Страхува ли се властта от общественото мнение

Тази седмица най-авторитетната социологическа агенция у нас в момента – „Алфа рисърч”, във връзка с началото на политическия сезон оповести данни за нагласите на обществото спрямо водещите фигури в партиите и държавните институции. Конкретните резултати – на кого му пада и на кого му се вдига рейтингът, разбира се, веднага предизвикаха публично оживление, защото носят на гражданите приятния гъдел, че елитите се явяват на изпит пред тях и те им пишат бележки. Най-високите пак са за Бойко Борисов и Томислав Дончев, а сред тези с най-ниските са министрите Нено Димов и Цецка Цачева, и главният прокурор.

Вън от признанието „Харесвам те”, „Не те харесвам” в проценти, подобни изследвания поставят и по-общия въпрос: какво е влиянието на общественото мнение върху властта. И тук, както е известно, са възможни два взаимно опровергаващи се отговора. Според първия, влиянието е толкова голямо, че правителството не смее да извърши нито един непопулярен, т.е. неподкрепен от народа, ход. Според втория, общественото мнение няма никакво значение. Да речем, съдебната система – хората много отдавна не вярват в нея, но от това не следва нищо. Българският модел за разлика от румънския сякаш е: където си, там стой.

Изправени сме пред следния парадокс: и съобразяването, и несъобразяването с общественото мнение предизвиква у властта едно и също поведение: отказ от реформи. Така е, защото тя чува обществото, едва когато докара под прозорците си негови представители, с плакати и мегафони в ръце. И с лекота пренебрегва мнението му, ако е изразено от експерти без крясъци и страсти. Иначе никога не би й хрумнало, например, да предложи Антон Тодоров за шеф на Комисията по досиетата. Неговият публичен маниер да смесва факти с интриги правеше неизбежна острата негативна реакция, която по нещо напомня на протестите срещу избора на шеф на ДАНС преди време.

Работата е там, че у нас експерт стана мръсна дума. Върви компроматна война, в която се сипят етикети като „соросоиди”, „грантаджии”, „либерасти”. Целта е връзката между професионалната компетентност и гражданската независимост да бъде обезценена и държавата да се управлява от популисткия заговор между моментните настроения на тълпата и вечните страхове на властта.

Идеята, лансирана от президента Радев, за регистър на българските общности в чужбина ми напомни филма „Преброяване на дивите зайци”. Там един чиновник трябваше да организира въпросното преброяване за целите на статистиката. Накрая, въпреки че никой не беше срещнал никакъв див заек, всички седнаха и с гордост и много вино и ракия отпразнуваха изпълнението на задачата. Президентското предложение носи подобен самоцелен ентусиазъм, първо, защото такъв регистър вече съществува, но не работи. И второ, защото извън дебрите на бюрокрацията той губи смисъл, поради което именно и няма как да работи.

Държавата трябва не да регистрира, а да има активна политика към сънародниците ни в чужбина. Което значи по време на избори да им осигури възможност безпроблемно да гласуват и да ги мотивира да го направят. А през останалото време да защитава либерални ценности. Защото, когато си емигрант, повече от всеки, разчиташ на либералното отношение на обществото, в което си попаднал. От такава гледна точка при посещението си в САЩ президентът Радев изпрати далеч по-смислено послание към сънародниците ни с поканата към президента Клинтън да гостува отново в България.

Още по темата

30/07/2017

Анализи и Коментари

Причината за безпричинното насилие

Следете новините ни в GoogleNews