Исканията на протеста: Позицията на четирима юристи (обновена на 08.03)

OFFNews започна дискусия “Какви са исканията на протеста”. В нея ще търсим за мнение тези, които са ни известни като лидери на протестите, но дискусията е отворена и за всички, които имат своя визия за гражданското общество и участието му в процеса на вземане на решения. Ето мнението на юристите Адриан Илиев, Мария Песийска, Марина Гинева и Валентин Виденов (www.advocati.org). Впоследствие те изпратиха писмо с допълнение към текста, с което OFFNews го обнови. 

На редакционната ни поща offnews@offnews.bg всеки може да изпрати предложенията си.

Сред най-често отправяните укори към действащия в момента политически модел е отказът на политическия елит да допусне ПРОПОРЦИОНАЛЕН ПЕРСОНИФИЦИРАН ВОТ КАТО ФОРМА ЗА ИЗЛЪЧВАНЕ НА ЛИЧНОСТИ в политическото пространство – вместо подреждането на листи от партийно обвързани кадри, поставени на „избираемите“ места от техните партийни централи.

Вероятно това е един от основните проблеми на българската политическа система, тъй като в последните 23 години на „свободни“ и „демократични“ избори наблюдаваме рецидива на повтарящата се неспособност да бъде излъчено мнозинство, движещо страната напред и обединяващо народа около себе си в дългосрочен план.

Вместо това сме свидетели на такива политически аномалии, каквито са например подчертано „десните“ решения на партии с подчертано „леви“ идеологии, платформи и обещания, при което личната отговорност се размива в партийния цвят и едни и същи хора, доказали своето политическо недостойнство, престояват многобройни последователни мандати във властта – независимо, че избирателите им всъщност са гласували за коренно различна политика.

Във връзка с горното, като следващ сериозен дефект на изборната система може да се посочи липсата на механизми СТРАТЕГИЧЕСКОТО  И ПОСЛЕДОВАТЕЛНО МИСЛЕНЕ ДА БЪДЕ НАЛОЖЕНО КАТО УСЛОВИЕ ЗА ПОЛУЧАВАНЕ НА ВЛАСТТА. Същото може да бъде коригирано, ако при евентуални промени в Конституцията се предвидят изисквания кандидатите да представят кратка декларативна концепция за задачите, с които възнамеряват да се справят при получаване на изборната позиция. Концепцията трябва да залегне като задължителен атрибут от предизборната агитация, а към края на мандата да бъде подложена на обществен преглед и обсъждане, за да се определи доколко предизборната агитация съответства на действително извършеното. Това ще даде възможност реалното изпълнение на едно предизборно обещание да се превърне в условие за получаването на следващ мандат и ще предостави в ръцете на обществеността възможности за оказване на граждански натиск, влагайки допълнителен смисъл в понятието „обществен договор“.

На следващо място, на фона на разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от Конституцията (според която народът е носител на суверенитет), сериозен дефект на установения политически модел в България е категоричната и необоснована липса на механизми за ПРЕДСРОЧНО „ОТЗОВАВАНЕ“ НА ТАКИВА ПОЛИТИЧЕСКИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ, КОИТО СА ЗАГУБИЛИ ДОВЕРИЕТО НА СВОИТЕ ИЗБИРАТЕЛИ или направо погазват своите обещания и интересите на обществото. Няма никакво оправдание (освен може би затвърждаването на някакви олигархически статути) това едно лице или група от лица, изгубили всякакъв авторитет, да продължава да заема изборна длъжност, даваща им не само право да управляват съдбините на избирателите, но така също задължаваща последните да издържат такива лица, осигурявайки им всичките установени в публичното право придобивки за власт-имащите. Ето защо е необходимо да се утвърди конституционен механизъм, който на принципа на събирането на определена критична маса от недоволство (чрез подписки, референдуми и др.) да довежда до отзоваване на народните представители от страна на народа (суверена).

Следващ ключов проблем в българското политическо пространство е отказът да се предостави на гражданите инструмента на така наречената „ИНДИВИДУАЛНА КОНСТИТУЦИОННА ЖАЛБА“. Оправданието, че такава мярка ще затрупа Конституционния съд с безброй необмислени и неоснователни жалби, е проява на инфантилизъм от страна на политическата класа и откровено обижда нашия народ. Конституцията, освен че има непосредствено действие (чл. 5, ал. 2), също посочва основните принципи на правото и поставя изисквания спрямо всеки един нормативен акт в България. Отказът на властта да позволи на гражданите да отбраняват българското законодателство (и себе си) от противоконституционни посегателства на законодателната власт е отказ да се признае, че хората са носители на суверенитет (чл. 1, ал. 2) и могат да мислят не по-зле от излъчените от тях народни представители.

Във връзка с горното – като следващ ключов проблем на българския политически модел може да посочи липсващото или силно ограничено, сведено до своеобразно „плацебо“ УЧАСТИЕ НА ГРАЖДАНСКОТО ОБЩЕСТВО В РАЗЛИЧНИТЕ ПОЛИТИКО-АДМИНИСТРАТИВНИ ПРОЦЕСИ. Това също издава инфантилната страхливост на политическата класа да признае гражданите като реален фактор и да ги допусне като партньор в процеса на вземане на решения. От особена полза би било в тази връзка да се направят стъпки за конституционно закрепване прякото участие на гражданското общество (заинтересувани физически лица и представителни организации) във властта и управлението – чрез утвърждаване на достъпни и адекватни процедури за конституиране на „заинтересувани“ и „представителни“ страни в различните властови и управленски дейности. Необходимо е това да бъде осъществено, като се предостави реална тежест на поддържаните позиции и се създадат гаранции за зачитане на общественото мнение. За основа могат да се използват в разширен смисъл принципите на Закона за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГДВМС). Подобна система от мерки би утвърдила авторитета на властта, ще привлече гражданството като реален партньор и ще създаде условия за активизиране на гражданското общество.

Като сериозна девалвация на „политическия професионализъм“ в последните години може да се посочи все по-интензивният и същевременно – все по-необоснован законодателен процес. Макар да е отразена в относимото законодателство за нормативните актове, необходимостта от ОБЕКТИВНА И ЗАДЪЛБОЧЕНА ПРЕЦЕНКА НА БЪДЕЩИТЕ ПОСЛЕДИЦИ ОТ ПРИЕМАНЕТО НА ОПРЕДЕЛЕНА ЗАКОНОДАТЕЛНА ПРОМЯНА се неглижира в такава голяма степен, която позволявапросташкото прокарване на абсолютно нелигитимни като цел законови решения, които освен че рушат системата и единството на законодателството, препятстват адекватното функциониране на институциите и разлагат и малкото останало уважение към правото. Очевидно е необходимо да бъдат създадени по-строги конституционни гаранции, че всяка една бъдеща законодателна инициатива ще преминава през ситото на разумността, целесъобразността и най-вече – общия интерес на българите. Може би радикална, но способна да реши този проблем мярка ще бъде евентуалното променяне на архитектурата на Народното събрание, при което КОНСТИТУЦИОННИЯТ СЪД ДА ЗАПОЧНЕ ДА ДЕЙСТВА КАТО СВОЕОБРАЗНА „ГОРНА КАМАРА“, подлагаща на контрол за конституционосъобразност, обоснованост и синхронизираност с останалото законодателство всяка една законова промяна.

Сериозна девалвация на „професионализма“ се забелязва и при ключовите назначения по високите етажи на властта, което не остава незабелязано и от европейските институции и международни анализатори. Възможността с лекота да бъдат подменяни изборни процедури и изисквания за заемане на определени длъжности, или да бъдат „подхвърляни“ поръчкови назначения, освен че лишава държавността от истински можещи и полезни кадри, подкопава всякакво доверие в институциите и предава самите институции в ръцете на олигархически и направо престъпни интереси. Не случайно последните знакови назначения в системата на правосъдието бяха изрично отбелязани с тревога от международната общественост, а политизирането на възлови позиции в системите за сигурност се посреща със сподавено, но отчетливо неодобрение от страна на професионалистите в съответните специализирани ведомства. Ето защо намираме за уместно да завършим краткия си, но неизчерпателен преглед на възможните конституционни подобрения с необходимостта от създаване на ГАРАНЦИИ, ЧЕ КЛЮЧОВИТЕ НАЗНАЧЕНИЯ И КАРИЕРНОТО РАЗВИТИЕ ВЪВ ВИСОКИТЕ ЕТАЖИ НА ВЛАСТТА ЩЕ СТАВАТ СЪОБРАЗНО ОБЕКТИВНИ И ПРОЗРАЧНИ ПРИНЦИПИ, като се препятства всякаква възможност за „пробиване“ чрез нелегитимни и опасни за законността и обществения интерес средства.

Гражданите от улицата срещу изборите и политиците

Изборните системи са механизъм за излъчване на представители от народа, формиране на мнозинство и поемане на управлението. Това може да се случва мажоритарно и пропорционално. Мажоритарно се избира един кандидат, събрал повече гласове от останалите. Гласовете на неспечелилите кандидати остават „нечути“, което капсулира малцинствата и предизвиква поляризации. Възможна е мажоритарна победа с едва 15-20% от гласовете, ако останалите гласове се разпръснат между голям брой по-малко подкрепени кандидати. Възможна е появата на „избирателни крепости“ (райони с традиционно силна подкрепа за определена сила) и от там – да се манипулират резултатите чрез т. нар. „избирателна география“: районите за гласуване се разчертават така, че „нашите“ да спечелят повече мандати. Пропорционално е по-лесно за малките групи да излъчват представители на своите интереси в политиката. Това става в многомандатни избирателни райони, където мажоритарната формула „всичко или нищо“ се заменя с пропорционалното „колкото – толкова“. Пропорционалният вот обаче се фрагментира и затруднява образуването на стабилни политически мнозинства. Пропорционално не могат да се избират отделни личности, поради което се гласува за изборни листи: твърди (подредени окончателно от партиите), гъвкави (с възможност за преференциално посочване на предпочитан кандидат) или свободни (с възможност избирателите сами да съставят своя листа). Във всички случаи обаче при пропорционално гласуване партиите се „вклиняват“ между гражданите и властта, и размиват пряката отговорност на политиците пред Народа.

Какво да направим?

За изборите на 12.05.2013 г. нямаме време да променяме Изборния кодекс и ще остане да гласуваме по обичайния ред – пропорционално, за твърди партийни листи и няколко партийни мажоритарни кандидати. Ако обаче намерим политическа сила, която да нареди в своите листи хората от народа (ама наистина!), бихме могли да „хакнем“ системата по собствените ù правила. За да се случи това, трябва да убедим някоя малка политическа партия да ни даде своите листи и да ни помогне да се явим на изборите. Участието в избори е скъпо и трудоемко – не можем да го осъществим „от улицата“! Ако обаче вкараме в Народното събрание наши честни и съвестни представители, можем чрез тях да настояваме за промяна в Изборния кодекс, позволяваща Народът да участва директно в изборите, а избираните политици да носят реална отговорност при нарушаване на своите обещания. Това обаче е възможно само, ако нашите избраници не се корумпират.  А ти ще се справиш ли с такова изпитание?

Още по темата

23/02/2013 България

Какво иска протестът? Дискусия на OFFNews

Следете новините ни в GoogleNews