Полетът на Сокола (речта на лидера на ДПС)

Публикуваме речта на Ахмед Доган пред днешната националната конференция на Движението за права и свободи. Тя бе витиевата увертюра към едно дългоочаквана конкретика относно лидерството на партията, която обаче Доган не успя да експлицира заради похитителя си. А именно: ще предаде ли Сокола лидерството на партията, която оглавява от 23 години. Според информации от медиите, да, но този въпрос се разисква в речта му далеч след момента, в който тя бе прекъсната от нападателя. Публикуваме изчетения от него фрагмент от „доклада“ едно към едно, защото съдържа философските обозрения на Доган за актуалната европейска и мирова действителност, както и неоценимо лексикално имане. Правим го с премерена ирония, тъй като напук на стила му, разбираме накъде бие и намираме за правдиви част от тезите му. Вероятно ако бе по-стегнат в изказа си, лидерът щеше да успее лично да съобщи, че предава управлението на ДПС.

Глобалната финансово – икономическа криза в западния свят е обективен факт, който поставя Европейския съюз в ситуация на безалтернативен избор. А именно: стратегиите за оцеляване и за развитие на страните членки трябва да образуват общ сумарен вектор на ускорено лидерско развитие на общността. В противен случай хоризонт 2020 ще си остане само в рамките на конвенционална стратегия за оцеляване в търсенето на поизитивен изход от кризата и всяка страна членка ще се спасява, както може.

 И точно в това отношение са моите притеснения за лидерството и Европейския съюз в световен мащаб. Защото това директно ще рефлектира върху състоянието и съдбата на България.

 За да изразя сравнително по-еднозначно притесненията си, няма да коментирам въпроса дали финансирането на хоризонт 2020 е адекватно в сравнение с аналогични програми на Съединените щати, Китай и Япония. В този дух няма да изразя и съмнения дали 1 % от брутния продукт на Европейския съюз е достатъчен за една такава геостратегическа инвестиция за запазване и утвърждаване на европейското лидерство в света.

Но в същия контекст на лидерство на Европейския съюз бих искал да коментирам ефективността на разходените средства в бюджета на съюза за финансовото стабилизиране на определени страни членки и за създаване на условия за заетост. Въпреки че се правят целево, тези инвестиции си остават в рамките на парадигмата за оцеляване, а не за придобиване на стратегическо предимство в развитието.

Това обстоятелство на рефлексивно равнище имплицира най-малко два типа въпроси, които имат силата на политически реалности. На първо място превръщането на научните изследвания в нови продукти и услуги е все още далеч от необходимата за целта консолидация на европейския научен и инженерен потенциал за създаване на принципно нови ключови технологии.

Няма да бъде излишно да напомня, че в исторически план Европа дължи лидерството си именно на науката и новите технологии. На второ място, имам усещането, че оценките на Брюксел за кризата във финансово икономическия свят е по аналогия на предишни кризисни сътресения на световната икономика. Респективно, търсенето на изход или изходи от нея, са в рамките на конвенционалното мислене и действия.

Разбира се, кризите са естествено състояние на човешкото развитие. Но в конкретния случай търсенето на позитивен изход от нея е равносилно на избор на изпреварваща статегия за развитие на Европейския съюз най-малко за няколко десетилетия. Характерна особеност на днешната криза е обстоятелството, че тя протича в условията на новите реалности на глобалния свят, включително и на все още неписаните правила в него. Светът никога не е бил толкова глобален, взаимнозависим във вертикално, хоризонтално и във виртуално измерение.

В предишните етапи на развитие на въглеродната икономика, базирана на фосилните горива развиващите се държави са намирали модели за изход от кризите в капиталистическия център на света. Днес ситуацията е коренно различна, защото моделите за подражание са твърде спорни. Страните, които се намират във възход, като Китай например, са в ускорена степен на модернизация, но в хоризонта на въглеродната епоха. Тъкмо затова търсеният модел за развитие е в съвсем друга посока.

Резултатът от модернизацията по класически западен образец е очевиден – индустриализация, реиндустриализация, масово производство и масово потребление.

Светът е на ръба на самоуниожителна екологична катастрофа и тотална енергийна зависимост. В този ред на мисли, ако поставим знак за равенство на изхода от кризата с избора на стратегически път за развитие, лидерството на Европейския съюз следва да се реализира в областта на зелената индустрия, възобновяемите енергийни източници, принципно новите начини за преобразуване и съхраненяване на енергията, биотехнологиите, нанотехнологиите и така нататък. Което условвно можем да наречем „лидерство във водородната икономика“.

С други думи, лидерството на Европа има смисъл, само ако успее да зададе параметрите на следващата индустриална революция и на новата икономика. Така както преди два века даде тласък на първата индустриална революция и на въглеродната икономика.

В началото на кризата като че ли интуитивно разбирахме, че след нея светът ще бъде друг. И спирахме дотук. Днес сравнително по-уверено можем да твърдим, че причините за нейното възникване и развитие в западния свят са доста по-дълбоки, защото засягат самия статус на човек в природата и отношението на човека към себе си, и към различието и другостта.

Очевидно е, че в центъра на съвременния капиталистически свят, в лицето на Съединените американски щати и Европейския съюз, въглеродната икономика достига своя праг на развитие, поставяйки под въпрос понятията за прогрес и цивилизация. Искрено се надявам, че е въпрос на време отново в този център да се появи алтернативата на остарялото и моделът за развитие на новата икономика.

За мен няма съмнение, че глобалната криза е и криза на парадигмата и на модела ни за развитие. Криза на самата ни представа за модерност, модернизация и цивилизованост. Криза на нашите разбирания за насоката ни за развитие. Тъкмо затова глобалното политическо време се тресе и терзае накъде да реализира себе си. По всичко изглежда, че този въпрос на въпросите ще се реши не от политици и чиновници, а от вдъхновени предприемачи с усет за иновации и за друго качествено равнище на функциониране на властта като самоорганизираща се система.

В тази връзка, преди няколко години един известен американски финансист лансира тезата, че кризата е вторичен продукт на вярата ни в неолиберализма, който давал неограничени прерогативи за саморегулацията на пазарната икономика, а това се оказало погрешно.

Не бих искал да ви занимавам с темата регулация, дерегулация на пазарния свят. Въпросът, който искам да поставя е конкретен и прагматичен. А именно: отговаря ли институционалната структура на властта в Европейския съюз на неговото ефективно интегриране.

Очевидно властовата система на Европейския съюз и страните членки ще има нужда не само от принудителна синхронизация, но също така и от нови принципи за права и обратна връзка с прецизно уточняване на степените на свобода за всяко властово равнище. В сегашния си вид властовата система на Европейския съюз и страните членки в основната си част са институционализирани структури на властта на идеализираната национална държава.

В най-добрия случай, тя се усъвършенства през периода на Студената война и след падането на Берлинската стена, но същността й остава същата. И точно в това отношение се поражда проблемна ситуация във функционалната целесъобразност на властовата система. Тя е конституирана за запазване суверенитета на силни държавни субекти в несигурна и конкурентна среда. Тъкмо за това нейната категориална инфраструктура се базира на монолитно единство, перфектна сигурност, изрядна структурност, строгата централизация и субординация, прецизната нормативна регулация, йерархичната организация и т.н.

Тази властова система отговаря на идеологемите на европейския политически модернизъм, затова е като еманация на една идеална национална държава. Но може ли тя да ослужва съюз от 27 държави, дори с тежестта на идеята за изграждане на Европейски обединени щати? Съмнявам се. Защото този си вид и категориален формат тази властова система провокира различни пластове на историческото време, което пречи на реалните интеграционни процеси в съюза.

Дори нещо повече, тази властова система в определен смисъл окуражава възпроизводството на определени сегменти на актуалното политическо време, които дефектират общата политическа воля и свободата на действие на цялото в лицето на Европейския съюз. Защото векторите на властовата система на страните членки гравитира около егоцентризма на националната идея. Но етнонационалната визия изключва не само различието и другостта, а в определени прагове и случаи, и цялото.

Подобно твърдения няма нужда от доказателства, защото случаите в Гърция и в още няколко страни, както и очертаващият се референдум за Европейския съюз във Великобритания достатъчно илюстрират като доказателство подобно твърдение. България със своята полицейска диктатура също не е изключение от този процес.

Интересно е да се знае, че това обстоятелство за статуса на властовата система е предвидено от архитектите на Европейския съюз. Затова във визията на евроидеята водещ принцип на властовата система е регионализмът, а не централизмът. От тази гледна точка, закъснялото развитие на стратегията „Европа на регионите“ е част от причините за кризисните явления в Европейския съюз.

Ако опитът ни е провокирал да мислим в по-свободен порядък за гарантиране на лидерството на Европейския съюз в глобалния свят, бихме могли да допуснем, че политическото време е узряло за профилактично категориално изместване на акцентите на властовата система. Това безобидно действие би задало друга опция на свободата на политическото целеполагане, а паралелнно с това и активиране на предприемаческата дейност, и легитимиране на мултикултурните реалности.

Естественият въпрос, който възниква от логиката на контекста, е: има ли европейската духовна традиция философско-културологична основа за подобно профилактично изместване на категориалната база на актуалната властова система?

Да, има. От европейското духовно пространство има всичко, стига да знаеш какво търсиш и да имаш отворени портали за възприемане на реалностите. В най-лошия случай, налице е 40-50 годишна традиция в преосмислянето и предефинирането на идеите, принципите и практиките на политическия модернизъм в евро-атлантическото духовно пространство. И това явление се нарича „постмодернизьм“.

Би било знак за неуважение към конференцията да ви занимавам с философиите и практиките на постмодернизма. Разбира се, подобно действие е невъзможно. Обаче се изкушавам да ви демонстрирам как би изглеждало въпросното изместване на векторите на властовата система на идеализираната национална държава от гледна точка на необходимото доминиране на властовите вектори в Европейския съюз.

Например, вместо монолитното единство на модернизма ще имаме хармония на цялото и частите, тоест „заедността“ на постмодернизма. Вместо перфектната сигурност на държавата ще имаме свобода и отговорност на институциите. Вместо изрядна структурираност на държавата ще имаме функционална ефективност в обслужването на гражданското... (точно тук речта бе прекъсната от нападението над автора й)

След няколко часа прекъсване (заради нападението) Националната конференция беше възстановена, но продължението на речта на Доган беше прочетено от  Филиз Хюсменова:

Вместо изрядна структурираност на държавата – функционална ефективност в обслужването на гражданското общество;

Вместо строга централизация на дейностите и услугите – управляема децентрализация с участието на неправителствения сектор;

Вместо държавна регулация на пазара – конкурентна дерегулация и стимулиране на иновациите;

Вместо пирамидални организационни структури – стимулиране на самоорганизиращи се системи със синергетична ефективност.

Дори и от пръв поглед започваме да разбираме защо политическите елити на националните държави нямат особен афинитет към алтернативната на Политическия модернизъм Властова система?!

В най-обща перспектива, категориалната инфраструктура на Властовата система на Модернизма ми изглежда като закотвена в опцията на двумерната плоскост на политическата свобода за мислене и действие.

Докато дискурсът на Постмодернизма продуцира реалности като холограмата и затова прави необходимо ефективното взаимодействие на „ Цялото“ и „ частите“ в политическото пространство и време на ЕС.

Освен това, което е важно за финализиране на тематичното изложение:

- Властовата система на политическия Модернизъм, като надстройка на класическия капитализъм, подхожда повече на онтологията и логиката на Въглеродната епоха.

Докато Властовата система на Постмодернизма съответства повече на появяващата се на хоризонта Водородна икономика.

Постмодернизмът пасва повече на ЕС на регионите. Тоест, единствената базова география, в която ЕС може да се утвърди като безалтернативен интегриращ субект, за разлика от политическата география на националните държави.

Но дори и да породи скепсис и съмнение в еднолинейното възприятие на заклетите бюрократи, тези две оптики на Властовата система могат да функционират диференцирано или като взаимодопълващи се подходи.

Прави впечатление, че ограничаването на бюрократичното изкривяване е предвидено в „Хоризонт 2020“, най-вече по отношение на инвестициите в приоритетните иновативни технологии на ЕС.

Разбира се, конкретните политически реалности нямат еднозначни измерения и оценки. Преди няколко години водещи политици в ЕС съвсем непринудено обявиха провала на мултикултурността в Европейската политика. Причините за тази радикална смяна на позициите не се свеждаха само до имигрантските вълни към развитите страни в ЕС. Въпреки че Западна Европа трудно може да покрие очакванията си за лидерско развитие, без да ползва услугите на номадските работници от Източна Европа. За съжаление, не само няма визия за развитието на този процес, но и правила за регулация в актуален план.

По всичко изглежда, че този процес ще продължи достатъчно дълго време, за да си затваряме очите пред реалните проблеми, които той поражда. Типична практика е номадски работници от Източна Европа, в частност от България, да се настаняват компактно в определени региони и да образуват затворени общности от рода на гета. Това са предимно неквалифицирани или нискоквалифицирани работници, които се реализират предимно в земеделието, строителството и сферата на услугите. Разбира се, една част са и дефицитни специалисти, завършили ВУЗ в България.

Поставям този проблем, тъй като от страничен той се превърна в един от основните въпроси пред ДПС и пред Европейските либерали. Според мен това са първите кълнове на поливалентното битие на мултикултурността в ЕС. И ще бъде жалко, ако либералите изпуснат този шанс да си изградят дългосрочна стратегия за направляване на този процес, поне за следващите две десетилетия.

Процесът за търсене на по-добро препитание ще продължи, независимо от изхода от кризата. Защото разликите в цената на труда, на равнище „средна работна заплата“, са 3-4 пъти по-високи. А в определени случаи и повече.

Синдромът на номадското препитание е фокусиран върху изострената идентичност. Оттук започват и проблемите за кризата в Мултикултурността. В същността си това явление не е индикация за криза на мултикултурализма, а проблем на Властовата система, която няма модел за тяхното включване в социокултурния дискурс. Напротив, Властовата система изначално е нагласена за изключване и маргинализиране, въпреки Толерантността, като поносимост и търпимост на различието и другостта. Явно ниският праг на адаптивност на работниците-номади в културния дискурс на страните домакини в ЕС провокира по-ниски стойности на поносимостта и търпимостта. Но това обстоятелство също е реален проблем на либералния проспект за развитието на света.

Уважаеми дами и господа, делегати и гости!

Динамиката на процесите в ЕС са толкова важни за България, че ако не сме ориентирани в основните й насоки, няма да бъдем в час и по отношение на мястото и ролята ни в него.

Въз основа на казаното дотук, можем да направим достатъчно точни политически проспекти на конкретни визии и стратегии за развитие.

ПЪРВИЯТ ПРОБЛЕМ на България и на цялата демократична общност в страната е категоричното възстановяване на Демокрацията!

Този „ категоричен императив“ има фундаментално ценностно основание, а именно: ако изходът от кризата е иманентно свързан със стратегията за икономическо развитие на страната, то изборът на Демокрацията е цивилизационният ни път за развитие. Затова Демокрацията няма и не може да има алтернативи. Освен това този стратегически избор е направен преди 23 години.

Няма нищо по-значимо от възстановяването на Демокрацията, освен ако не сме поставени пред дилемата за физическото оцеляване на един народ. Но Историята показва, че няма нищо по-добро измислено от човечеството и за физическото оцеляване на народите, освен Нейно Величество Демокрацията!

Демокрацията е уникално постижение на Западния политически Модернизъм, но и абсолютният характер на легитимната власт на националната държава също е неин продукт.

Демокрацията е стихията на Гражданското общество, която чрез изборното право за представителност на социалните структури в управлението прави сериозен пробив във Властовата система на абсолютната неограничена власт, но не я елиминира напълно от Историята. Въпреки това Гражданското общество има статуса на политически и ценностен контрапункт на националната държава. В този контекст Демокрацията е и резултативен продукт (резултанта) от взаимодействието на властовите отношения на гражданското общество и държавата:

ако гражданското общество е силно, националната държава не само се съобразява, но се и принуждава да коригира Властовата система;

ако гражданското общество е слабо, условията и предпоставките за подмяна на Демокрацията с Диктатура се превръщат в обективна възможност.

За да бъде силно едно гражданско общество, то трябва да има адекватно представителство на социалната структура в партии и движения, като либерали, социалисти, консерватори и т.н., със съответните им идеологеми и визии за развитие на обществото и държавата.

При положение, че в България подобни партии са някъде към 400, е сигурен знак, че структурата на обществото не съответства на партийния ландшафт. Политическият пазар на идеологемите може да се измерва само със самофиксирането им във Властовата система като самоцел и като трамплин за лично облагодетелстване от властовия инструментариум на Националната държава.

Навярно тепърва ще се анализира „случаят ГЕРБ и Бойко Борисов“ в най-новата история на България. Най-вече от гледна точка на въпроса:

Защо след близо 20-годишен преход към пазарна икономика и демокрация Властовата система на държавата беше обсебена от идентифицирани „ летящи обекти“ от подземния свят?

Уважаеми дами и господа,

Скъпи фенове на Демокрацията!

С ваше позволение бих искал да се изповядам пред вас като човек, който е преживял катарзиса на Подмяната на Демокрацията с Диктатура.

Демокрацията не е веднъж завинаги зададена обективна реалност като ценностна система.

Демокрацията се оказа много уязвима, с перманентна потребност от грижи за утвърждаване и развитие.

Инерцията в нашите модели на поведение и рутинността във възприемането на нейните ценности се заплащат с много висока морална цена.

До такава степен се объркваш, че дори не можеш да си обясниш какво се е случило!

И защо си бездействал, когато всичко е ставало пред очите ти?!

Когато осъзнаваш какво си допуснал като част от политическия елит на страната, вместо търсене на рационално обяснение, се стъписваш още повече. Защото започваш да проумяваш за какво става въпрос.

Виждайки как реагира медията и обществото на поведението на един мачо като Герой-спасител, ти става тъжно и мъчно..... Но чувството на вина от политическо бездействие не те утешава, а те тормози дълбинно и вертикално....

Когато за пореден път преживяваш спектъра от възможности на Демокрацията и разбираш своя дял от общата вина, който превръща възможността за Диктатура в действителност, вече си готов да отсъдиш, че това е най-важният урок на Демокрацията, който обаче не трябва да се повтаря. Защото политик, който не е бил в час на този урок, не знае цената на Демокрацията. Такъв политик е станал жертва на рутината и инерцията...

Страхотен урок. Неповторим, драматичен дори. Диктаторите не разбират от базови ценности, политическо целеполагане и стратегия за развитие на страната. Но Те по-добре от нас усещат инстинктивната сила на Властовата система и нейните инструменти. Особено микрофона, камерата и силовите инструменти. И всичко, което може да служи за принуда и рекет.

Могат да ти вземат бизнеса, но ти трябва да се чувстваш благодарен.

Могат да те фалират, но ти трябва да мълчиш и да се страхуваш. Защото може да последва и нещо много по-лошо.

Могат да те компрометират чрез медията до такава степен, че гледайки се в огледалото, да не се познаеш.

Могат да фалират и държавата, стига това да им гарантира собствено оцеляване и житейска сигурност.

Но диктаторите, като нашия Герой-спасител, са странни хора. Колкото и да са суетни и арогантни пред камерата, в същата степен са неуверени и страхливи в бъдещата посока на времето. Затова тях изключително много ги интересува Оцеляването. Дори го трансформират в политическа стратегия на държавата и обществото.

Неслучайно основният предизборен трик на нашия Герой-Спасител не е някаква програма или модел за развитие на България, а „събуждането на инстинкта на българина за оцеляване“. Разбира се, това внушение задължително се свързва с виртуалната турска опасност и с ДПС като продукт на Османското културно наследство на Балканите.

Дотук добре. Машината на страха е конструирана по „свой образ и подобие“ и пусната в действие. И тя започва да произвежда необходимия за събуждането на инстинкта за оцеляване продукт - Страха. Но въпреки всичко, нашият Герой-спасител не се чувства сигурен, той иска да бъде презастрахован и затова решава в приятелски порядък да се обърне към турския си колега от Анкара да му се притече на помощ с каквото може. И естествено колегата му от Анкара откликва положително…

Не искам да коментирам поведението на чужди премиери от коректност, въпреки че имам морални основания за това.

Искам само да припомня на нашия Герой-спасител, тъй като не обича да чете и хабер си няма от История, че няма нищо ново под слънцето на Историята. Затова той вероятно не знае, че така влиза в странни отношения, които имат аналогични модели в историята на Балканите

Стремежът на диктаторите към абсолютната власт е без граници. Те обикновено започват с показна прилежност, за да се харесат на публиката. Достигат своя апогей с популизъм и демагогия на тема Справедливст. И накрая стават жертва на същата машина на властта, която са създали.

Но пакостите, които правят, са толкова големи, че след тях са необходими години за нормализиране на света, който са командвали..

Така например:

За първи път от началото на прехода политическият елит на страната започна да артикулира темата за „ Защитната система на Демокрацията“ ;

За първи път се прави реална организация от различни партии за „ Сигурността на вота на избирателите“ ;

За първи път политиците започват да разбират как колаборацията на МВР и част от медиите на страната може да се превърне в месианска основа на Властовата система и да подмени Демокрацията с авторитарна диктатура.

Тъкмо затова ПИ-2013 трябва да имат за основна цел спасяване на Демокрацията. Дори и с цената на непризнаване на изборните резултати. Защото от гледна точка на изборния закон, приет самосиндикално от управляващите, е важно кой брои бюлетините, а не колко са гласоподавателите.

ВТОРИЯТ ПРОБЛЕМ, върху който бих искал да фокусирам вашето внимание, е изходът от кризата и стратегията за икономическо развитие на България.

Когато възстановяването на Демокрацията се поставя като условие за изход от кризата, на езика на политиката това означава твърде много. Най-вече това твърдение отчита реалния факт, че българският бизнес е на колене и няма сигурност и предприемаческа мотивация. Твърде много са случаите, когато, щом една значима фирма се появи на хоризонта с реални инвестиционни намерения, веднага се образува опашка от директората на Героя-спасител, „плачеща“ за формално участие или пък направо с намерения за изземване на бизнеса.

Ситуацията е стигнала дотам, че чужди бизнесмени очакват резултатите от предстоящите ПИ-2013 с не по-малък интерес от партиите. Явно при несигурна инвестиционна среда да се мисли за преки инвестиции и реален икономически растеж, за бизнеса изглежда наивно и рисковано.

Икономическото състояние на България не е просто лошо, а много зле. Ние сме на последно място по БВП на глава от населението по паритет на покупателна способност. Разликата между първата страна ( Люксенбург) и последната, която сме ние, е близо 5.5 пъти.

Реалният икономически растеж дава индикации, че страната се намира в депресия, която вероятно ще продължи още няколко години.

Безработицата расте и вече достига 13 %, с респектиращите за мащабите на България около половин милион души.

В политиката на доходите намаляването на номиналните доходи на заетите и пенсионерите в началото на кризата е гаф, който очевидно ще се отрази твърде негативно на изхода от кризата. Тази недалновидна политика парализира потреблението и възможностите за растеж.

Освен това прави впечатление, че разминаването между прогнозите, планирането и отчетите е няколко пъти, което е най-точна индикация за равнището на управленческия и експертен капацитет на централната власт в търсенето на изход от кризата. Това обстоятелство директно означава, че управляващите не познават реалната икономика на страната и буквално бездействат.

Дори нещо повече. При това управление поставянето на знак за равенство на изхода от кризата с избора на стратегия за ускорено догонващо развитие е невъзможно. Това обстоятелство още веднъж потвърждава генералната оценка, че сегашното статукво на Властовата система е неспособно да изведе страната от кризата с работеща стратегия за развитие. Просто икономиката на страната е на самотек. А основните властови субекти на страната заблуждават незнайните врагове, като режат лентички и се наслаждават на благоговеенето на своите любимци.

В този контекст сравнително по-уверено мога да заявя, че ДПС има стратегия за развитие на страната с далеч по-ясно дефинирани приоритети, съобразени със стратегиите за развитие на ЕС и с особеностите на различните региони в страната.

Нашата готовност за приоритетни инвестиции и откриване на нови работни места е далеч по-голяма.

В най-общ план те са свързани с чиста екосреда, биоземеделие, модерни модули за съхранение и преработка, възстановителен и здравен туризъм.

В крайно редуциран вариант тези стратегически приоритети са: чиста енергия, биохрани и здраве.

Дори тези продукти и услуги в определен смисъл не зависят от това, дали ДПС ще участва или не в централната власт. Защото тази стратегия се основава на регионалните природни и човешки ресурси и най-вече на новата роля на местната власт за превръщането й в основен субект на отговорност за инвестиции и заетост в различните общини.

ТРЕТИЯТ ПРОБЛЕМ, който искам да поставя на вашето внимание, е по-скоро към Европейската либерална общност. Става въпрос за актуалното състояние, както и за перспективата на етно-религиозните малцинства в ЮИЕ, т.е. на Балканите.

Балканският свят е толкова специфичен, че той твърде условно може да се сравни с други европейски региони.

Основната ми теза е, че различните скорости за реална Евроинтеграция на страните от региона, като „ страни-членки“, „кандидат-членки“ и „ преговарящи“ за присъединяване към ЕС, твърде много напомнят за различните скорости на икономическо и социално развитие в актуалния европейски политически свят. Но както при различните скорости в ЕС диференциацията между страните-членки в икономическото им развитие продължава да нараства, така и различните скорости за Евроинтеграция на страните от Балканите увеличават ценностната дистанция между различните етно-религиозни малцинства. И това става както в Регионален мащаб, така и в рамките на националните държави.

Очевидно е, че икономическата криза катализира чувството за историческа справедливост, както и различни архетипове за разломи в Историческото време.

Бях неприятно изненадан, когато във връзка с честванията на 100- годишнината от Балканската война почти всички страни реагираха еднозначно за нарушена историческа справедливост спрямо нейните географски резултати. Типичното в панорамата от различни реакции беше общата позиция за малцинствата като исторически активи на културните наследства в загубените територии. С други думи, възприятието на малцинствата е в полето на „мюрета“ за предявяване на евентуални претенции...

Според мен, Европейските либерали трябва да имат реална визия и подходяща управленческа стратегия на тези процеси. ЕС няма друга алтернатива, освен превръщането на Балканите в Зона за стабилност и сигурност. И в това отношение е направено не малко. А доколкото се отнася до етно-религиозните малцинства, те могат да се превърнат в Генератори на Европейска Заедност на Балканите. Разбира се, всичко се свежда до статуса на малцинствата в националните държави.

В тази връзка ми е и предложението към Европейските либерали, а именно, необходима е концепция за даване на „ статут на европейско малцинство“ на рисковите малцинства в ЕС, в частност на малцинствата на страните от ЮИЕ.

Убеден съм, че Европейските либерали могат да постигнат тази изключително важна за единството и развитието на ЕС стратегическа формула за малцинствата.

Освен това, в контекста на „Хоризонт 2020“ са предвидени инвестиционни пера за „приобщаващи, новаторски и безопасни общества“. Това е предизвикателство, което си заслужава борбата. Защото Заедността е заложена в ценностния код на Евроидеята. А на ДПС й подхожда да има директна комуникация с Брюксел.

Когато преди половин година се запознах с обвинителния акт срещу 12-те имами по делото в Пазарджик, се стреснах. Те бяха обвинени по същите членове от „ глава първа“ на НК, по които аз бях осъден за противодържавна политическа дейност преди 27 години, по време на Тоталитарния режим.

И най-странното беше, че в съдържанието на Обвинението основните аргументи бяха изфабрикувани на базата на допускането, че по-различната интерпретация на кораничните текстове води до застрашаване на националната сигурност!?

Използвам случая да благодаря на Европейските либерали за разбирането и подкрепата по този казус на либералния форум в Дъблин.

Подобни събития са изключително тревожни и опасни. Това е произвол на държавата спрямо правата и свободите на гражданите й.

В личностен екзистенциален смисъл се случи така, че преди 28 години се наложи да променя управляващите параметри на живота си, защото се осмелих да се противопоставя на подобни изстъпления срещу правата и свободите на човека и на малцинствата в България. Това стана възможно, защото имаше хора с кураж и самосъзнание да се борят за Свободата. Част от тях са тук, в тази зала. Използвам случая да ги поздравя...

Но тази борба може да продължи по-нататък само с директната подкрепа на Европейските либерали и на институциите на ЕС.

В тази борба за Свободата минах всички етапи на преобразуване на образа си: от надежден млад философ - през нелегалното съпротивително движение срещу тоталитарната власт - до политически затворник и 23 години един от строителите на Демокрацията в България.

И, разбира се, в тази неспирна дейност, паралелно с позитивите, натрупах и много негативи: от „проклятие“ до „доганизация“ и „сатанизация“ на политическите реалности в страната, което обективно пречи за разширяване на либералната електорална ниша в България.

Скоро една интелектуалка се пошегува в медията: „ако Доган твърди, че небето е синьо, вероятно и това ще провокира негативна реакция“. Напълно съм съгласен с нея. Например подобно тривиално очевидно твърдение може да се изтълкува като опит за „доганизиране“ на космическото пространство в турскосиньо. И съм сигурен, че сред известна част от пронационалистите ще хване дикиш...

Тъкмо затова борците за Свободата трябва да имат правото на свободен избор - кога да се оттеглят от нагнетения терен на борбата за права, свободи и Демокрация, за да предоставят възможността на други да поемат щафетата...

Правя това с дълбокото осъзнаване на необходимостта от подобен акт. В името на Свободата и на развитието на ДПС!

Изтърканите клишета за профила на ДПС се въртят около идеята за партия от лидерски тип. Това е вярно само за непосветени. Защото ДПС е много повече от това.

Моята роля се свежда до шанса на живота ми да дам „Първия тласък“ за развитието на ДПС.

Благодаря на всички, че ме удостоихте с това призвание...

След „ Първия тласък “ДПС и лидерът се създаваха взаимно. В тази сложна Симетрия във взаимното развитие се крие част от тайната за успехите на ДПС през последните две десетилетия. В това позициониране на взаимно полагане, задаване и покриване на очакванията Властовата система губи стандартния си смисъл, защото се издига до равнището на Субстанцията на Властта като Свобода. Тъкмо затова ДПС и Лидерът са огледални образи на стремежа на колективното тяло на общността към Свободата.

ДПС е „другото мое Аз“, затова няма къде и как да избягам от него. И не искам. Защото ДПС е 28 години от живота ми...

Оставам посветен със и на каузата ДПС.

Но можем с общи усилия да променим оптиката на обществото и образите на ДПС и лидера, за да дадем на Колективното тяло на Демокрацията по-висок праг на развитие.

В тази връзка искам да изразя дълбоката си благодарност за Доверието, с което ме удостоихте десетилетия наред:

Благодаря на репресираните, че рискуваха живота си с надеждата за по-голяма Свобода и Сигурност на следващото поколение;

Благодаря на младежите, че превърнаха ДПС в свой начин на живот;

Благодаря на Европейските либерали за подкрепата и за взаимно изживените моменти на Заедността;

Благодаря на нашите изселници в Р Турция, които успяват да хармонизират съвестта си с политическия код на ДПС;

Благодаря на всичките ни противници за усилията им да поддържат имунната ни система на високо равнище;

Най-вече съм благодарен на цялата ни членска маса и на нашите избиратели, които промениха геометрията и смисъла на Погледа си.

Тъкмо затова ДПС се превърна във Визия за по-добър живот. Като партия ДПС не може да бъде управлявана как да е, защото в ценностната й матрица е заложена независимостта и Свободата за действие. А електоратът на ДПС е много специален: с изключително чувство за балансите на властта, сигурността на всеки и визията за живота.

Когато преди три години на Седмата НК поставих въпроса, че такава необходимост е назряла, мнозина го приеха нашега.

Този път решението ми е категорично!

Предлагам за председател на ДПС кандидатурата на г-н Лютви Местан.

Основанията ми са следните:

Той се изгради и утвърди като респектиращ парламентарист;

Възприет е от ДПС като един от най-добрите трибуни на партията;

Има силен либерален код на ДПС като кауза;

Като п

Още по темата

20/01/2013

България

Сакскобургготски: Атаката засенчи достойното оттегляне на Доган

20/01/2013

България

Турският президент съчувства на Ахмед Доган

20/01/2013

Анализи

ДПС с номинации в няколко категории в битката за театралните награди “Икар”

19/01/2013

България

Доган предложи Местан за поста си - бил диалогичен и от Кърджали

Следете новините ни в GoogleNews