Кшищоф Зануси: Най-опасното днес е, че вече не можем да различим доброто от лошото

За европейското кино, постмодернизма и бъдещето на обединена Европа с полския режисьор разговаря Александър Донев

Последна промяна на 09 март 2019 в 14:00 4831 0

Световноизвестният полски режисьор, сценарист и продуцент Кшищоф Зануси гостува на 23-тото издание на София Филм Фест, на чието откриване получи Наградата на София на Столичната община за своя принос към изкуството. На фестивала бе представен най-новия му филм "Етер", както и дебютния му филм "Структурата на кристала" (1969). 

Зануси завършва физика във Варшавския университет (1955-1959), философия в Университета в Краков (1959-1962) и режисура в Държавната театрална и филмова школа в Лодз (1960-1966). В момента оглавява полското филмово студио "Тор" и преподава в Силезийския университет в Катовице. Над 60-годишното му творчество често съчетава тези три професии в едно - освен технически качества, филмите му демонстрират и необичайна философска и научна дълбочина. Чести теми в творбите му са преходността на човешкото битие, загубата, падението, провалите. Неговото творчество неведнъж бива определяно като "кино на моралното безпокойство". В едно свое интервю Зануси разкрива, че редица негови филми са били показвани на затворници в Полша, месец преди те да получат свободата си. Според ръководството на въпросните институции филмите на Зануси успешно подтикват затворниците да разсъждават върху своето място в обществото.

Режисьорът винаги е имал специално отношение към България и е посещавал държавата ни над 10 пъти, като дори разбира езика сравнително добре. Малко след като пристига в София тази седмица Зануси бива информиран, че ще бъде награден с полската награда "Орел" за цялостно творчество. Верен на чувството си за хумор, режисьорът изрази надежда, че това е просто награда, а не "надгробна плоча". В следващите редове е пресъздаден последвалият разговор между закичения с мартеница Зануси и продуцента и филмов критик Александър Донев на пресконференция малко преди откриването на тазгодишния София Филм Фест.

Вашата идея е, че истинският артист никога не принадлежи само на една страна. Но във Вашия случай той не принадлежи и само на едно изкуство. Каква е необходимостта да се разширява възможността за изразяване и извън територията на киното? Кое е първичното: работата извън киното ли Ви дава материал и идеи за нови филми, или желанието извън филмите да реализирате идеи и възгледи, възможности за въздействие върху обществото, които не са по сила само на филмовото изкуство?

Нека Ви дам един непряк отговор - от време на време пиша книги, даже една от тях е преведена на български: "Време да се мре". Доста смело я написах преди 10 години... Последната ми книга се казва "Как да превърнем живота си в шедьовър" - не е мой израз, откраднах го, или по-скоро заех от папа Йоан Павел II, но мисля, че той също го е заел от някого. Това е много добър израз, защото изравнява живота с творческия акт. Нищо не може да е по-голямо от красивия живот - нито един шедьовър в музея, нито една катедрала, нито една симфония няма как да е по-голяма от красиво изживения живот. Така че - животът е на първо място, изкуството - на второ.

А ето и един по-банален отговор: аз съм на 80 - един истински динозавър. Често хората ме питат: "Полша ли представлявате, или Джурасик парк?" Така че някои разумни членове на семейството ми често ме питат защо винаги съм толкова зает. Моят отговор е: защото нямам какво друго да правя.

От друга страна, ако трябва да се върнем към началото, първата Ви книга всъщност е нещо като инструктивна книга за кинолюбители. Т.е. малко хора може би знаят и си спомнят, че всъщност Вие сте влезли в киното през кинолюбителското движение.

Да, наистина, и съм много горд от това - страхотно преживяване е за един студент. Но е една вселена, която вече изчезна - много е трудно да обясниш на хората защо филмовата техника беше нещо толкова необикновено навремето. Всичките ми братовчеди идваха и питаха "може ли да кажа нещо на микрофона и да чуя гласа си?" Обикновените хора нямаха достъп до такива неща, но аз имах. Вие не можете да си представите. По същия начин да записваш изображение бе необикновено. А сега публиката не ме разбира, защото никога не са живели в свят без мобилни телефони. Много е различно. И беше толкова вълнуващо да можеш да заснемеш времето - да заснемеш движещи се картини. 

Без съмнение ние живеем в една епоха, в която мобилните телефони влияят и на голямото кино, на сериозното кино. Това въздействие за добро или за лошо е според Вас?

Страхувам се, че няма никакво значение, защото моето мнение нито ще се промени, нито ще промени нечие друго.

Мисля, че във връзка с новите възможности за заснемане има една друга много красива Ваша мисъл: Някога животът на филмите е бил дълъг колкото на пеперудите, докато днес техният живот повече започва да напомня живота на костенурките. Кой печели от това според Вас - авторите, зрителите или разпространителите?

Мисля, че всички. Аз обичам тази метафора и мога да я кажа на много езици, защото я ползвах толкова често. Дори я помня на испански, който не ми е най-силният език. Филмите имаха толкова кратък живот, а сега е много по-дълъг. Но нашата връзка с времето също се променя малко по малко. Първо, човешкият живот сега е много по-дълъг отколкото някога е бил. Само преди 2 века 40-годишните са били смятани за стари. Днес дори аз не се чувствам стар, въпреки че съм. Има голяма разлика. Също така ставаме претрупани с памет - не знам дали е за добро, или за лошо. Колко снимки правят хората с телефоните си? Кога ще ги видят? Те имат нужда от втори живот само за да ги разгледат - за да видят всичките снимки, които всички правят, без да знаят защо. Паметта трябва да бъде възпитана как да избира - трябва да трием каквото не е необходимо. За съжаление в училище не ни учат как да го правим.

Зануси в София

Срещу Вашето име стои едно огромно творчество от повече от 100 заглавия, в които сте участвали като автор, сценарист, режисьор. Но има и огромен брой филми, на които сте продуцент, включително на Ваши колеги. Филмът на Агнешка Холанд, който беше представен миналата година, е продукция на студио "Тор", което ръководите - за тази толкова широкообхватна и като брой филми, и като години кариера в киното, каква е според Вас най-голямата промяна, която се случи през тези повече от 60 години, в които се занимавате с кино?

Имам доста спомени от военно и следвоенно време. Храната беше оскъдна. Това да имаш какво да ядеш беше събитие. Когато имаше вечеря на масата, ние го възприемахме като празник. По същия начин беше време, в което ако някой искаше да ти разкаже история, също беше събитие. А сега имаме стотици DVD-та, Netflix и Amazon и всички произвеждат повече и повече, така че ние преяждаме. Всъщност затлъстяването е проблем на богатото общество. Но има и някакво визуално преяждане, при което не можем да преглътнем повече, да асимилираме повече, защото е прекалено много. И качеството дори не е добро. Така че ние преяждаме с визуална информация, но качеството на храната е като качеството на МакДоналдс - съвсем не най-доброто.

В същото време искам да отделя специално място на един Ваш филм, който гледахме като студенти. Моите спомени за този филм са от началото на 80-те. Става въпрос за "Защитни цветове". И за нас този филм беше истинско откровение как може да се разобличава системата без да се използва нито една препратка към идеология, към политика. Гледах го и преди няколко дни и честно казано бях изненадан колко директно той се отнася към теми и сюжети от нашата действителност днес. Не е ли някак си безнадеждно, че дори най-доброто, най-голямото изкуство не успява да промени човека и обществото?

Обществото се променя - то понякога става по-добро, понякога - по-лошо. Понякога доброто надделява, понякога то губи. Не е вярно, че сме такива варвари каквито и нашите предци са били. Опасността е, че може да се превърнем във варвари отново. Надявам се да не се случи. И това е което изкуството иска да предотврати - това да се върнем към варварските епохи. Но е вярно, че нашите пороци и слабости са много силни, но ще използвам една метафора от юдео-християнската традиция - тази на първородния грях, за да кажа, че ние никога няма да сме ангели. Че човешкото същество винаги е склонно към грехопадение. Злото днес обаче далеч не е толкова драматично колкото преди - като например във времената, когато България е била под турско иго. Мисля, че животът Ви тогава е бил доста по-лош от това, което е сега.

Въпрос от публиката: Вие сте едно от ключовите лица на полското кино на "моралното безпокойство". Сашо припомни студентските години - за нас бяхте идол, въпреки че не трябва да си създаваме идоли. Да Ви попитам - в момента кое е Вашето най-голямо морално безпокойство?
 
Наистина е трудно да определя най-основното, има толкова промени наоколо... най-много може би ме притеснява, че доброто и лошото вече е невъзможно да бъдат различени едно от друго. Мисля, че постмодерната философия е катастрофа за Европа. Мразя я толкова много... мразя постмодерното изкуство, постмодерните философи - някои от тях познавам лично и се опитвам да ги псувам колкото се може по-изкусно. Преподавах с Дерида в един университет, така че казвах на американските си студенти: "Не му вярвайте - може да е известен философ, но това, което казва, е лъжа". И това наистина е проблем за мен - този релативизъм, моралния релативизъм. Смесването на лошо с добро е нещо, което прави света много по-лошо място. Това се прокрадва като тема и в последния ми филм с героя на дявола, който казва: "Най-голямата ми победа е, че хората не вярват, че съществувам".

В същото време "Етер", въпреки че действието се развива преди 100 години, до голяма степен е алегория за днешния ден...

Все пак не съм историк, така че моят стремеж не е да пресъздам миналото, а картина, която да отговаря на днешните ни проблеми. Според много хора Първата световна война е края на един продължен 19-и век, и Първата световна война, според някои хора, метафорично, все още не е приключила. Втората световна война беше нейно продължение, Студената война - на Втората световна, и сега все още сме в едно метафорично продължение - имаме същия мотив, разрушителния мотив на модерността. Затова и използваните във филма костюми от 19-и век не противоречат на съвременното му послание.

Кадри от "Етер"

Един от основните сюжетни похвати на филма е класическият реализиран в най-мащабна форма от Гьоте договор, споразумение между Мефистофел и учения, който иска да продаде душата си, за да достигне до върховете на знанието. В този смисъл ми е интересно дали някога Вие сте имали такова предложение от Мефистофел?

Не, и не съм сигурен дали трябва да се разкайвам или да съм разочарован. Може би никога не съм бил достатъчно добър и дяволът избира само гениите. Някои от моите студенти се смятат за гении и биха били щастливи да сключат тази сделка с дявола. Но дяволът, който представлява това метафизично зло, в различните творби предлага различни цени за душата. За Гьоте е най-вече младост, защото Фауст е разочарован от познанието. За Томас Ман беше по-скоро таланта, за Булгаков - спорно е какво предлага, може би оцеляване. Така че злото винаги иска нещо по-добро.

Днес младите хора в големите корпорации лесно си продават душата и дори не забелязват кога се случва. Те просто се смеят, когато шефът им казва тъпа шега. Това е първата стъпка към съглашение с дявола - те му се подмазват, защото се надяват, че ще ги повиши. И днес изборът не е толкова ясен - не знаеш точно кога си предал идеалите си. В миналото е било по-ясно, по-чернобяло. Днес камуфлажът на злото е много добър. И рекламата - тази индустрия на камуфлажа... искат да ни направят по-лоши хора, казвайки ни, че имаме нужда от неща, от които нямаме нужда. Покваряват ни - по най-незабележимия, сластен начин, понякога и аз самия се поддавам. И мисля, че това е първата стъпка към съглашението с дявола.

Само рекламата ли всъщност е причината хората да са толкова беззащитни към аморалната власт?

Не казвайте, че са беззащитни - имат възможности, но не ги използват. Имаме възможността да изключим телевизора, можем да застанем срещу всеобщите идеи и общественото мнение. Малко боли, но е възможно. Ние обаче сме конформисти и предпочитаме да не обявяваме война на целия свят... и това е жалкото. Защото е редно винаги да воюваме с нашите слабости - с изкушенията, с нашата способност да предаваме себе си.

Склонен ли сте да отговаряте на въпроси, свързани с политика?

Не съм политически активист или политолог, но като гражданин съм информиран за политическите проблеми, които имаме. Също така имам позиции и нямам проблем да отговарям на такива въпроси. Не съм депутат или партиен член, но като гражданин мога да отговарям - да.

Вие винаги заявявате, че вярвате в бъдещето на Европа. Само че какво мислите за конкретната реализация на този проект? Има ли бъдеще тази форма на обединена Европа или по-скоро трябва да вървим към някакъв тип рестарт на този проект?

Не смятам, че трябва да рестартираме проекта, но определено смятам, че трябва да го коригираме. Обединена Европа е наследството на една идея, която е стара почти 2000 години. Идеята, която на латински е наречена Christianitas - значи "обединението на християнските страни, които никога няма да воюват една с друга". И като човешки същества ние предадохме идеята много пъти, но късната Римска империя след Константин се опита да бъде такава империя. После Карл Велики се опита да изгради отново тази идея за цивилизация, която е по-щедра, толерантна, и ще може да живее заедно и да постигне консенсус без насилие, въпреки че интересите на държавите в нея винаги ще са различни.

И това е същото, което се случи с обединена Европа - стана небалансирана и противоречива. Това трябва да бъде коригирано, но не изоставено, защото е велика идея. Ето, например, наскоро бях в Уругвай и там те гледат на обединена Европа като на модел за добро политическо решение. Те се опитаха да създадат подобен съюз, но ето, че егоизмът надделя. Така че не е изгубена възможност, но трябва да бъде реформирана през цялото време, и то много радикално. Аз бих искал да допринеса колкото мога, за да може да се приближим към този блян за Christianitas - цивилизация, основана на уважение, любов и сътрудничество.

Апропо, защо толкова често Уругвай присъства във Вашите филми?

Няма добро обяснение. Уругвай е модел за страна, за която никой не знае нищо и, страхувам се, на никого не му пука особено. Не бих го казал в Уругвай, разбира се. Наричан е "Швейцария на Южна Америка". Малка страна - 3-4 млн. жители, намира се между Бразилия и Аржентина и е много европейска. Тя е нещо като спомен за Европа отпреди Втората световна война. Буенос Айрес беше нещо такова, но Монтевидео още повече. И е държава, която няма коренно население - всички там са европейски имигранти или техни наследници. Има големи банки, големи пари - много масонска държава, но и демократична... с някои изключения.

Най-напред сам си "измислих" Уругвай в един от филмите си - тогава заснех "Уругвай" в един град в Испания - Кадис. Този филм беше показан впоследствие в Уругвай и оказа страхотно въздействие върху публиката. После наистина заснех един филм в Уругвай - един от много редките случаи, в които чуждестранен филм бива заснет в тази държава. От общината ме потърсиха и ме помолиха да заснема нещо там - за без пари, просто да има нещо. Те казваха: "Ние сме толкова горди от парламента си". Никога не ми е предлагана локация по този начин. Беше абсолютно ненужно за филма, но в крайна сметка заснех нещо там - наистина беше много красива сграда. Казаха ми: "Ние сме толкова горди, искаме светът да види парламента на големия екран". Така че ето и една банална причина.

Persona Non Grata с Никита Михалков?

Да, но Никита категорично отказа да лети до Уругвай - каза, че е прекалено далеч. Така че заснех сцените му в близък план в Москва... Също така Алфред Жари в своята пиеса King Ubu казва, че действието се развива в Полша, така че "никъде". Така че и аз бих могъл да кажа, че съм снимал в Уругвай, в едно такова "никъде".

Всъщност Вие сте един от класиците на европейската копродукция. Вашите първи копродукции са от началото на 70-те години на практика. Променя ли се природата на европейската копродукция?

Много често срещано явление е сега, и това може би е начинът да оцелеем. Защото по този начин се гарантира пазарен интерес в няколко държави, получаваме субсидии от различни страни. Последния филм, който продуцирахме от "Тор", беше филм на Агнешка Холанд. Имахме шестима копродуценти - абсолютно главоболие е, имаше замесени и няколко адвоката. Законите понякога са абсолютно абсурдни. Всяка страна си има някакви правила. На едно място в една от копродукциите унгарската актриса казва само една сричка: "Да". Това е само защото адвокатите ми казаха, че трябва да има 5 реплики за унгарската актриса - до онзи момент имахме 4.

Но все пак, колкото и да е скучно и изморително да се справяш с цялата тази бюрократщина, това ни дава достъп до финансова помощ - може би Eurimage (фонд за спонсориране на кинопроекти към ЕС, бел. ред.). Те обаче отказаха да заснемат "Етер", защото бил прекалено религиозен. А те имат много дълбок идеологически уклон. Но смятам, че копродукциите ни сближават, особено с дистрибуцията във всички тези държави. Така че препоръчвам да се правят повече такива филми, но само ако са художествено оправдани. Иначе е кич, който се репликира стотици пъти. Историята за чужденеца, който идва в държавата и се влюбва в местното момиче - не съм фен на това.

Моето впечатление не е за особена религиозност на този филм. Може би дори напротив - в него Вие сте доста критичен към институциите на религията.

Да, но дълбае в метафизиката. Някои т. нар. "прогресивни хора" отказват да толерират метафизиката. Аз пък отказвам да толерирам подобни хора - смятам, че принадлежат в 19-и, а не в 21-ви век, където светогледът ни е толкова променен. Но това е голяма тема за друга конференция.

Въпрос от публиката: Театърът затворена страница ли е за Вас, имате ли планове за такива проекти?

Зависи от обстоятелствата - аз обожавам театъра и работя там, когато имам почивка между филмите. Защото трябва винаги да си в добра форма като режисьор и театърът е малко като фитнес - работиш с актьори и твориш заедно с тях. Списъкът с места, на които съм поставял спектакли, е много дълъг. Той включва и Народния театър тук преди много време, както и столицата на Република Бурятия, което е доста екзотично място, в Москва също имах нещо наскоро. Но помолих актьорите да дойдат и да отседнат с мен във Варшава - беше много вълнуващо и работата вървеше доста бързо. Целият екип работеше заедно, ядеше заедно и извеждаше кучетата ми - имам 8 кучета. Всичко това беше като част от репетициите. Последната ми постановка беше в Литва преди 2 години и тя все още се играе. Така че театърът все още е отворена възможност за мен.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !