Мадлин Олбрайт, първата жена държавен секретар на САЩ, ни представя изключително актуален преглед на фашизма в ХХ век и отражението му върху съвременния свят.

С оглед на трагичните последици от фашизма, логично е да допуснем, че обществото ни ще отхвърли всеки опит за неговото възраждане. Във „Фашизъм: Предупреждение“ Мадлин Олбрайт поставя под съмнение това предположение, основавайки се на личните си преживявания като дете в разкъсваната от война Европа и внушителния си професионален опит като дипломат.

Тя съставя фактологични портрети на съвременни лидери като Тръмп, Путин, Ким Чен Ун, Ердоган, които пренебрегват демократичните институции и спекулират със страховете на собствения си народ – тактики, присъщи още на фашистите през 20-те и 30-те г.

В книгата си Мадлин Олбрайт пише: „Фашист е някой, който силно се идентифицира с цяла нация или група и твърди, че говори от нейно име, но не го е грижа за правата на другите и е готов да използва всякакви средства, включително насилие, за да постигне целите си“.

„Фашизъм: Предупреждение“ е книга, значима днес и актуална за всички времена. Написана с мъдрост и тревога от човек, който не само е изучавал историята, но е участвал в създаването й, тя ни призовава да научим уроците си и да осмислим поуките, за да не повторим трагичните грешки от миналото. 

Mадлин Олбрайт е шейсет и четвъртият държавен секретар на САЩ в периода 1997–2001 г. Бележитата ѝ кариера включва и постове в Капитолия, в Съвета за национална сигурност и като постоянен представител на САЩ към ООН. Тя живее в Джорджтаун, окръг Колумбия, и Вирджиния.

Книгата „Фашизъм: Предупреждение“, издадена у нас от "ЕРА", излиза на 30 май. Публикуваме в аванс откъс от книгата, предоставена специално за OFFNews.bg от издателството:

Демокрацията - форма на държавa или възглед за живота

...

Както знаем, демокрациите са предразположени към всякакви грешки, от некомпетентност и корупция до погрешни фетиши и неуспехи. Следователно в известен смисъл е удивително желанието ни да предадем посоката на нашите общества на колективната мъдрост на една несъвършена и често незаинтересована публика. Как може да сме толкова наивни? На този справедлив въпрос трябва да отговорим по следния начин: как е възможно някой да бъде толкова лековерен, че постоянно да има доверие на властта, която е по същество корумпираща сила, на един-единствен водач или партия? Когато един диктатор злоупотребява с властта си, няма законен начин да го спреш. Когато едно свободно общество се препъва, все още сме в състояние – чрез открит дебат и избор на нови лидери – да поправим тези недостатъци.

През 1918 г. Томаш Гариг Масарик полага клетва като президент на независима Чехословакия. С изправената си осанка, старовремски обноски, съвременни възгледи и безстрашна всеотдайност към демократичните принципи, включително феминизма и плурализма, Масарик си спечелва световна слава въпреки скромните размери на нацията, която ръководи. Поради напредналата му възраст здравето му се влошава, докато заплахата от Третия райх се увеличава. През трийсетте години на ХХ век няма по-заплашена напълно демократична държава. Когато го питат какъв е залогът, Масарик отговаря:

Демокрацията е не само форма на държава, не е нещо, което просто е залегнало в Конституцията. Демокрацията е възглед за живота и изисква вяра в човешките същества, в човечеството ... Вече казах, че демокрацията е дискусия. Но истинската дискусия е възможна само ако хората си имат доверие един на друг и ако честно се опитват да намерят истината.

Въпреки всичките ѝ недостатъци, няма друга форма на управление, за която може да се приложат тези думи. От нас зависи да поправим недостатъците на демокрацията, когато и където можем, но никога да не забравяме свързаните с нея сили. От нас зависи и да осъзнаем, че демокрацията има врагове, които не афишират открито този факт.

* * *
Мусолини отбелязва, че докато се стремиш да натрупаш власт, умно е да го правиш така, както се скубе пиле – перо по перо, така че всеки крясък да се чува поотделно и целият процес да бъде заглушен, доколкото е възможно. Тактиката му продължава да живее и до днес. Когато се събудим всяка сутрин, виждаме по света неща, които изглеждат като първи признаци на фашизъм: дискредитиране на водещи политици, поява на лидери, които се стремят да разделят, вместо да обединяват, стремеж към политическа победа на всяка цена и позоваване на национално величие от страна на хора, които, изглежда, имат извратена представа какво представлява величието. Знаците, които би трябвало да ни предупредят, най-често са завоалирани: промяна в Конституцията, която минава за реформа; атака срещу свободната преса, оправдана като мярка за сигурност; дехуманизация на различните, замаскирана като защита на добродетел, или изпразване от съдържание на демократична система, за да бъде заличено всичко освен етикета.

От опит знаем, че фашизмът и тенденциите, които водят към него, подлежат на подражание. Анализирайки света днес, виждаме начинаещи диктатори, които копират репресивни тактики, изпробвани във Венесуела или Русия преди петнайсет години. Недемократични практики се надигат в Турция, Унгария, Полша, Филипините, всичките съюзници по договор на Съединените щати, както и на други места. Радикални националистически движения – някои насилнически, други не – постигат лоша слава, като привличат вниманието на медиите, правят набези в парламентите и тласкат границата на публичната дискусия към фанатизъм и омраза. Америка, скалата, в която се разби фашизмът през миналия век, може би е започнала да се плъзга по тази плоскост, а в Северна Корея един фанатик, въоръжен с ядрени оръжия, се хвали с мощта си. 

Би било по-лесно да вдигнем тревога срещу тази тенденция, ако фашизмът също не беше прекрасен в някои аспекти – поне за известно време и поне за привилегированите. Италианците през двайсетте години на ХХ век и нацистите през трийсетте години в по-голямата си част са били оптимистично настроени. Една германка, която не е била фашист, си спомня:

При националсоциализма незначителният живот на моите приятели продължи както и преди това, но променен само за добро, и винаги за добро, с хляб и масло, грижи за жилището, здравето и надеждата навсякъде, където ги докосна Новият ред... Спомням си, че стоях на ъгъла на улица в Щутгарт през 1938 г., по време на нацистки фестивал, и краката ми едва не се подкосиха от ентусиазма ... след толкова много години на разочарование. Нека ви разкажа как беше в Германия. Седях в кино с една приятелка еврейка и тринайсетгодишната ѝ дъщеря, докато по улицата минаваше нацистки парад. Момичето хвана ръката на майка си и прошепна: „О, мамо, ако не бях еврейка, мисля, че щях да бъда нацист!“.

Колкото и често да използваме термина, малко сегашни правителствени глави олицетворяват духа на фашизма. Мусолини остава в гроба си, а Хитлер дори няма гроб. Това обаче не е повод за намаляване на бдителността. Всяка стъпка по посока на фашизма – всяко отскубнато перо – причинява вреда на отделния човек и на обществото и прави следващата стъпка по-къса. За да следваме правилния път, трябва да признаем, че деспотите рядко разкриват намеренията си и че лидери, които често започват добре, стават все по-авторитарни, колкото по-дълго държат властта. Трябва да признаем също така, че антидемократичните мерки често са посрещани радушно от някои хора в определени моменти, особено когато смятат, че тези мерки са предприети в тяхна полза.