Най-дивите сънища на Брад Пит

Превод: Искра Ангелова

Познаваме го като легендарен актьор, холивудски властелин, може би най-големият разбивач на сърца на всички времена. Но Брад Пит не е привързан към нито един от тези стари образи. И, както открива Отеса Мошфег от списанието GQ, амбициите му до края на живота му са по-мистериозни, отколкото някога сме си представяли.

Брад Пит се опитва да си спомни сънищата си. Той държи химикалка и лист хартия на нощното си шкафче и записва всичко, което може да си спомни, когато се събуди сутрин. "Установих, че това е много полезно", казва той. "Любопитно ми е какво се случва там, когато не държа кормилото". Разказва ми това наскоро, един следобед, в светлата част на дневната в къщата му в стил "крафтсман" в Холивуд Хилс. Дълго време той е сънувал един особено настойчив и жесток сън - подробностите от който по-късно ми описва, докато си пишем имейли. Той ми пише:

"В продължение на четири-пет години основният кошмар, който изживявах насън, беше да бъда нападнат и намушкан с нож. Винаги беше през нощта, в тъмното и аз вървях по тротоара в някой парк или по крайбрежна алея. И докато минавах под улична лампа, подобно на екзорсист някой изскачаше от бездната и ме пробождаше в ребрата. Или пък забелязвах, че ме следят, а после друг ме заобикаляше отстрани и аз разбирах, че съм в капан и че искат да ми причинят болка. Или пък ме преследваха - из някаква къща, аз бях с дете, на което щях да помогна да избяга, но ме притискаха на балкона и ме пробождаха. Винаги ме намушкваха. И аз се събуждах в ужас. Не разбирах защо то/те искат да ме наранят. Това спря преди година-две, едва когато започнах да се връщам направо в съня и просто да питам: защо?"

Човек може да се изкуши да анализира чрез психоанализа подобен сън. Брад Пит - златното момче от Мисури, което се премести в Калифорния на 22 години и се превърна в най-голямата филмова звезда на света, за когото се твърди, че печели по 20 милиона долара на филм, който два пъти е бил част от може би най-известните любовни връзки на планетата - не може да отиде никъде, без да бъде преследван от папараци. Лесно можем да разберем как този човек може да се чувства преследван и преследвач. Това, което може би е изненадващо, е как лошият сън в крайна сметка изчезва: след като Пит изучава този кошмар, като го записва внимателно и се опитва да определи значението му, той започна да му се присънва по-рядко.

Сега той е на 58 години, почти шест години след трудния развод с Анджелина Джоли, от която има шест деца.

Виждаме го по-малко, отколкото преди. След като се оттегля от позицията си на вечния главен герой, той се появява на екрана по-рядко, играейки персонажи, които са все по-неочаквани и игриво подкопават представите ни за филмовата звезда, каквато е бил в продължение на 30 години. Голяма част от вниманието му е насочено към ролята му на филмов продуцент, който с удоволствие подкрепя изгряващи режисьори и актьори, и помага за екранизирането на творбите на велики автори. Когато се срещнахме, той ми се стори по-замислен, по-целенасочен, повече артист, отколкото може би очаквах. Казва ми, че се опитва да обмисли внимателно какво му предстои, какъв път иска да начертае за финалните етапи на своята богата творческа кариера. "Смятам, че съм на последната права - казва ми той, - този последен семестър или триместър. Каква ще бъде тази част? И как искам да я проектирам и планирам?"

Казва, че част от този процес е да проучи сънищата си и смисъла, който могат да съдържат. Както и търсенето на мъдрост в собственото му минало, която идва от предизвикателствата, пред които е бил изправен. "Тук, в Калифорния," казва той, "много се говори за това как да бъдеш автентичен. Аз се чудя какво означава "автентичен“? За мен това означава да стигна до мястото, където да призная за тези дълбоки белези, които нося."

Пит има няколко имота в Лос Анджелис и извън него - къща на плажа близо до Санта Барбара, модернистична резиденция от стъкло и стомана също в Холивуд Хилс, но именно тази къща в стил "крафтсман", която е неизменна част от живота му през целия му период на филмова звезда, е мястото, където той се е укривал през по-голямата част от пандемията.
Вътре стените са с карамелен нюанс на кедър, а стаите на приземния етаж са обзаведени с винтидж мебели и изкуство с вкус. Няма изложени семейни снимки, нито пък луксозни акценти, освен простото изящество на дома, съвършено придържащ се към естетиката от началото на 20-ти век.

Когато ме посреща, Пит е облечен в неутрални тонове, драпирани панталони каки и свободна бяла тениска, като човек, който се опитва да се слее с цветовете в поле с пшеница. Цветовете напомнят за Средния Запад, за небеса. Пит е израснал в Озаркс - място, за което говори с умиление. Ароматна свещ парфюмира кухнята, където той весело ми предлага напитка: чай, кафе, вода, сок, алкохол. Аз не пия, както и Пит, който не е пил от почти шест години. Аз пия вода, както и той.

"Студена или на стайна температура?" - пита той.
Избирам студена, защото искам да видя хладилника му: там няма почти нищо, само хладните синкави отблясъци на електрическата светлина. "Всичките ми приятели минаха на вода на стайна температура", казва той. Стайна температура. Това изглежда подходящо. Атмосферата тук е нежна и спокойна.
"Има ли още някой в тази къща?" Питам го.
"Не" - казва той бързо. Той има приятелски, но рязък начин да отговаря на въпросите с "да" или "не", за които предполагам, че би предпочел да не задавам. Не. Да.

В камината има едва тлеещо дърво и Пийт придърпва стол, сякаш за да се сгрее на топлината му. Очите му са ясни и бледосини и улавят светлината, когато се обръща към мен.

"Това беше първото място, което купих, когато спечелих пари през 94-та година", казва той. Пит купува имота от Касандра Питърсън, известна най-вече с ролите си по телевизията и в киното като Елвира, господарката на мрака. Тя е разказвала истории за това, че къщата е била обитавана от духове, когато е живяла тук, като твърдяла, че веднъж е чула звук от стъпки, идващи от необитаемия трети етаж, видяла е духа на медицинска сестра и на мъж в старинни дрехи, седящ близо до камината. Твърдяла също, че Марк Хамил ѝ е разказвал, че е живял в къщата през 60-те години на ХХ век, докато съседът му не се обесил в гардероба на спалнята. "Беше наистина запусната и порутена", разказва Пит за пристигането си.

"Живях тук няколко години, след това започнах да пътувам навсякъде и просто оставях приятели да пренощуват тук, а след това, някъде в началото на века, я оправих. Доста съм се крил тук."
Напоследък става рано, за да свири на китара - занимание, което започва да практикува в началото на пандемията. Слиза в хола, където запалва огън и подрънква малко. Казва, че тук се чувства добре, но също така обича да излезе от града, често пътува по крайбрежието до къщата си на плажа - пътуване, достатъчно дълго, за да изглежда като бягство.

"Карам навън и се чувствам така, сякаш свалям някакво наметало или нещо подобно", казва той. Когато се връща в града, той казва, че усеща тежестта на мястото. "Щом завиеш покрай Санта Барбара, усещам, че идва. Раменете ми се стягат и аз го усещам. Все още не съм съвсем сигурен какво е това и как да се боря с него. Освен да излизам и да пътувам много."
Разбира се, работата е тази, която често го държи закотвен в Лос Анджелис, а приятелите му ми казват, че е най-щастлив, когато е впрегнат в някой проект. Един от близките му довереници, Флеа, басистът на Red Hot Chili Peppers, обяснява: "Когато Брад е изгубен в процеса на създаване, в това има нещо магическо. Това е, което запалва нещо вътре в човека, което му дава сила и го отваря."

"Той е една от последните останали филмови звезди на големия екран. Той е просто различна порода човек. И честно казано, не мисля, че можеш да опишеш точно какво е това, защото е все едно да опишеш блясъка на звездите в космоса."

Всъщност работата, която Пит върши днес, е удовлетворяваща по нови и различни начини. Тази година Plan B Entertainment, неговата продуцентска компания, пуска на екран "Жените говорят" - адаптация на романа на Мириам Тус за група жени менонити, които се обединяват срещу своите изнасилвачи, режисирана от Сара Поли. "Това е най-дълбокият филм, правен през това десетилетие", казва ми Пит. Предстои и филмовата версия на "Блондинка" на Джойс Карол Оутс, измислена биография на вътрешния живот на Мерилин Монро, режисирана от Андрю Доминик. Като прибавим тези филми към списъка с други известни романи, които компанията му е адаптирала или които планират - "Подземната железница" на Колсън Уайтхед, "Американа" на Чимаманда Нгози Адичи, "Любопитният инцидент с кучето през нощта" на Марк Хадън - се очертава портрет на Пит като един вид литературен крал в киното.

И все пак, при цялата си добронамереност като продуцент и все по-избирателния си подход като актьор, Пит с удоволствие предоставя таланта си на странни блокбъстъри, когато моментът е подходящ, особено когато има лична връзка с проекта. Това включва и Bullet Train това лято, режисиран от Дейвид Лийч, чиито отношения с Пит датират от 1999 г. насам, когато Лийч е дубльор на звездата - роля, която Лийч ще повтори в редица филми, включително Troy и Mr. & Mrs. Smith. Връзката им в киното придобива забележителни нови измерения, когато двамата започват да говорят за Bullet Train, Лийч казва, че сътрудничеството им е съвсем естествено, както винаги. "В разговорите, които имах с Брад," казва той, "цел номер едно беше да направим филм, който да е забавен и ескейпистки, свеж и оригинален, който ще накара хората да искат да се върнат в киното."

Bullet Train може и да е летен блокбъстър, но е заснет отчасти на сцената в музикално студио в Лос Анджелис в разгара на пандемията. "Беше тежко в студиото", спомня си Браян Тайри Хенри. "Това, което си спомням, е най-вече смехът. Смехът на Брад е наистина заразителен. Той внася тази лекота на снимачната площадка, в която няма нищо преиграно. Седиш на майсторски клас по готиност."
"Аз съм едно от онези същества, които говорят чрез изкуството. Просто искам винаги да го правя. Ако не го правя, значи умирам по някакъв начин."

Във филма Пит играе Ладибаг, наемен убиец във влака от Токио до Киото, който току-що се е възстановил от бърнаут и се връща към работата си, свързана с високи залози, с донякъде погрешното чувство на увереност, че е годен отново да изпълнява задълженията си. "Знаеш, че провеждаш едномесечна терапия, - казва Пит за героя си, - имаш прозрение и си мислиш, че си разбрал всичко и никога повече няма да бъдеш в криза. Това беше. Разбрал съм, мога да продължа!"

Героят е познат тип за Пит - симпатичен, с недостатъци, малко ексцентричен - и той играе ролята с лекота, чар и самобитен хумор, които напомнят за някои от другите му скорошни роли, като Клиф Бут в "Имало едно време... в Холивуд".

За Куентин Тарантино, който режисира Пит в тази роля, както и в Inglourious Basterds, промяната на формата на Пит като актьор е доказателство за един вид екранно присъствие, което вече не виждаме често. "Той е филмова звезда от по-стар стил", казва ми Тарантино по телефона. "Той наистина изглежда добре. Освен това е много мъжествен, а също и много модерен; той се шегува... Но нещото, което само режисьорите, които работят с Брад, и актьорите, които играят с него, наистина знаят, и в което той е толкова невероятно талантлив, е способността му наистина да разбира сцената от сценария. Той може да не е в състояние да го изрази, но има инстинктивно разбиране за нея."

Това, което Пит излъчва, казва Тарантино, е рядко срещано безвремие. "Той е една от последните останали филмови звезди на големия екран", казва ми режисьорът, като сравнява звездното му качество с това на Пол Нюман, Робърт Редфорд и Стив Маккуин. "Той е просто различна порода човек. И честно казано, не мисля, че можеш да опишеш точно какво е това, защото е все едно да опишеш звезден блясък. Забелязах го, когато снимахме "Inglourious Basterds". Когато Брад беше в кадър, нямах усещането, че гледам през визьора на камерата. Чувствах се така, сякаш гледам филм. Само присъствието му в четирите стени на кадъра създаваше това впечатление."

Историята за прощъпулника му в Холивуд е много известна: той пристига в града със своя Дацун, след като е напуснал университета в Мисури, минус два изпита, които го делят от дипломирането. Учи журналистика с надеждата един ден да стане артистичен директор и макар че тези неясни стремежи бързо угасват, някои наклонности остават. Винаги е обичал да изработва неща, да ги държи, да усеща качеството и текстурата им. Това е страст, която за пръв път развива в класа по дървообработване в гимназията, и, както ми казва, тя все още му е важна.
"Аз съм едно от онези същества, които говорят чрез изкуството", обяснява Пит. "Просто искам винаги да го правя. Ако не го правя, значи умирам по някакъв начин." Разбира се, Пит е правил и нещо повече от филми: скулптури, мебели, домове. Както си спомня неговият приятел, режисьорът Спайк Джоунс, понякога Пит прави и музика: "Онзи ден той дойде, обсебен от песента "Unconditional I (Lookout Kid)", която Arcade Fire пуснаха два дни по-рано, и ние седнахме и я слушахме, свирихме на китара и я изпяхме десетина пъти, просто за да я преживеем отвътре. Усещах как песента се разлива от него.

Докато разговаряме в дневната му, Пит се измъква за миг и после се появява отново и се надвесва над дивана, на който седя. Той слага два невероятно тежки свещника в ръцете ми. Разбирам, че това са негови творения. По време на пандемията е учил керамика. Свещниците са боядисани в черно и златно, и са много красиви. "Това е порцелан", казва той. "Всичко, което прочетох, гласи, че порцеланът трябва да е тънък, за да прониква светлината. Огромен грях е да го направиш дебел." И все пак Пит е направил точно това и е успял. "Това, което обичам, е здравината, като на фотоапарат Leica или качествен часовник. Можеш да го захвърлиш в калта и някой да го изрови след 2000 години, защото е потънал в лавата на някой вулкан."

Може би най-известното от творческите странични занимания на Пит е виното, което той произвежда в имението си в Прованс, Château Miraval. През 2008 г. двамата с Джоли купуват имота с площ от хиляда акра, в който се произвежда розе от световна класа, превърнало се в бизнес за милиони долари; през 2014 г. двамата се женят там. Неотдавна имението се появи в пресата, когато Джоли продаде своя дял в бизнеса. Преди да започнат последвалите оттогава правни спорове, Пит е получил интересна информация за имота.

Той разказва, че преди няколко години към него се обърнал човек, който му обяснил, че се предполага, че в замъка се намира друго богатство: злато на стойност милиони долари, което един от средновековните собственици на имението е взел от Леванта по време на кръстоносните походи и е заровил на територията на имението. "Бях обсебен", казва Пит. "В продължение на една година мислех само за това, само за вълнението от всичко това." Купува радарно оборудване и претърсва имота си. "Може би това има нещо общо с мястото, където съм израснал, защото в планините Озарк винаги се разказваше за скрити тайници със злато."

Разбира се, не открива никакво съкровище. Пит казва, че човекът, който се е свързал с него, в крайна сметка е търсел пари за някаква компания за радари; казал му, че това е инвестиционна възможност. Цялата работа не стига до никъде и Пит остава малко изненадан, че си е позволил да повярва в идеята. Той казва, че цялото преживяване е било "доста глупаво в крайна сметка. Вълнуващо беше самото търсене."
Докато разказва тази история, Пит ми предлага никотинова дъвка. Той ги дъвче безразсъдно често. Обяснява, че е спрял да пуши по време на пандемията, след като е осъзнал, че простото намаляване на цигарите няма да е достатъчно - трябвало е да ги изхвърли от живота си. "Нямам тази способност - да изпуша само една или две на ден", казва той. "Това не е в моята природа. Аз съм изцяло вътре в нещата, които правя. И така ще се докарам до гроба. Изгубих и това удоволствие."

Това е една от няколкото радикални промени, които е направил за здравето си през последните няколко години. След като Джоли подава молба за развод, през 2016 г. той спира да пие и прекарва година и половина в посещения на "Анонимните алкохолици". "Там срещнах наистина готина мъжка група, която беше реално затворена и избирателна, така че бях в безопасност", казва той. "Защото бях виждал неща за други хора, които са били записвани, докато са си изливали душата, а това за мен е просто жестоко".

Когато Пит говори за миналото, той се държи будистки, като се откъсва от него и спокойно го изследва. Също така е склонен да признае привлекателността на старите си пороци, спомняйки си за дните, когато е пушел цигара "сутрин, с кафето - просто ми беше вкусно". Според Пит има определени хора, които могат да правят това цял живот и да им се размине. Неуязвими типове като Дейвид Хокни, британският художник. Пит се е срещал с него на няколко пъти. "Той все още е зависим от цигарите, по твърдия английски начин. Изглежда страхотно." Пит се усмихва умопомрачително. "Не мисля, че аз мога така. Просто съм на онази възраст, когато от това не излиза нищо добро".

В миналото Пит е разказвал за един любопитен проблем, който има в социална среда, особено на партита. Трудно му е да запомня новите хора, да разпознава лицата им и се опасява, че това е довело до определено впечатление за него: че е дистанциран и затворен, недостъпен, вглъбен в себе си. Но истината е, че той иска да запомни хората, които среща, и се срамува, че не може да го направи. Никога не му е поставяна официална диагноза, но смята, че може да страда от специфично заболяване: прозопагнозия - неспособност да разпознава лицата на хората, известна още като лицева слепота.

Когато му казвам, че и съпругът ми изглежда страда от това, Пит побеснява. "Никой не ми вярва!" - вика той. "Искам да се запозная с друг такъв човек." Докато казва това, той установява необичайно добър визуален контакт с мен и точно в този момент осъзнавам, че Брад Пит определено не е сдържан или резервиран. Истината е, че да седиш с него е съвсем различно от очакваното преживяване. Той е приятен и очарователен по всички начини, на които може да се надявате, но харизмата му е по-дълбока: това е човек, който изглежда дълбоко отдаден на създаването на смислени връзки, на изследването на екзистенциалните въпроси на живота и на изслушването на личната ви история. Той е обратното на човек, който би ви отблъснал на парти. Той е човек, който иска да види душата ви.

Той е и човекът, който има стих от стихотворение на Руми, скрито под ризата си, изписано с мастило на десния му бицепс: "Съществува поле, отвъд всички представи за добро и зло. Там ще те срещна." Това е дълбоко романтична идея, но не намеква ли тя и за известна самота? "Винаги съм се чувствал много самотен в живота си - обяснява той, - сам, когато растях като дете, сам дори и тук, и наистина едва напоследък имах по-голяма близост с приятелите и семейството си. Каква е тази реплика, беше или Рилке, или Айнщайн, не съм сигурен, но беше нещо за това, че когато можеш да вървиш с парадокса, когато носиш истинска болка и истинска радост едновременно, това е зрялост, това е растеж."

След това насочва обектива си към мен. "Исках да те попитам - казва той, - защо, по дяволите, сме тук? Какво има отвъд? Защото разбрах, че вярваш в нещо отвъд.... Чувстваш ли се в капан тук, в това тяло и в тази среда?"
В отговор рецитирам друго стихотворение на Руми: "Аз съм като птица от друг континент, седяща в тази волиера. Не съм дошъл тук по своя воля и не мога да си тръгна сам. Който и да ме е довел тук, ще трябва да ме отведе у дома."

Налудничаво е да си представя, че цитирам персийски поет от XIII в. на филмова звезда в Лос Анджелис през 2022 г., но мисля, че се получава добре. Казвам му, че моята така наречена волиера не е чак толкова лоша; имам късмет. "Но докато съм тук, на земята - казвам, - съм малко свръхчувствителна към нещата. Към музиката."

"За какво става дума?" пита Пит. "Защото музиката ме изпълва с толкова много радост. Мисля, че радостта е едно по-ново откритие, по-късно в живота ми. Винаги съм се движел по течението, носел съм се по някакъв начин и съм се отправял към следващото нещо. Мисля, че прекарах години в депресия и едва когато се примирих с това, опитвайки се да приема всички страни на своята личност - и красивото, и грозното - успях да уловя тези моменти на радост."

"Сърцето ми може би е разбито", казвам му. "Затова, когато чувствам нещата, когато сърцето ми се активира, то боли."
"Мисля, че нашите сърца всички са разбити", казва той. В гласа му има бащинство. Звучи като искрена загриженост и мъдрост, сякаш разговарям с човек, който пътува с влак на дълги разстояния, който е любопитен и любезен, и има цялото време на света, за да ме остави да се опитам да кажа това, което имам предвид.

Той ми казва, че винаги е в търсене на смисъла. Като обяснение той припомня едно стихотворение на Рилке. "Той описва този бюст на Аполон и говори за майсторството на изработката, а после изведнъж от нищото се появява този ред: "Трябва да промениш живота си". Знаеш ли го? О, от нея ме побиват тръпки."

Изведнъж започва да разглежда снимки на своя iPhone. Бюстът на Аполон го кара да се сети за художника от Лос Анджелис Чарлз Рей, може би най-влиятелният скулптор, работещ днес, и, оказва се, наш общ познат. Пит ми казва, че наскоро е видял изложба на творби на Рей в колекцията "Пино" в Париж. "Той направи ето този Христос от хартия", казва Пит и ми показва снимка на телефона си. "И начинът, по който улавя светлината, е нещо невероятно. Освен това не е на стената и не е на кръста, въпреки че е разпнат. Той се носи, сякаш е свободен от него, просто е толкова зашеметяващо. Виждаш ли как се носи, а сянката му е върху стената?"

Хартиеният Христос, за когото говори Пит, е студия по "Тялото на Христос" на италианския скулптор от XVII в. Алесандро Алгарди, който първоначално е отлят от сребро за папа Инокентий X. Рей създава формата на Христос чрез формиране на мокра хартиена маса и смята, че произведението е по-скоро вид рисунка, отколкото скулптура. Пит увеличава детайлите, за да ми покаже красотата на творбата. "Виждаш ли начина, по който светлината се отразява от него? Все още се усеща движението на вятъра, а дупките от пирони са там. Просто е красиво..."

По-късно Рей ми обяснява амбициите си за скулптурата: "Помислих си, че ако разширя структурата на това, което хартията действително може да направи, и изтласкам нейната материална структура и мащаб до границата, в която тя едва може да се задържи слепена, тогава може би ще намеря божественост в моето начинание." Подобно на Рей, Пит изглежда се интересува от това да открие нещо свещено в създаването на нещата. Но той се колебае дали да се нарече художник. Личното му занимание с керамика не е форма на изкуство, казва ми той, а "самостоятелен, много тих, много тактилен вид спорт". Мисля, че това е неговата озаркианска скромност, която проличава сега. Очевидно е, че той е художник - живее като такъв, работи като такъв, размишлява като такъв, страда и се стреми като такъв - и мисли задълбочено за това какво означава да бъдеш такъв. "Изкуството е нещо необяснимо", казва той. "Изкуството е нещо, от което те побиват тръпки, което кара косъмчетата на врата ти да настръхнат, което предизвиква сълзи в очите. Може би защото някой е разбрал преди теб, че не си сам".

Няколко дни след като се срещаме в дома му, Пит ми изпраща имейл - написан, както ми казва, точно след срещата ни - в който доразвива отговорите, които е дал в интервюто ни. Имейлът е разделен на три категории: Обобщение, изясняване, размисъл. И той обяснява, сякаш на приятел, нещо, което е научил за ефективната комуникация в една връзка, като подчертава, че здравият Аз започва с поемането на "радикална отговорност".

Чудя се дали Брад Пит е ясновидец, или е очевидно, че имам нужда от съвет в тази област? По-рано през деня съпругът ми ме конфронтира точно по този въпрос за отговорността, твърдейки, че отклонявам критичната обратна връзка, сякаш съм направена от стъкло. Понякога се страхувам да се видя ясно, това е вярно. Тогава си спомням за утешителната полуусмивка на Пит. "Нашите сърца всички са разбити", каза той.

Спомням си и за сънищата на Пит за преследвачи, които излизат от мрака, за да го заколят, и за това как се е научил да контролира тези сънища, като просто е питал "Защо?". Сега тази любопитна страна от него се е проявила по-ясно, нуждата му да изрови най-сложните житейски истини.

Пиша му, за да го попитам как тълкува тези сънища. Няколко дни по-късно той дава следното обяснение:
„Моето тълкуване на сънищата с пробождания на повърхността са свързани със страхове, чувство за опасност, пълна самота - но под всичко това те изглежда са най-вече за погребани нужди - онези аспекти на себе си, на които не е било позволено да разцъфнат като дете - като здравословен гняв, изразена силна индивидуалност или особен глас.“

Изисква се смелост, за да се върнеш в кошмара и да откриеш болките от детството си, и да ги назовеш. И се изисква умение да застанеш едновременно на мястото на своя дух и на своя убиец, за да разгърнеш драмата между тях. Има нещо полезно в примера на Пит - способността му да бъде две неща едновременно, готовността му да носи парадокса на човешкото съществуване.

Когато с Пит седяхме заедно край огъня, той каза нещо много дълбоко: "Аз съм убиец. Аз съм любовник. Имам способността за голяма емпатия, но мога да изпадна и в дребнавост". Може да се каже, че в сънищата можем да бъдем всеки, да чувстваме всичко, да отидем навсякъде. Ние сме като актьори във филм, който сами създаваме, и гледаме филма сами през нощта, в тъмното. Но ако наистина искаме да разберем себе си, трябва да си водим записки.