Във втората половина на фестивала в Кан, когато пейзажът на световното кино става все по-необятен и нюансиран с теми и стилове, ми се иска да откроя два филма, които дърпат киното напред и доказват, че киноезикът продължава да се обогатява с всяко ново поколение.

Японският „Карам си колата“ на Риусуке Хамагучи. Три часа, а не искаш да свършва. Филм-поток, създаващ медитативно настроение, потапящ те в постепенно разгръщаща се, гъста психологическа атмосфера. Режисьорът за втори път участва в състезанието на Кан след „Асако“ I и II“ от 2018.

На пръв поглед това е road movie, филм за пътя и пътуването, както подсказва заглавието. Но всъщност е за живеенето като изкуство и в частност - за правенето на изкуство. За поставянето на пиеса, за Чехов, за травмите и преодоляването им, за живота на всички навсякъде. Не случайно основата на сценария е новела на Харуки Мураками от сборника „Мъже без жени“ – усеща се бавното потапяне в психиката на героите, мъчителното търсене на мотиви, тоталното разкриване пред другия.

Кан – един различен, но истински фестивал

Отначало виждаме двойка интелектуалци – той театрален режисьор, поставящ „В очакване на Годо“, тя успешен телевизионен сценарист. Видимо са щастливи. Тя е малко особена – има навик да му разказва сценариите си в транс, докато правят любов, а после ги забравя и той трябва по-късно да ѝ ги преразказва. В любовните сцени, заснети като свещено преживяване, има естетизация на секса. Жена му записва на касета и му подава реплики от пиесите, които поставя, за да ги разучава докато кара колата си. Но животът му се преобръща, когато по случайност отлагат негово пътуване, той се връща неочаквано и я вижда в прегръдките на млад актьор. Унесена в любовна игра, тя не го забелязва. Той не ѝ казва нищо. После тя умира внезапно и той остава само с гласа ѝ от касетата, която слуша винаги в малката си червена кола. А после заминава за Хирошима, поканен да постави „Вуйчо Ваньо“. Назначават му шофьор – млада, затворена жена, която обаче е фантастичен водач. Двамата постепенно се сближават, научават тайните и страховете си.

През цялото време на пътуването им нагоре-надолу звучи пиесата на Чехов с гласа на починалата - на части, от края, от началото, от средата. Текстът се имплантира и резонира с реалния живот, отразява се в травмите на героите, дава им различен смисъл. Сякаш ги подлага на разпит. Трупата, събрана за „Вуйчо Ваньо“ е от цяла Източна Азия и всеки говори на своя си език. Има дори актриса, която играе жестомимично. Всички езици са еднакво важни и равнопоставени и Чехов живее чрез тях. Чехов е колкото театрална лаборатория, толкова и универсална психотерапия. Този филм доказва, че словото му е наистина безсмъртно.

Режисурата на Хамагучи е бистра и овладяна. С бавното навлизане в най-фините нюанси от душевното, тя е напълно адекватна на чеховската деликатност. Актьорското присъствие е сдържано и монолитно, без изхвърляния, обърнато навътре. Резултатът е медитативен филм за живота в неговата дълбочина, непредвидимост и всепобеждаваща красота, въпреки загубите и провалите. В своята ритуалност от филм за пътя „Карам колата си“ неусетно се превръща във филм за дао, където пътуването е по-важно от целта и безпътицата се преодолява като не спираш. Филм достоен за „Палмата“ в своята класическа завършеност. Така е оценяван и във временните френски класации.

На другия полюс на авторското кино е неистовият „Грипът на Петрови“ на Кирил Серебренников, на когото за втори път руските власти не разрешиха да напуска територията и да дойде в Кан, както това се случи през 2018 с „Лято“, прекрасния носталгичен и еуфоричен филм за руския рок от 80-те. Тогава за него с писмо до Путин се е застъпвал Министърът на външните работи на Франция, сега организаторите са действали също на най-високо ниво, но явно отново са ударили на камък. На пресконференцията, която все пак се състоя, Серебренников присъстваше виртуално на тв екран. „Аз съм зуум-човек - каза той. И добави не без тънка ирония – „Сега мога да гледам телевизия. Всичко е по-добре днес. Аз съм с вас, вие практически сте с мен.“ На въпроса ми дали смята, че сюрреализмът и абсурдът са най-адекватните методи за отразяване на постсъветска Русия отговори, че филмът е свободна адаптация на роман на Алексей Салников, разглеждащ руската съдба, а „абсурдът и сюрреализмът са родови свойства на руската култура“ и в тях руската душа и съдба се чувстват достатъчно комфортно. Безумието, странностите са привични за това живеене. На въпроса за музиката, която дава определена структура на филма, той отбеляза, че е съставена от много и различни композиции, но известният певец Иван Дорн, изпълняващ една от ролите, тук не пее. „В моя живот има много музика – призна още Серебренников.- Поставям опери в големи оперни театри, занимавам се с музика от най-високо качество, слушам великите опери и попмузика. Без музика се чувствам незащитен и празен. Музиката е универсален език. Самото кино в крайна сметка е музика и поезия.“

Кирил Серебренников

Този филм практически не може да се разкаже, но сюжетът все пак е ясен. Петров, мъж на средна възраст, художник на комикси в провинциален руски град, се разболява от грип. Синът и жена му – също не са пощадени. Изпадайки в треска, започва да вижда света по особен начин. В бълнуването му се засрещат минало и настояще, реални и измислени ситуации преминават една в друга, пие се много водка с другари по чашка, мярка се катафалка и оживял покойник, руски поети рецитират стихове, има претъпкани автобуси, бюрократи, много студ навсякъде. Композициите са експресивни, стилизирани в зеленикава гама, необичайни. Съветското детство на Петров е заснето в друг формат, като любителски филм. Изображението като цяло е флуидно и бароково, с дълги кадри-епизоди, един от които е цели 18 минути. Това е постигнато с много предварителни репетиции. Тук са всички теми, познати ни от руското кино и литература, но гротескно-шаржирани и в бясно темпо.

Ако „Лято“ е за лятото, „Грипът на Петрови“ е за руската зима и действието му се развива около нова година, с Дядо Мраз, Снежанка и шумни дечица около елхата. „Руската нова година, този промеждутък между старото и новото, между живота и смъртта, много го обичаме“ – обяснява Серебренников и добавя, че понеже на снимките е нямало сняг, всичко е било изкуствено. Имало е трудности, но всеки от екипа е бил като войник. Неистова енергия и артистизъм се усещат във всички компоненти на този ексцентричен филм, който в крайна сметка се възприема като гигантска метафора за болестта на постсъветска Русия, но и на съвременния полудяващ свят. А това, че премиерата на „Грипът на Петрови“ съвпада с ковид-пандемията е случайност, но и не съвсем – истинските артисти имат изострени сетива за бъдещето. Сюрреализъм, гротеска, абсурд, транс, ексцесии - всичко това е забъркано в една радикална смес от образи и всякаква музика, която преминава вихрено и носи остра тревога от съществуването, но и възторг от неспирната изобретателност на този „гениален“ (според „Монд“) режисьор. Авторско кино в чист вид, за което френските критици, уви, нямат много сетивност. И не за начина на правене, а за това метафизично понятие „руска душа“.