Грузинското кино ще е на фокус на София Филм Фест 2015 (програма)

ОFFNews Последна промяна на 11 февруари 2015 в 18:00 3764 0

Кадър от „Моя русалка, моя Лорелай” на Нана Джорджадзе.
Кадър от „Моя русалка, моя Лорелай” на Нана Джорджадзе.

19-ия София Филм Фест ще фокусира своето внимание върху киното на Грузия, като Наградата на София ще бъде връчена на Нана Джорджадзе.

Нана Джорджадзе е сред водещите имена в историята на грузинското кино. Тя e родена през 1948 година в Тбилиси, Грузия, тогава част от СССР. В родния си град завършва архитектура. През 1974 година решава, че нищо повече не може да я спре да се отдаде на страстта си към киното и се дипломира като режисьор.

На снимачната площадка тя може всичко - сценарист, художник, актриса, но най-вече предпочита да създава филми. През 1987 година получава „Златна камера” в Кан за „Робинзониада, или моят английски дядо”. През 1992 година е поканена за член на журито, а през 1997 година оценява филмовите заглавия на още един сред най-авторитетните фестивали - Венеция. През същата година нейният филм „1001 рецепти на влюбения готвач” получава номинация за „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм. Творбата й е разказ за живота на Паскал Ишак, изключително чаровен френски пътешественик, бонвиван и готвач, който се влюбва в Грузия и грузинска принцеса в началото на 1920 година. На кинофестивала в Карлови Вари (1996) филмът носи на Пиер Ришар наградата за най-добър актьор, а представянето му на 19-ия СФФ ще бъде още един повод за среща с неизтощимото грузинско чувство за хумор в тематичната рубрика „Кино и Вино”.

През 2000 година с „Лято, или 27 пропуснати целувки” Нана Джорджадзе продължава традицията на грузинското кино в пресъздаването на леко романтичен, абсурден и малко провинциален свят. Творбата сякаш излъчва специфичен аромат на лято, младост, безгрижие, разцъфваща сексуалност и неопределен копнеж, а героите лъкатушат между комичното, магичното и трагичното. И всичко това на фона на музиката на Горан Брегович.

В София Нана Джорджадзе ще представи и най-новата си творба „Моя русалка, моя Лорелай”. Филмът е романтична история, чието заглавие е вдъхновено от Хайне. Действието се развива в красиво и диво крайбрежно село, а героите са 14-годишният Фьодор и 18-годишната Нюрка. Романсът между наивното момче и местната „актриса” разкрива, че за истинските чувства няма възраст, а една вълшебна любов може да пробуди кураж в сърцето...

Нана Джорджадзе ще бъде председател на Балканското жури на 19-ия София Филм Фест и ще получи НАГРАДАТА НА СОФИЯ на Столична община като признание за нейния принос към света на киното.

Какво ще видим на Фокус Грузия?

Споменът за прекрасни грузински филми от от 60-те и 70-те години, сътворени от легендарни режисьори като Георги Данелия, Тенгиз Абуладзе, Отар Йоселиани, Елдар Шенгелая, Георгий Шенгелая, е още жив, защото самите филми са „живи”, притежават страхотна атмосфера и душа. Нашето съвремие има възможност да представи на търсещата публика новите творци на киното в Грузия, които успяват да уловят особения ритъм на новото време и да го укротят в своите филми.

СФФ ще представи водещите грузински филми на последната година, грузинска класика, филми на грузински режисьори, реализирани извън Грузия, както и филми на негрузински режисьори, реализирани в Грузия като копродукции.

Номиниран за наградата за най-добър пълнометражен дебют в програмата „Панорама” на Берлинале 2014, „Булки” на Тинатин Каиришвили разказва доста необичайна и до голяма степен автобиографична история. Привлекателната Нуца се жени за бащата на децата си в затвора, за да може да го посещава – такива са наредбите. Там той излежава 10-годишната си присъда. Нещата в живота им се променят, когато Нуца среща друг мъж... Актьорите се справят блестящо и неслучайно идва признанието на Сараево за младата Мари Кития, с награда за най-добра актриса.

Кадър от "Булки".

„Мандарини” на Заза Урушадзе е естонско-грузинска копродукция, която получи номинация за чуждоезичен Оскар. Действието се развива в обезлюдено естонско село в планината, по време на войната в Абхазия от началото на 90-те – почти всички жители са се върнали в родината, останали са само Иво и Маргус. Кървавият конфликт е причина няколко ранени мъже да останат в селото. Маргус също е решил да се махне, но трябва да прибере реколтата от мандарини... „Мандарини” спечели наградата на публиката и режисьорското отличие на Варшавския филмов фестивал 2013, както и номинация за „Златен Глобус” в категорията чуждоезичен филм.

Кадър от "Мандарини".

Ето и още една любопитна подробност във връзка с Оскаровата надпревара тази година – втори грузински филм беше селектиран в „шортлиста” на 9-те кандидата за номинация за чуждоезичен филм – това е психологическата драма „Царевичният остров” / „Corn Island” на Георгий Овашвили. Филмът, отличен с Голямата награда „Кристален глобус” в Карлови Вари 2014, акцентира върху силната връзка на човека с природата. Река Ингури образува естествена граница, разделяща Грузия от Абхазия. Едно от пролетните преливания създава малък остров в средата на реката, като че ли направен за отглеждане на царевица. Той е олицитворение на вярата на един селянин, чието загоряло от слънцето лице наподобява пейзажа, с който е свързан от години. Почти без никакъв диалог и с пленяваща образност Овашвили успява да пресъздаде трогателната битка на човека с природата в името на хляба. Филмът напомня за екранната мощ на класическия японски шедьовър „Голият остров” (1960, режисьор Кането Шиндо).

Кадър от „Царевичният остров”.

За носителя на Голямата награда от международния конкурс на 18-ия София Филм Фест „Срещи на сляпо” много киноспециалисти твърдят, че е истинско съкровище. С eлегантната комедия, в която умело са преплетени равни части тъга и отчаяние, режисьорът Леван Когуашвили постига успех, като представя пред света една интригуваща картина на обществото в Грузия, сякаш независимо или въпреки икономическите трудности и бежанския проблем. 40-годишният учител Сандро е ерген, който все още живее с родителите си, които вечно се карат и го държат под постоянен надзор. Скоро той се оказва забъркан в схема, която ще го принуди да избира между любовта и честта.

Кадър от "Срещи на сляпо".

В „Живот на кредит” / „Line of Credit” на Саломе Алекси прозира сардоничният хумор, така характерен за Йоселиани. Сюжетът се върти около красивата Нино, затънала в порочния кръг на заемите и финансовата криза с факта, че между 2009 и 2013 около 14 % от населението на Грузия губи домовете и спестяванията си заради високи лихвени кредити. Алекси демонстрира майсторство във владеенето на киноразказа и може да се предположи, че уменията й са предадени по наследство – нейната баба, Нуца Гогоберидзе, е първата жена-режисьор в Грузия, а майка й Лана Гогоберидзе е също режисьор и участва в регионалния киноренесанс през 60-те години, заедно с Тенгиз Абуладзе и Отар Йоселиани... Филмът ще се състезава в Международния конкурс на СФФ.

„Не дишай” е игрален дебют на носителката на множество международни отличия, документалистката Нино Киртадзе. Тя разказва за 40-годишен мъж, който не успява да разбере откъде се е появила болка в рамото му. Скоро болникът изхарчва всичките си спестявания и се страхува, че може да изгуби работата, жена си, а и да разруши съвсем здравето си. И точно това е момента, в който се случва нещо странно и чудесно.

Кадър от "Не дишай".

Програмата на Фокус „Грузия“ предлага и два филма на режисьори, които не са грузинци, но са заснели своите филми в Грузия, с грузински актьори и екип и в копродукция с грузински продуценти.

„Президентът” е копродукция на Грузия, Франция, Великобритания и Германия, режисирана от майстора на иранската „нова вълна” Мохсен Махмалбаф („Кандахар”). Филмът разказва за бягството на бивш диктатор след края на режима му. Според думите на режисьора „дори в страни, които на пръв поглед са направили крачка към демокрацията, сме свидетели на много насилие. „Президентът” е съвременна басня за власт, за помирение и за надеждата да се прекъсне кръговратът на насилие.”

Кадър от "Президентът".

В последните десетина години режисьорът Бен Хопкинс демонстрира своя интерес към културата на централна Азия чрез различни филми, един от които е „Изгубени в Карастан”, копродукция между Великобритания, Грузия и Франция. Историята е за британски кинаджия, нает да режисира епична продукция с фолклорен герой от Средновековието в кавказкия регион на Европа. Но нещата се объркват - първо изчезва главният актьор, а след това президентът е свален с военен преврат… „Изгубени в Карастан”, по сценарий на Павел Павликовски (режисьор на номинирания за Оскар „Ида”), е много забавна гротеска, чиито абсурди напомнят на псевдодокументалния филм „Борат” на Саша Барон Коен.

Кадър от "Изгубени в Карастан".

В програмата на 19-ия СФФ са включени и четири филма от всепризнатата грузинска класика.

През 1966 година Отар Йоселиани реализира дебютния си пълнометражен филм „Листопад” – безспорно доказателство за оригиналния му авторския почерк. „Листопад” е удостоен с наградата на ФИПРЕССИ за най-добър дебют на кинофестивала в Кан, но е забранен от съветската цензура. Когато младият технолог Нико започва работа във винзавод, той предупреждава началника си, че виното от новата бъчва не е подходящо за бутилиране. Но притиснат от спуснатия план, началникът все пак го пуска на пазара. Технологът не успява да убеди бюрократите, че лошото питие не бива да се продава. Пропит с лек хумор, филмът е прелестен поетичен етюд за съзряването, майсторски изпълнен, наситен с размисъл и добросърдечност.

„Пиросмани” (1969) на Георгий Шенгелая е биографичен филм за големия грузински художник Никола Пиросманашвили (Пиромсмани). Той е самоук и се препитава от правене табели и картини за кръчми в Тбилиси. Нищетата, съпътстваща художника до края на дните му, се подсилва и от острите нападки от страна на дипломираните живописци. Независимо от бедносттта и непризнанието, Пиросмани остава верен на себе си и своето творчество. Филмът, както и много от работите на грузинските режисьори в периода 1960 – 1970 година, акцентира върху националния колорит. Творбата е изградена от отделни статични сцени, пресъздаващи истории от ежедневието на художника. Те са не само визуални, но и сюжетни. Декорът е прост, доближавайки се до примитивизма в картините на Пиросмани. Ролята на Пиросмани във филма се изпълнява от Автандил Варази – художник, който никога преди или след това не е заставал пред камерата.

„Дървото на желанията” (1976) на Тенгиз Абуладзе e заснет по мотиви от новелата на Георги Леонидзе и разказва за селския живот и бит в дореволюционна Грузия. Свързващата линия в сюжета е историята на завръщането на село на Марита, която се влюбва в бедния Гедиа. Роднините на Марита и селският съвет решават против волята й да я омъжат за богат овчар... Заглавието се свързва и с още един чудак, който безуспешно търси в зимната гора „дървото на желанията”. Филмът е втора част на прочутата трилогия на Абуладзе, която започва с „Молба” (1968) и завършва с шедьовъра „Покаяние” (1984).

„Сините планини или неправдоподобна история” (1984) на Елдар Шенгелая е създаден по мотиви от разказа на Резо Чейшвили „Сините планини”. Филмът участва на кинофестивала в Берлин и е удостоен с Държавната награда на СССР и Голямата награда на Всесъюзния кинофестивал през 1984 година. Историята разказва за младия автор на разказа „Сините планини” Сосо, който носи творбата си в издателство с надеждата, че ще бъде отпечатан. Времето лети, минава година, а разказът все още не е издаден. В издателството всички се занимават с каквото им харесва, само не и с това, с което трябва. Ръкописът на Сосо е прочетен само от бояджията...

„Покаяние” (1984) на Тенгиз Абуладзе получава наградите на трите журита в Кан (Голямата награда, на ФИПРЕССИ и на екуменическото жури) и е номиниран за „Златна палма” и „Златен Глобус” за чуждоезичен филм. Заснет през 1984 година – във времена, когато все още да бъдеш свободомислещ и критикуващ, означава да си спечелиш доста опасни партийни врагове, филмът се появява на екран след началото на прочутата „перестройка” през януари 1987 година и незабавно се превръща в знакова творба за своето време. „Покаяние” получава шест награди „Ника” на току-що учредената руската академия за филмово изкуство. Смъртта на един градски управник не е причина за отказ от отмъщение – на другия ден след погребението, тялото му е изровено и се намира в дома на сина му. Това се повтаря ден след ден, докато не откриват кой търси символично възмездие за греховете в миналото. Предизвикателен детайл в сюжета е образът на диктатора – в него могат да бъдат разпознати както Хитлер и Мусолини, така и Сталин и Берия.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

Няма коментари към тази новина !