Днес се навършват 50 години от смъртта на американската поетеса и писателка Силвия Плат.

Тя е автор на множество стихове, събрани в книгите „Колосът и други поеми“ (1960 г.), „Ариел“ (1965 г.), „Три жени: монолог за три гласа“ (1968 г.), „Зимни дървета“ (1972 г.).

Единственият роман на Плат е „Стъкленият похлупак“. Пише го под псевдонима Виктория Лукас. 

Силвия Плат страда от тежка депресия. След няколко опита за самоубийство, отнема живота си, задушавайки се с газ през 1963-а - когато е едва 30-годишна.

Силвия Плат е родена на 27.10.1932 г. в Бостън, Масачузетс.  Първото й стихотворение е публикувано в "Бостън Хералд", когато е на осем години. След приемането й в колеж публикува в различни периодични издания, предимно статии и разкази. 

През 1954 г. Силвия печели стипендията "Фулбрайт" и заминава да учи в Университета в Кеймбридж. В Англия се запознава с Тед Хюз, поет, за когото се омъжва през 1956 г. В периода 1958-1959 г. Силвия посещава класа по поезия на Робърт Лоуел, където среща Ан Секстън и е вдъхновена от нейната поезия. Работи и като секретарка в психиатричното отделение на болницата в Масачузетс, като работата й се състои в преписване на историите на пациентите, които често включвали мечти.

Работата й в психиатрията е описана в разказа "Джони Паниката и Библията на мечтите". През 1959 г. забременява и с Тед се връщат в Англия, където скоро след това се раждат двете им деца.

През 1960 г. "Уилиям Хайнеман" издава първата й стихосбирка - "Колосът и други стихотворения".

След раждането на второто им дете семейните взаимоотношения са обтегнати до краен предел и през есента на 1962 г. двамата се развеждат. Пише "Лейди Лазар", "Треска 103", "Ариел", "Татко" и др.

Плат се самоубива на 11.02.1963, само две седмици след излизането на романа й "Под стъкления похлупак". През 1982 г. е наградена посмъртно с "Пулицър" за поезия.

През 2003 е направен биографичен филм за нея - "Силвия", с Гуинет Полтроу в главната роля.

 Ето няколко стихотворения от Силвия Плат, в превод от Владимир Трендафилов:

ПРЕЗ ВОДАТА

Черно езеро, черна лодка и две човечета - черни изрезки.

Къде отиват черните дървета, които тук пият вода?

Сенките им навярно ще затъмнят и Канада.

От водните цветя ни застига бледо сияние.

Листата им не искат да бързаме.

Те са кръгли, плоски и пълни с мрачни съвети.

Студени светове се цедят от веслото.

Духът на мрака е в нас. И в рибите е.

Сред езерото дънер вдига бледа длан за сбогом

Звезди разцъфтяват сред лилиите.

Не те ли прелъстяват тия безизразни сирени?

Това е тишината на втрещените души.

АРИЕЛ*

Мъртвило в мрака.

После - безплътен и син

порой от зъбери и разстояния.

Лъвице Божия,

едно сме - с теб, ос

на колене и пети! - Браздата

се цепи и ниже, сестра

на кафявата шия,

чиято дъга не успявам да сграбча,

негрооки

шипки хвърлят тъмни

куки -

глътки сладкочерна кръв,

сенки.

Нещо друго

ме тегли през въздуха -

бедрата, косите,

люспи хвърчат от петите ми.

Беля се - бяла и гола

кралица на коня -

мъртви нокти и пранги.

А сега

се разпенвам в жито, в морски проблясъци.

Детските крясъци

глъхнат в стената.

А аз

съм стрелата,

капката, дето

самоубийствено влита

право

в червеното око - котелът на утрото.

*Силвия Плат е имала кон на име Ариел и е обичала да препуска с него - това е и прекият повод за написването на стихотворението. Всички останали смисли и асоциации са, разбира се, също валидни. - бел. прев.