Когато между 2012-2014-та година с Румен събирахме хрониките и поезията на Второто БГ рок поколение, ние и издателката ни правихме опити да се свържем с фотографите на онази 5-6-годишна рок епоха и да помолим за снимките им. Които пазеха – откликнаха.

И днес, опитвайки се да върна спомените, отброявам петима сериозни и инцидентни фото-рок-хроникьори на славното време от края на 80-те: сцените на „рок цветята”. От разговорите тази вечер реших, че може да се добавят още поне две имена (към „инцидентните”), и поне двама също, или не са в България, или няма как да са полезни за националния рокархив. Но колкото – толкова; петима-шестима фотоисторици на Второто БГ рок поколение са колкото трябва – стига заснетото от тях да е запазено и да може във времето да разказва за групи, фестивали и публиката им.

Много важно е това да се случва, понеже доста „лица”, „китари” и „микрофони” се пренесоха в небесния бенд. А всяка история живее в прехода от вчера към утре само, ако бъде разказана.

Стоян Гребенаров реанимира стари ленти и диапозитиви и подреди изложба в ателието си „Ралица”. Покани доста хора и те дойдоха.

Има носталгия, признавам. Но поводът бе толкова значим, че пристигнаха даже Любо Малковски (със Сашка), Венци Дреников (със семейство плюс Ели Раданова и Божо Тренков), Адри Иванов, Любо Велев, стари „Ритъмджии”, Иво Кицов, съфото-историографката Нели Воева и Петър Миланов от Фондацията на Воев, издателката на Рок-антологията Доротея (”Парадокс”), Милена, Боби Бончев, Ники Кънчев, Иван Рачев… и няколко изкушени младежи.

Изложбата откри (Сър) Георги Папакочев, почтен динозавър в техния си бранш (а и в журналистическия) и аз май се изненадах колко навътре в нашата поп и рок сцена е той. От стената ни подкрепяха Пеци (Гюзелев) и Буги (Барабата), Гошо Минчев и Румен Янев, и Ана-Мария, и още други липсващи бяха вечерта с нас… и вечните им гласове звучаха в сърцата и душите ни.

„Имал ли рокът минало” – бе закачката на Стоян (надсловът на изложбата), а парчетата от нея, запечатани от Гребенаров, закачени на стените, бяха недвусмисленият отговор. Когато и аналоговата памет се архивира, подреди, представи и е готова за преглед и осмисляне – евентуалните любопитни от поредното ново поколение ще има какво да намерят (когато потърсят) в цифровото пространство, съпътстващо ежедневието им. Затова: огромно „Благодаря!” на Гребенаров и доволен ентусиазъм от обещанието му да продължи с тематични изложби „по имена и групи” с героите от края на 80-те (и доайените, разбира се), т.е. с всичко което апаратите му са запечатили в незаличими „фосили” в Rock-културата на няколкото генерации по тия земи.

И да, ще продължавам да настоявам (и сам да правя, каквото мога), че рок хрониката ни трябва да бъде изнамерена и отупана от праха на годините: стари вестници, снимки, записи. Които не са нищо по-малко от частици, събития, течения, имена, обличащи плътта на националната ни култура. Където „ФСБ” имат свое „Грами”; „Щурците” свирят на една сцена с кийборд-корифеите на бившия „соцлагер” „Щерн Комбо Майсен” и са по-въздействащи от тях; младата „Ера” печели „Златен Орфей”, разбивайки монопола на естрадни величия; или на лайв-бенефис на Малковски, „Ер малък” и „Ювиги” – без да е казал на никого – изведнъж в залата се оказва „Линча” Радински, качва се при групите и казва: „Може ли и аз да ударя някое от нашите парчета!”.

Затова няма да се уморя да повтарям, че даже „интернетът” да влезе направо в главите ни в близък утрешен ден, няма как да разберем, че нещо се е случвало (когато се е случило), ако някой не го „постави” (разкаже) там. И това е болезнено валидно за аналоговото минало, преди Мрежата да обеме света ни. Дължим го на всички, които твориха тогава и сега, на самите нас и на наследството ни.

Изложбата може да бъде разгледана до 24 април във Фотокъща „Ралица” – на бул. „Мадрид” №19.