ФСБ за професионализма, оптимизма и Рамщайн*

Времето на последното интервю с двама от доайените на българската професионална роксцена – Румен Бояджиев и Иван Лечев от „ФСБ” – не стигна за още куп набелязани въпроси или натрупани с годините мълчание мнения и опит.Бяха и уморени в навечерието на втория симфоничен лайф – софийският в НДК, който вероятно ще остане и последен като форма, амбиции и съпреживяване. Но засега е сбъднат копнеж, поднесен на вярната им публика, която изстрада избраната тишина от любимците си и усилващия се грохот на културния нихилизъм в държавата и обществото. Рушащ, впрочем, и изкуството, и ценностите в бита и съзнанието и добронамерените устои на самото общуване. И преди да потърся техния поглед към днешната българска музикална сцена и компонентите на професионализма, поговорихме тъкмо за негативите на съвремието. Още през 1993 г. , по друг повод, но пак в „Музикална кутия”, Румен Бояджиев беше казал: „Бих искал да пожелая търпение на нашата нация, която да изтърпи нихилизма към тая музика още малко – и тя вече ще ни доведе до реални и красиви плодове.” Преди няколко дни, почти 20 години по-късно, Румен посочва колегата си Иван Лечев като по-големия оптимист, а той „заобикаля” общите констатации с лично мнение и кураж за личен ангажимент: Иван Лечев:

Има съвсем реални причини, за да го има този нихилизъм. И за съжаление причините не намаляват, а се увеличават все повече. Обаче има такива мастодонти като мен, които отказват да станат нихилисти, защото ако всички станат такива ще спре всякакво движение. Пък мен не ми се иска да е така – дори по тази причина с това което правим ние, се явяваме някакъв контрапункт на нихилизма. Правим точно обратното – със страхотни усилия и трудности, но движим нещата напред за да не спират. И хубаво, че има и други. Защото, просто, иначе… тоя народ ще изчезне. Сега всички слушат джънкфууд, летни хитове, чатват… Все някой трябва да се впрегне в ралото, за да могат един ден нашите деца да берат плодове.

Така стигаме до тъмното пространство на сегашната българска роксцена. Под угасналите – или незапалени прожектори. И – не ме изненадва, че го казва, а че е толкова прям – Румен направо слага пръст в раната. До болка откровено и вероятно, твърде нелицеприятно за апологетите на музикалната ни култура. Румен Бояджиев:

За мен българският рок никога не е бил професионален и това е проблемът. По принцип. Не можем да го извадим от там. За професионализъм трябва посвещение – трябва да жертваш нещо. Не виждам оптимизъм, ще ти кажа къде е разделната линия. Тя е в мига, който дели аматьора и професионалиста. Съдържа се в момента, в който трябва да решиш дали ще имитираш нещо, което си чул - и ще правиш нещо такова. Или ще правиш нещо свое с послание и ще го отпращаш към хората. Да решиш и каква ще е твоята публика – интернационална и ще им пееш на английски. Или ще правиш рокендрол на български за българи. Това трябва да бъде абсолютно категорично решено преди да стане човек професионалист. Да тръгне по този път.

И ми припомня още един от истинските принципи на Лоурънс Питър: ако не знаеш накъде си тръгнал, стигаш някъде другаде. Споменаваме групи от близкото минало и други, които оцеляват някак и в момента. Връщаме се на стария диспут – за езика на рока, но веднага нещата са поставени на място: кой рок и за къде. Няма как да не се съглася с претегления опит – при това от такава Формация с няколко десетилетия кариера. За твърде малкия шанс да продадеш нещо на публиката в света на голямата конкуренция, пеейки на английски като българска рокгрупа. „Това е капка в морето, този хипотетичен шанс – казват двамата, - да попаднеш в родината на пеещите на английски, камо ли да продадеш… Ако те споходи късметът да те освети слънцето и да те посочат – посвещаваш се тогава и го правиш това нещо цял живот. Така, да.” И пак дават примери, които хем не са в наша полза, хем могат да се тълкуват и двуяко – но наистина знаем повече италиански певци, които пеят на своя си език, отколкото немски групи, които го правят на английски. Иван Лечев:

Този проблем не е и само български, ето една огромна държава като Германия с цялата музикална индустрия и колосалните групи, които имат. Ти сещаш ли се за други, освен „Рамщайн”, които да пеят на немски и да са се наложили?

Румен Бояджиев:

Но те са постигнали феновете им, деца по цял свят, да учат немски само за да разбират какво им пеят „Рамщайн”. Обаче в Италия – техните изпълнители пеят на италиански и където и да ходят, се представят така. Автентични са, има немалко примери за това.

И ми припомня какво е казал преди малко за посвещението и точната преценка. Преди да вземеш своето решение. „Връщаме се” в България и за момент се умълчаваме: малка сцена, малък пазар. Те не стимулират твореца за по-висок полет, застанал на ръба на решението. И пак споделят опит, изстрадан с годините. Иван Лечев:

Третият компонент при професионализма е да не се откажеш при второто, третото, четвъртото препятствие. Ние не сме се отказали и при хилядното. Хората които постоянстват – имат някакво име. Които са се отказали – губят се във времето и от паметта на хората.

Решението и посоката на пътя за ФСБ са взети отдавна. И тъкмо времето е доказало, че са верни. Изобщо не говорим за патриотизъм, за инат, за късмет, за музикални дивиденти. Те продължават да доказват професионализма си, с който спечелиха публиката. Едни го могат – други не, както би казал Мечо Пух. Наглед е просто. Румен Бояджиев:

Правим българска музика за българи и хората идват и се радват – а ние сме щастливи с това. Нямаме версии на английски. Пробвахме. Не звучат добре парчетата ни така, отказахме се от този вариант. Останахме да живеем в България и казахме: ние ще правим нашата музика на български.  

Не остана време да пуснем още една песен от последния им албум. В нея се пее:

Най-невероятните неща, Най-непредвидимите неща, Най-парадоксалните неща, Просто се случват.

 

*Емил Братанов