Иван Кръстев: България е застинала демокрация

Знаете ли името на българския министър-председател? Почти съм сигурен, че не знаете. Но не се чувствайте неудобно от това - повечето българи също не знаят името на своя премиер. И как биха могли, след като само за три години България премина през шест парламентарни избора. Четири пъти новоизбраният парламент не успя да състави правителство. В двата случая, когато правителство беше съставено, то просъществува по-малко от година и показа всичките недостатъци на един уреден брак. На 27 октомври българите ще гласуват отново. Шансът да изберат правителство е 50/50, пише известният български политолог Иван Кръстев в публикация на "Файненшъл Таймс".

Досега ефектите от тази българска версия на дългия политически Ковид включват: скромен икономически растеж; ниска избирателна активност, която продължава да спада (през октомври се очаква тя да бъде около 30 %); прекомерен политически цинизъм; разрастване на нови протестни партии; парализирана бюрокрация; маргинализация на България на европейската политическа сцена.

Но макар ситуацията да изглежда депресираща, една от причините, поради които вероятно няма да сте чували за българския премиер, е че поне засега страната държи твърдата десница извън управлението - за разлика от Унгария или Словакия. Но успех или провал е България?

Случаят с България е заразителен

Вместо популистки кошмар, България е застинала демокрация. Подозрението е, че политическите партии не могат да управляват, защото не искат да управляват. За избирателите им е по-важно да са наясно с кого няма да си сътрудничат, отколкото какво може да се постигне. Неразрешеният въпрос на българската политика е: кой всъщност управлява страната?

Случаят с България би могъл да бъде отхвърлен като вид политическа екзотика, ако не беше фактът, че е заразителен. Това, което може да се нарече демокрация в задънена улица - управлявана от правителства с кратък живот или технократски администрации, които имат достатъчно гласове, за да оцелеят известно време, но недостатъчна подкрепа, за да управляват - е новата тенденция в Европа. Новото френско правителство, ръководено от Мишел Барние, например, е такова. Правителството, което ще произлезе от федералните избори в Германия през следващата година, може да бъде друго. И в двата случая страхът от репресивни десни правителства заплашва да доведе на власт депресивни центристки правителства.

Общество, раздирано от цинизъм и недоверие

Българската история не е история на страна, дълбоко разделена по отношение на ценности или политики. По-скоро става дума за общество, раздирано от цинизъм и недоверие. Разделителните линии между политическите партии са твърде много и страхът от компромис е твърде голям, така че политиците изчисляват, че избирателите ги възнаграждават за това, което не правят, а не за това, което правят.

Докато възходът на популистката десница често води до по-висока избирателна активност и подновен интерес към политиката, поляризираната фрагментация, каквато наблюдаваме в България, води до разочарование на обществото от политиката. В поляризирани демокрации като Полша, Турция или САЩ изборният успех на популистката десница предизвиква силна гражданска и демократична мобилизация. В България, напротив, резултатът от политиката на поляризирана фрагментация е широко разпространена резигнация.

Разочарование от демокрацията

Авторитарният мажоритаризъм, оспорванeто на изборите и завладяването на публичните институции от управляващата партия са основните резултати от крайната поляризация. Всяка смяна на правителството в една поляризирана демокрация е форма на смяна на режима. Но основният резултат от смъртоносния коктейл от поляризация и фрагментация обикновено е дълбоко разочарование от демокрацията.

Погледнато отвън, „българската болест“ може да се разглежда като по-малкото зло в сравнение с присъствието на твърдата десница в правителството. То създава илюзията, че центърът все още се държи. Но тази преценка вероятно ще трябва да бъде преразгледана. Гражданското общество интуитивно знае какво да прави, когато на власт дойде партия като полската „Право и справедливост“. Много по-малко очевидно е какво трябва да прави гражданското общество, когато никой не знае името на министър-председателя (между другото Димитър Главчев) и няма причина да го научи.

Когато го помолили да даде определение за порнография, един американски съдия казал: „Ще знам, когато я видя“. Проблемът на Европа днес е точно обратният. Макар да е лесно да се дефинира авторитаризмът, може би предизвикателството е да се определи бавното отдалечаване от демокрацията, особено когато това се случва в нашия собствен двор.

Дойче веле

Следете новините ни в GoogleNews