато говорим за група за авторска музика, смяната на един член променя тотално и звученето. Песните започват да звучат по друг начин заради спецификата на свирене и усещането на музикантите. Трябва ти време да се огледаш кой си, как изглеждаш в момента, накъде отивате и какво правите заедно. Сблъсквали сме се много пъти със следния сценарий: идва човек който иска да свири с нас и казва, да всичко е ОК. В началото е бил привлечен от факта, че имаме място къде да свирим, работна среда, обаче после те разбират, че това не е тяхното амплоа на изразяване. С някои неща не се правят компромиси. Вървиш срещу себе си. И самият ти нямаш място там, в това, което се получава. Не е това пътят.

Идеята, според мен поне, никога не е била да правим албум на всяка цена. Идеята е била да правим качествена музика. Освен всичко, сме отделили доста време да правим това, което е една истинска банда, клубното свирене – ние сме концертна банда. Група, която не е свирила примерно 200 пъти в клуб, едва ли може да звучи убедително на живо. Всичките тези неща са стъпала към оформянето на стил, специфично звучене – което е само наше.

DerHunds: Независимо на какъв език се пее, едни неща се възприемат, други – не. Което ще се запомни – ще стане, дори и да не е толкова смислено. Имаме доста такива примери. От друга страна – с развитието най-вече на интернета /в момента четем рецензии и ревюта от гръцки и американски сайтове/, условията се променят. Ако бяхме пратили парчета на български, може би нямаше да имаме този отклик и навън. Но ние не го правим заради това – така ни идва; стилът, който сме си избрали, на нас ни звучи на английски. Или да кажем, аз така го чувствам, не съм се замислял дори – пиша текстовете и така ми идват, а пея и с други групи, приятели, сборни проекти.

Да, обаче, съжалявам, че не сме опитали да направим парче на български, за да видим какво ще е – може и да направим. Но според мен, не английският език е спирачка за възприемането на една група.

Немо: Има хора, които имат афинитет за английския като език за пеене. На български не се пее лесно рокендрол. Има едно такова течение, ако искаш да направиш…, ако искаш да разчупиш стереотипа, нещата не се получават толкова лесно. Нещо може да се изпее на български, друго – не.

 

ПРОДУКЦИЯТА И ПРОМОЦИЯТА

Немо: Албум и носители…, в момента групите се издават – да го кажем – дигитално. Пускат си парчетата сами нанякъде и те достигат до аудиторията. Но дори да нямаме албум, ако песните ни са достъпни за даунлоуд в Мрежата, това – според мен – също е разпространение на собствената продукция. Имахме период, в който сме раздавали дискове с наши песни на концертите ни. Мислили сме за „мърчандайзинга”, не е да не сме мислили. Нека да приемем, че ние досега сме се стремили да изградим стил и облика на групата, това е било по-важното за нас.

DerHunds: Групата трябва да се постарае да стигне до феновете. Не можеш да запишеш 3 песни и да си го постигнал. У нас – отделно – ние всичко трябва да си правим сами, да се грижим сами. Мениджъри няма практически. От сутрин до вечер трябва да работиш твоя продукт да стига до хората. Много неща има за правене и зверски труд, и финанси – нищо не идва наготово.

Докога у нас музикант къща няма да храни – По-скоро трябва да се направи класация някаква за посещаемостта на концертите, защото продажбите наистина са смешни. Наистина за музикантите и в световен план вече се вижда промяна – повече се залага на концертирането и печелят предимно от това. Пък и пазарът е съвсем различен – ако в Щатския Билборд някой влезе в Топ 10 или Топ 50 с 10 хил. копия – у нас такова число въобще е нереално за достигане, нали.

Saltriver: /за първото място в британска радиостанция/: Парчето попадна случайно в английските радиа. Вадят се имейли, праща се на поразия. Имах време тогава, издирвах имейли и пращах. Обадиха ми се от 2 радиостанции и казаха, че ще ги пускат. Бяха точно за ъндърграунд сцена – ние имахме това самочувствие и, че сме ъндърграунд. Awakeпреди нас вече бяха пласирали парче. Та обадиха се оттам и казаха че ще ни завъртят. Общо-взето, още първата седмица парчето влезе на 13 място. Сетне стигна 7, сетне се качи до върха. Пратиха ни статистика – бяха 15 хил. души гласували. При това с регистрация, имейл, така ставало. Ние още бяхме нова група, изненадахме се и се зарадвахме.

Това парче бяхме го дали за Евровизия, дори малко го намалихме, за да се хване в регламента. А още 2 наши парчета влязоха там в класацията им, друга наша банда също влезе. Там явно ни харесаха повече. Опитваме се да бягаме от коментара. Много проблеми и много коментар търпят. Но един българин винаги е предубеден, когато слуша българска музика. Затова не ни се коментира опита ни за Евровизия. Истината е, че чудеса се случват и човек трябва да вярва в тях.

Самодейността май се шири, а форматът „самиздат” не е най-качественият и за предпочитане. Аз не вярвам и в създаването на разни организации – и да се обединим ще е науж и за едно нещо, за малко, а не цялостно.

Сепуко 6: Ние сме от поколението, което видяхме как се живее без телефони, без интернет, без тия екстри, които са днес. Но на нас ни е по-яко днес, защото знаем и какво беше. А иначе, да харесва ни, че нещата са се развили – ние сме сигурно последното поколение, което има тази база за сравнение. Сега е по-лесно. Днешните хора виждат само лесното. Но то пък неименуемо е свързано с пари. Тогава май не беше свързано само с пари. А е ясно, че само с желание не става.

Според мен, ние самите не знаем как да се продаваме. Бизнес, много важна дума. Музиката е огромен бизнес. Ние явно не знаем как да се продаваме и причините сигурно са много, но някак не ги налучкваме. Глобално говоря. Не може обаче да си продуцент и издател на себе си. Защото се превръщаш в някакъв нагляр и мутант. Аз като музикант трябва да ида при някой и да му обясня колко съм добър. Не трябва да е така. Губиш реалната преценка.

Продуцентите ги няма у нас, защото не се печели. Защото от рокмузика у нас не се изкарват пари. Ухото и онзи, който живее с рокмузиката, според мен, са интелигентни хора. Те обаче, трудно могат да бъдат подлъгани. А и икономически, виждаме, че точно тия хора не живеят добре днес. Не им стига за нищо.

 

СТИГАМЕ ДО ПРОДУЦЕНТИТЕ И ОЩЕ НЕЩО

Saltriver: Трябва да има обединение на двете звена – музиканти и медии и това са си продуцентите. Те са липсващото звено. А тях ги няма в България. Говорим за изпълнителния продуцент – не музикалния. Ако се появят продуценти, ще се появят и групи. Имаше период – например, когато Радио Тангра можеше да направи парче хит – когато имаше и конкуренция и много продукция.

Сепуко 6: При този лесен начин на получаване на информация, човек спира да си задава цел какво търси. И се оставя на онова, което е финансирано уж да го търси и намира. Той попада на това, което е финансирано за него – независимо дали музика, дали забавления, така е.

Дотам се стигна. Предлагат ти едно, две и три и ти избираш от тях. Нищо повече. И всички са приятели с всички на преден план. А злобата е отзад.

Немо: Аз съм музикант, участник в сцената по-отдавна и си спомням много ясно ентусиазма от „онези” години, края на 80-те, буквално във всяко мазе имаше група – просто нямаше човек, който да не твърди, че свири на китара и не участва в някакви авторски проекти. За съжаление този ентусиазъм го няма сега наистина, което е повод и за по-сериозно съжаление. Аз мисля, че качествените хора, двигателите, които имаха идеи и какво да кажат, по някакви причини се отказаха да се занимават с музика и от това загуби сцената.

DerHunds: Ние мислим, че даваме винаги 100 % от себе си – засягам музиката. Един музикант винаги мисли как всичко да е най-добре. А правим всичко сами – за добро и за лошо, такива са условията. Но идвайки насам си говорехме как медиите трябва да ротират някакво парче, за да ни чуе някой и да се заинтересуват хората и да дойдат на концерт. Иначе няма как да стане. Това е важен механизъм.

Трябва ли да си скандален? – Дали можем да сме като Лорди, примерно. Ние познаваме такива момчета от съществуващи и несъществуващи групи. Такава позиция е за пред медиите. Имаше такива. Вече това не върви, не е интересно. Като ти дойдат 50 човека на лайфа, и да се правиш да интересен, отишло си е.

/и за българското участие на сцена с гостуващи световни звезди у нас, което е не само организация и самочувствие/: Как се стига? Стига се в последния момент. В месеците, в които всеки почива… ти се обаждат 5 дена преди фестивала. Българските групи не са „важните”, те са пълнеж на едно голямо роксъбитие, но аз искам адекватно отношение. Говорим за елементарна логистика. Хората, които са на сцената от българския екип – ние се познаваме с тях. Тяхното отношение е чудесно, те ни познават и ни обръщат внимание от сърце, съпортват ни за саундчека, за звука ни, за да си колкото се може по-освободен, да се отпуснеш и да излезеш да удариш качествено и без притеснения.

Оттам-нататък какво следва? Слизаш от сцената и ставаш най-низшето същество… Едва ли имаш бекстейдж, който никога не е зареден. Нямаш вода, да не говорим за бира или екстри; нямаш храна, нямаш нищо. На Елевейшън направо ни изритаха, заради Ерика Баду. Отиваш в кетъринга, молиш им се за някакви сандвичи, защото цял ден не си ял. Господарят дава, пъдаря не дава. Шефовете са готини, да. Но това е средното ниво – точно тия, които са там за  да работят с теб и за теб, ти им създаваш грижи. Така се получава.

Немо: Но може би, трябва да погледнем и в собствения си двор. Не конкретно само ние – групите. Но вероятно и ние самите не успяваме добре, разбираемо, да предадем идеите си, силно и ясно – и да накараме аудиторията да се отъждестви с тях, с музиката, която правим.

Може и гласовете ни наистина да „потъват” – тогава не сме намерили сигурно правилните лостове за да достигнем до хората. Но май ги няма в тази среда, днешната, времето е по-прагматично и по-малко изследователско. Някой, който работи в медия, например, усилията му отиват повече в една посока да не направи грешка, грешна стъпка, отколкото да открие нещо ново. Но ако има и повече фигури – които да са любопитни, да са личности в медиите, ще е по-добре.

 

МЕДИИТЕ-ПОСРЕДНИЦИ /КОИТО ПОЧТИ ЛИПСВАТ/

Немо: Малко трудно се стига до медиите. Не е само наше мнение. Говорим си с колеги и приятелите от други групи, мнението е общо, впечатлението от медиите. Практически те нямат интереса към нас, да кажем, че фокусът им е изместен. Всички знаем – болшинството медии въртят песни, които предварително някой им е сложил етикет. Те си имат формат и етикетите са „хитове” или „слушаеми” и към нищо ново няма интерес. Затварят се точно във формата си и нищо извън него намира място там. Нови неща няма. До голяма степен хората, които стоят зад това какво ще става в дадена медия, какво ще се върти примерно, зад избора на песни и музика – те са фокусирани в това да имитират, а не да създават нещо ново.

DerHunds: Няма адекватни журналисти, професионалисти. Това е връзката между нас и публиката. Много малко са медиите или тези, които останаха, които проявяват професионално отношение към този жанр, към групите, към това, което те правят. Американците казват, че това е „до топките”. И при групите така – колко успяват да оцелеят примерно 10 години. Явно трябва да имаш топки. Ако се случи нещо положително, в момента ако нещо проблесне нещо добро – а в момента след свиренето вече отново си в калта, забит там, за да не „забравяш” откъде си.

Ще дам пример за предстоящия фест в Бургас. Имаме няколко наши групи, които са предвидени за участие на главната сцена. Виж обаче, една статия-анонс за събитието. За „Паникан…” има 1 изречение, за „Уикеда” също едно, за някакви румънци – почти цял пасаж, огромен. Ето това е отношението към нашия труд и към нашия рок.

А все още водещо значение имат телевизиите. Колкото и да се развива нетът. Имаме ли музикална телевизия, профилирана; имаме ли едно читаво музикално предаване изобщо. Ето това е мечтата ни.

И още нещо - пазарът е малък. Всички искат да обхванат всичко – това е огромна грешка. Не може да пишеш и за Дер Хундс и за някои от съвсем другия край на стиловете, или за Азис. Това не е разбиране на нещата, а плъзгане по тях, по повърхността и запълване на страници.

Saltriver: Да кажем, че бг-ъндърграунд сцената не е от най-обичаните от медиите. А излязоха яки групи. Фактът, че ходим по студия, даваме си парите да записваме – значи, искаме това да ни е работата, но не става. Работим друго, начини за препитание други – за да можем да свирим и да записваме.

Нашите звезди, които примерно, се въртят по БГрадио, са едни и същи лица от 15-20 години. Много вярно, но и крайно е – на медиите у нас в частта „музикални медии” нивото на професионализъм понякога достига до нулата. Нашите интервюта се явяват пълнеж на време – изпитали сме го. Питат ни неверни неща, които отнякъде са чули. Разбира се, има и читави медии – но малко.

А и много малко българска музика изобщо звучи в ефира. Говорим си с французина /продуцентът им от „Ла Вилла, б.а./ и той е изумен, че тук няма защита и някакъв вид протекционизъм на българската музика в радиостанциите. Подробност е как да се уреди това – законодателно или в самите медии с някакви правила и модели. Но ако има запазено време за наша музика – ще има смисъл да се прави и да е качествена, защото ще се върти и ще има конкуренция.

DerHunds: С Иво - нашия барабанист, сме работили в „О Шипка!” – за толкова време нито един журналист не е дошъл да каже: аз ще дойда днес да послушам тези и тези и да напиша. Ние ще го пуснем, разбира се, без пари. Но нямаше такива. Идват ни журналисти днес, но те повече са ни приятели, отколкото да е случай от тяхната работа.

Сепуко 6: Опираме до липсата на интерес, затова продукцията, която изобщо стои по нечии рафтове, си стои там. Да запишеш албум е по-лесно, отколкото да бъдеш сетне в ротацията на популярни медии, които ще ти помогнат да добиеш популярност. Това е едно от нещата, които са от негативните в рокмузиката. Едва ли не, медиите поръчват артиста, ако ти направиш еди-каква-си песен, ние можем да направим нещо за теб. И не са най-лошото платените ротации – и по света се прави така. Дори си плащаш, да имаш „лайк” във Фейсбука, и това го има.

Доколко хората…, да не харесваш нещо и да не му обръщаш внимание е показателно и за отношението, което имаш към самия себе си. Какъв си се изградил. Но най-големите истини са се превърнали в клишета у нас, дори и само заради това, че се повтарят. Манталитетът ни… Искаш да гледаш негативно на всичко край теб – правиш го. Една група не може да го промени този факт.

Ние сме групите, медиите, публиката – по-добър показател няма от това, какви отчисления се водят. За институцията, която уж ги изисква и брои. За радиостанциите, които трябва да излъчват тази музика. Отчитането и въртенето – реалните. По-добър показател от това няма. Ние имаме 9 лв. от авторски права за годината. /Реално ли е?/

 

… И ПУБЛИКАТА – ТАКАВА, КАКВАТО Е

Немо: Публиката може би, е малко объркана. Пренаситена. Но и от интернет-медиите, от онова, което по-скоро не се случва по телевизиите, но уж се случва. МТВ не е това, което беше, знаем. Аз съм израсъл през 90-те, преподавам китара на млади хора. Виждам, че начинът по който те получават своята музика е друг, сравнен с преди само 10 години. Та тези младежи, които виждам на уроците – те стигат назад в музиката, до Цепелин, до Доорс или до Оейзис през 90-те години и до Бийтълс дори. Но от друга страна, имат едно влияние, което като че ли е извън рокмузиката. Например, може ли да се прави тя в 21 век само с тези „традиционни” инструменти, които познаваме – китара, бас, барабани…

Със сигурност имат ентусиазъм. Има бум на хора, които си купуват китари и свирят на китари – допреди 2-3 години беше така. Като че ли е по-истинско да свириш едно соло, отколкото да стоиш само пред компютъра. Имат хубави неща в главите си и ентусиазъм. Времето, което обаче тече, някак не им е от полза.

Saltriver: Хората, които идват по клубовете, просто имат културата да слушат нова българска музика – така се получи, малко са, но пък се запознаваме с тях, в клубовете вече не е както преди 5-6 години – когато бяха и повече и някои пък се и превърнаха в кръчми. Но все още са място, където да се представиш.

Имаше период в който бг-групите бяха нещо ретро, модерните се появиха по-късно и голяма част от хората вероятно се разочароваха. В момента ситуацията е с нисък жизнен стандарт на хората и той ражда евтини продукти. Истината е, че нашия продукт също е евтин – финанси, далеч от това, което трябва да платиш, ако го правиш като онези в другите големи държави. Нищо, че го правим с хъс и искрено и че това и искаме да правим. На тези продукти – публиката е пренаситена, да. Има твърде много музика, има и много качествени продукти. Просто нямаш време да видиш и чуеш всичко. Камо ли, някакъв ъндърграунд.

DerHunds: Замислям се сега, дали времената не бяха и по-добри някога. Водеше ни едно нещо – имаше го единствено клуб за авторска музика „О Шипка!” – там свиреха групи и беше нещо като цел да удариш веднъж в месеца там. Това ни беше идеята през 2003-та. Гигантската цел. Тогава там идваха хора – ето, Вили там е бил зрител на наш лайф и ни е гледал, сега е член на групата. Тия времена донякъде ми липсват. Сега уж има повече такива клубове, но май ще се върнат времената, когато имаше един-два…

За преситената публика отговорът е много комплексен. По-скоро не бива да обвиняваме публиката. Целта на групата е важна – ако една група си постави цел да изгради своята публика. И да работи упорито за това.

Сепуко 6: За изкуство, най-общо казано, човек не може да се пренасити, но трябва да желае, да има желание и емоционалния начин за връзка с изкуството, да открива нещо ново. Изкуството по-скоро винаги те обогатява. Да не говорим като някакви „дЪртаняни”, но ние сме последното поколение, което помни времето, когато да си търсиш любимата музика беше приключение. Когато се пътуваше на стоп, за да идеш в друг град и да чуеш групата, която искаш. Имахме късмета да живеем в две различни времена. Намерихме певеца си по обява в магазин, написана на лист и оставена в магазин. Ние сме поколението „микс” /или две и половина – както го нарича Р.Янев/… Дават ти нещо под носа, ти за да го пропуснеш, трябва да му обърнеш гръб. Такова е положението. Решенията са на всеки поотделно.

СВЕТЛИНИ ОТ ПРОЖЕКТОРИ /В ДЪНОТО НА ТУНЕЛА/

Немо: Повечето български групи, които правят своя авторска музика с цел себеизразяване и споделяне на естетическите си възгледи, със сигурност са стигали до тези мисли. Въпросът лично за мен е, пробвал съм, въпросът не е дали да свиря – аз не мога да НЕ свиря. Аз не се чувствам комфортно, като музикант, който не се занимава с това, което му е важно на него. Така или иначе, всички ние имаме други грижи и задачи -  работа, неща, които ни заемат повечето време през деня. Но музиката не я възприемаме като хоби. Музиката за нас е, да кажем, основното нещо в живота ни. И ние имаме нужда да го правим това „нещо” и го правим.

Аз си мисля, че музиката преди да е била бизнес, винаги е била потребност и за най-големите групи. Никой не е започнал с идеята, че ще стане велик. Този потенциал го има и сега в нас, ентусиазма, искрата, която е накарала всеки да започне да свири, и днес ги има. Да не спираме. Това казвам аз. Не бива да спираме.

DerHunds: Едни са по-добри, други – не толкова. Но нека гоним и малките цели, това е полезно за музикантите, които си сверяват часовника. Но и за публиката, която така е в час с нещата – кои са тези, какво правят. Не искаме да се оплакваме, искаме да гледаме положително и да работим, да видим до къде можем да стигнем с труда си.

Сепуко6: Най-важното нещо, което е и най-трудното – е хората да спрат да се страхуват. Не само с рокмузиката, като цяло в състоянието на всичко в хубавата ни Родина – основното е страхът. Това е състоянието и адски много ни пречи да се развиваме в желаната посока… и суетата. Превърнали сме се в много суетен народ, а суетата е нещо махленско. Тя убива търсенето на любопитните неща, ежедневната суета; по отношение на това – какво си мислят този и онзи за мен, за това и това. Суетата ни убива поривите.

Saltriver: Положението може да се промени скоро. Съвсем сериозно. След арабската пролет, много френски продуценти и инвеститори, които произвеждаха филми и музика за европазара – но са го правили в арабския свят – се оглеждат. Там стана напечено. И част от тия хора се изместват по-на-север. Пак евтина работна ръка, пак ниски данъци. Талантливи хора има и тук. Та, тези хора започват да стъпват по нашите земи.

Шанс е, но трябва да има и законодателни промени, за спонсори, меценати. Няма да изчезне автентичността, ще се промени картината, разбира се, но това е възможност. Винаги има някаква колаборация. Продуцентът винаги е скритият член на групата. Даваме пример с френското студио „Ла Вилла” – където записваме. За пръв път го правим, както само сме чували, че се работи. Ето те издирват талантливи хора от България. Казвам го и не е реклама. Просто отидохме, работихме с тях и видяхме как е.

 

ТОВА Е ПАРЧЕ ОТ КАРТИНАТА,

разбира се – но е събрано от първа ръка. И изобщо, един такъв разговор за актуалната българска роксцена, не би имал край точно сега. Защото има какво да се прави. Да се промени. Да се организира. Да се осъзнае. Да се измечтае. Да се реализира. Да се изсвири и запише. Да се пусне по радиото. И една Музикална кутия също е само елемент от тази картина. Нея поне /засега!/ я има. Благодаря на групите за гостуванията им, за споделеното, за музиката им. И, че ги има тук, по тия земи, в това време. Музикалната кутия с монтираното сборно предаване е в обичайното време тази сряда в Оффроуд Радио. Все още има и запис (червените буквички на горния ред!).

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

24.08 2012 в 10:50

Момчетата си могат, точно толкова колкото ги пускат по радиото.