Плаването с яхта не е само блажено безделие и безкраен празник сред морската шир.

В нашия случай то е и работа. Ние сме и пасажери, и екипаж. Според вятъра опъваме и свиваме двете платна (те, разбира се, си имат специални имена, които забравям, щом стъпя на сушата), дърпаме и навиваме разни въжета (също със сложни имена), пускаме и вдигаме котва, чистим, готвим, а понякога дори ни остава време да поплуваме в някой закътан залив. Капитанът ни държи изкъсо юздите и не дава да се отпускаме много, много.
Наближаваме пристанището на Аморгос. Трябва да провесим кранците - онези гуми, които висят от бордовете и кърмата на всяка лодка, за да я предпазят от удари в съседните съдове. Те се връзват към перилата със специален възел. Ада, която е опитна морска вълчица и е вързала стотици възли, нещо се обърква и въжето на кранеца се оплита и затяга. Уж се мъчи да го оправи, но не ѝ се получава.

- Ох, Димооо, ела да видиш тука, оплете се...

Димо застопорява руля и отива ядосан при нея.

- Един възел не можеш да вържеш! Докога ще ви уча?! Всички сте от племето на „левите ръце“!

- Не се карай, деее, не съм искала... – почти хленчи Ада, а зад гърба му прави смешни физиономии.

С ловки движения Димо оправя въжето, връзва го и се връща сърдит на мостика. Е, на Ада този път ѝ се получи – привлече капитанското внмимание за малко. Ние, останалите от племето на „левите ръце“, отдавна сме вързали другите кранци, но също бяхме навикани. Такъв е нашият капитан – обича да се кара и да се оплаква колко сме нескопосани. Ние пък сме се научили да го обичаме нервен и сприхав. Така си плаваме в хармония.

И докато Руми го играе госпожица Индеференция, Ада 24/7 търси вниманието на Димо. Забравя, че мъжете са ловци – обичат да преследват, а не да са преследвани. Нашата сексапилна хубавица не умее да се държи като дивеч – вместо да се прави на подплашена сърна, тя пресреща „ловеца“ с отворени обятия, нехаейки, че той търси плячка и завоевание, а не равностоен партньор.

Със стъпването на Аморгос попадаме в прегръдките на Димана – чака с нетърпение да се присъедини към групата. Слънчев човек, слънчева усмивка, свеж полъх и предчувствие за радост – това е Димана. Преди да окупираме острова, тя хвърля багажа си в „гробчето“ – миниатюрна каюта на носа на яхтата, в която има място само да положиш тяло, да скръстиш ръце и да чакаш... края. Това неудобно и подтискащо помещение обикновено се заема от последния стъпил на борда. За Димана обаче „гробчето“ е „аванпост“ – въпрос на гледна точка.

Димана е наела кола, взимаме още една и потегляме към първия набелязан обект – мъртвия град. Естествено, Димо, Ада и Руми се озовават в едната кола, ние сме в другата. Люба и Лъчо са на задната седалка и са потънали в телефоните си – сравняват някакви карти и маршрути, хем спорят, хем непрекъснато се съгласяват един с друг. Димана шофира уверено по стръмния криволичещ път, търси подходяща музика, нагласява навигацията, пали цигара и въобще рядко държи волана с две ръце. От тесния път се разкриват прекрасни гледки към морето и съседните островчета и скали – снимаме в движение.

След около половин час спираме пред изоставения град. От другата кола няма следа.

- Ами да – сеща се Лъчо. – Те споменаха, че може да се отбият до някакво градче, нали имаше разклонение на едно място...
Както и да е – ще разглеждаме сами. Мъртъв град е пресилено казано – по-точно изоставено село. Стари каменни къщи, с отдавна рухнали покриви, със злокобно зеещи празни огнища, в които никога вече няма да пламне огън, обгорели черни греди, стърчащи с безмълвен упрек към небето, останки от примитивен бит. Би трябвало да е подтискащо, но не е, навява спокойствие, по-скоро успокоение, че всичко е преходно. Присядаме на една изсъхнала, побеляла от старост дървена пейка, опряна в каменен зид, оцелял от някогашна къща. Другите стени вече са се срутили. Мълчим.

- Като в Родопите – промълвява тихо Люба, за да не смути покоя. – Само дето има и море.

Да, мъртвите села навсякъде си приличат – хората са си отишли, но духът е останал, той няма къде да отиде. По неравните калдъръми се разхожда само миналото време.
Населението на острова е по-малко от 2000 души – нищо чудно, че някои селища угасват. За нас гръцките острови са приключение, романтика, летен рай. Но за местните те са дълбока провинция. Има оживление три, четири месеца в годината, а през останалото време глуха тишина, покой, скука. Слънцето се навежда над мъртвото село и каменните зидове сякаш пламват и отново оживяват. Не, залез е.

На другия ден посещаваме голямата забележителност на острова – манастира „Св. Богородица Хозовиотиса“. Той е вграден в огромна отвесна скала на 300 метра над водата. Снежнобялата постройка се откроява ярко в кафявата скала и сякаш се блещи предизвикателно към морето. Изкачвме се по полегатите стъпала, издълбани в камъка. Мъжете обуват дълги широки панталони, жените намятаме съмнително чисти шалове и влизаме. Тесните коридори в скалата, големият олтар, по-малкият, иконите, килиите на монасите, както и самите монаси в черни мазни раса, които се совват като невестулки по коридорите и ни стрелкат с хитри очички – всичко е впечатляващо, но някак... твърде туристческо. Преди изхода е ситуиран сувенирния магазин, няма как да го подминеш. Христос изгонил търговците от храма. Да бе, върнали са се! Не мисля, че Господ често посещава този свой дом, по-скоро очаквах да го срещна в пустото село, Той като че ли още не го беше изоставил.

След като отдадохме божието Богу, решаваме да зарадваме и телата си със следобеден плаж. Аз предпочитам най-напред да се охладя вътрешно със студена биричка, Димана отплува към хоризонта, след малко ще си удари главата в него и ще стане невидима, а членовете на загадъчния триъгълник се отделят зад скалите. Това, че не ме виждат, не значи, че не ги чувам. Доколкото знам от математиката, в триъгълника може да има само един тъп ъгъл, но в този май са две – тук важат други закони или не важат никакви. Докато се опитвам да следя развитието на сюжета в тройката, Лъчезар се готви да похити Люба под носа ми. Много се заиграват нещо, то е гмуркане, то е смях и кикот. „Ти можеш ли така?“ – цамбур с дупето нагоре. „А ти така можеш ли?!“ Стига бе, в предпубертета ли се връщаме?!... Всъщност, дали да не помоля Лъчо да ме научи да се гмуркам? Нали никога не е късно да станеш за смях.

Докато се забавляваме, освободили детското в себе си, следобедът неусетно се изплъзва. Димо – нашият капитан в морето и пастир на сушата ни подбира по обратния път.
Вдигаме котва и отново сме под платната с попътен вятър в сърцата.

Следващата вечер ще замръкнем на Антипарос - островчето срещу Парос, това означава името му. Но преди това нещо загадъчно се случва на лодката.
Както се носим безгрижно сред морската шир, постепенно на талази започва да ни застига гадна миризма, която скоро се превръща в непоносима смрад. Накрая Димо не издържа:

- Абе, кой осмърдя лодката?!

Споглеждаме се гузни. Перем се, къпем се, не е от нас, но душичките ни се свиват. Пак сме виновни и пак не знаем за какво.

- Да няма умрял плъх на борда. Я търсете!

Размърдваме се с неохота и започваме да оглеждаме за мърша, когато Лъчо изведнъж се сеща:

- Сюнгерите!

След като отплавахме от Калимнос, спряхме при две скали насред морето и там Лъчо извърши гмуркачески чудеса: гмуркане за проверка на дълбочината, гмуркане с мрежичка, гмуркане с най-острия нож, който имаме, гмуркане с челник и най-накрая - последно изплуване с мрежа пълна със сюнгери. Бяхме решили сами да си направим гъби за къпане, но се оказа, че това не е проста работа. Сюнгерите преминават сложна и дълга обработка, преди да се превърнат в туристическа стока. Загубихме интерес към начинанието, но ни беше жал да ги върнем на морето. Лъчо положи толкова геройски усилия, за да ги достави. Наближавайки Аморгос, Димо пак се развика:

- Ей, я хвърляйте тия гъби или ги приберете някъде, че ако от бреговата охрана ги видят, ще ни съдерат кожите от глоби, да ви е ясно!

Послушно прибрахме ненужните, но наши сюнгери в един от многото тайници под пода на яхтата. Скрихме ги и ги забравихме.
Сега те наказателно ни напомниха за себе си. Но няма пак да ги хвърлим в морето. Нарамил мрежата с гниещите сюнгери, Лъчо отплува до първата изпречила се на пътя ни скала и грижливо ги нарежда в ниската ѝ част - нека съхнат и вонят на воля. Докато той се върне, ароматизираме цялата яхта с всевъзможни благоухания. Така вече се живее. На хоризонта ни очаква Антипарос.

Закотвяме се в един залив и с плуване стигаме до брега. Скоро не съм попадала на по-красиво място. Пустият малък плаж с копринен пясък е осеян с пясъчни лилии. Цъфтят си безгрижно и нехаят, че навярно никой освен нас няма да се възхити на красотата им. Наоколо се издигат странни по форма скали, върху които сякаш има наметнат шал от вкаменена морска пяна. Залязващото слънце непрекъснато променя формите и цветовете - играе си със сенките. Някои неща се гледат с очите, а се виждат с душата, не се описват.

Вечерта достолепната ни яхта се оглася от песните на “Черно фередже”. От стотиците часове музика, които Лъчо носи, незнайно защо, единодушно избираме тази. Явно, нощес ще се пие яко и ще се правят простотии. Заливът ехти, звездите примигват зашеметени...

Първото тяло цопва във водата. След него и други. Това ще е островът на голото къпане. Винаги има такъв. Погледите ни с Димо се срещат и в очите му откривам молба.

- Давай, давай! Аз ще остана.

Знам какво иска от мен. Някой трябва да остане на лодката. Повече покани не му трябват. Стройното му загоряло тяло се изпъва като струна и с един скок полита към черната морска бездна. Както се очаква, посрещнат е с възторжени викове и смях. Мдааа... после всичко утихва, а аз се поклащам самотна на осветената яхта.
Един по един голите плувци се прибират. Телата им блестят мокри, но сякаш сияят и отвътре. Нещо просветва в далечината на прибоя. Според Руми е фосфоресциращ планктон, но аз си мисля, че луната се закача с вълничките и леко ги гали и целува.

Морското ни пътешествие неизбежно приближава края си. Един от последните ни пристани е на Китнос - малко, каменисто, невзрачно на пръв поглед островче. Но и то има своя неповторим чар - богато е на минерални извори. Преди да стигнат до морето, някои от водните потоци образуват на самия плаж нещо като по-големи локви, които са оградени с камъни, за да се оттичат по-бавно. Така се получават корита с топла минерална вода, които побират двама, трима души. Потапям се и блажено се отпускам. Въобразявам си, че през порите ми прониква животворящ, подмладяващ елексир.

- Леле, тоя дядка как те зяпаа! - вади ме Люба от сладкия ми унес.

Наистина, в съседната минерална локва се е разположил възрастен господин - личи му, че е богаташ дори и по бански. Понеже съм с черни очила, мога спокойно да го огледам.

- Яхтата му е до нашата - информира ме Люба.

До нас е хвърлило котва едно малко, черно и много мощно бижу. Бижуто е без платна и лесно се управлява от един човек. На борда няма никой.

- Явно е вдовец - продължава Люба. - Пак те гледа. Стегни си корема, де!

- В неговата локва ли предлагаш да се преместя? - питам с нескрит сарказъм и хвърлям една полу-усмивка към богатия старец, колкото да не съм невъзпитана.

- Не, в неговата яхта - уточнява приятелката ми.

- Какво, кой ще се мести? Къде?

Незнайно откъде изниква Ада и преди да сме ѝ отговорили, се ориентира в обстановката. Настанява се до мен в локвата, избутва ме и ме закрива с пищните си форми и хвърля серия прелъстителни погледи към вече бившия ми потенциален ухажьор.

- Ех, Ада, нямаш милост! Поне мъжете от третата възраст остави за мен.

Сутринта рано-рано възрастният господин е отплавал. Старците стават рано. Днес ни е последен ден. Малко сме тъжни, но и пътят към дома все повече ни тегли.
Последни дивотии. Димо хвърля най-дебелото въже да се влачи след яхтата. Руми и Ада се мятат във водата и се хващат за него. Две русалки на една въдица. Потегляме съвсем бавно, но постепенно капитанът безмилостно ускорява. Ада и Руми се изплашват не на шега:

- Ще ни удавиш! Намалииии... - вода пълни устите им.

Смиляваме се и ги връщаме на борда. Малко са сърдити, но бързо им минава.

В далечината се появява силуетът на пристанището. Минаваме покрай ненаселеното островче Флевос.

- Последна котва! - обявява капитанът. - Последно къпане.

Послушно скачаме във водата. Отдалечавам се от лодката и плувам към скалистото островче. Сякаш изведнъж иззад него се появява огромен ферибот - от най-големите. Пори водата и ръмжи насреща ми. С бързи махове се опитвам да се отдалеча от ферибота и да се приближа до острова. Византийският капитан изглежда е забелязал жалките ми усилия, ускорява и вдига голяма вълна, изравнявайки се с мен. Отминава, като надава победоносна сирена. След броени секунди вълната ме застига, подхваща ме грубо и ме плясва с всичка сила в скалистата стена на сушата. Страх, болка и безсилен гняв - не знам кое е по-силно. Солената вълна се оттегля и оставя разраненото ми тяло вкопчено в камъните. Кръв и морска вода се стичат в смесени вадички. За разкош и морски таралеж е раздрал ръката ми.

Люба и Лъчо вече са до мен. Оглеждат ме и преценяват щетите.

- Драскотини - заключава Лъчо. - Трябваше да плуваш към ферибота, а не към брега. Вълната щеше да е малко по-висока, но нямаше да те запрати до камъните.

Чак сега схващам логиката. Понякога е по-безопасно да се приближиш максимално до заплахата, вместо да бягаш от нея.
Връщам се с приятелите на борда. Всички ме успокояват, промиват ми раните, не са сериозни. Отнякъде се появява и коктейл за вътрешна дезинфекция.
Вече се успокоих, брегът е съвсем близо, а с това и краят на пътешествието ни. Кървавите ми драскотини ще се превърнат в белези, които ще нося като радостен спомен до следващото лято. А белезите на радост и щастие в сърцето - завинаги.

Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г. "Под платната" е разказ от цикъла “Моите гръцки острови”. Други творби на Христина Острикова можете да прочетете тук.