Не е толкова трудно да се види, че нещата у нас не вървят на добре – управляващите са разядени от корупция, съдебната система едвам проскърцва, ако въобще заработи, приетите закони са или некадърни, или откровено лобистки, чуждите инвеститори се броят на пръсти, докато старите „почват да бегат бате“ … И въпросът не е дали, а какво, как и кога трябва да се промени.

В това отношение с последната си реч Румен Радев за пореден път вярно е пресъздал находките на актуалните социологически проучвания. С едно леко уточнение – за разлика от всички нас, обикновените граждани, той не е страничен наблюдател, а активен участник в политическия живот, който има правомощия да влияе върху него. Той е ПОЛИТИК. При това на най-висша позиция. Правомощията му съвсем не са скромни – само обществена заблуда е, че видите ли, Президентът няма властови лостове. Затова е нужно да знае, че е избран не само да констатира, а да променя нещата. И точно тук пропастта между думите и делата на президента е по-дълбока от Кресненското дефиле.

Президентът е силно притеснен, че няма възмездие, че правораздавателните органи избягват корумпираните във властта и не разследват зависимостите между политици и фирми, печелещи обществени поръчки. Но охотно пусна закони, позволяващи безнаказани злоупотреби. Като например промените в закона за конфликт на интереси, с които общинските съветници бяха освободени от задължението да декларират потенциални зависимости. Така в момента всяка чистачка в министерство трябва да обявява яхти, самолети и любовници, но не и хората, които реално могат да дадат една порочна обществена поръчка на една неслучайна частна фирма.

Президентът остро критикува лобизма на политиците, но единственият конкретен пример, който дава, е със сделката с любимите си изтребители. Разбира се, той е абсолютно „безпристрастен“, когато неотменно критикува избора на F-16 пред „Грипен“. Без да дава отговор на основния политически въпрос: Защо назначеното от него служебно правителство избърза да предвари следващия редовен кабинет с решението за изтребителите? И как така „случайно“ избраха точно „Грипен“?

Президентът основателно е възмутен, че реалните виновници за разграбването на КТБ стоят извън полезрението на прокуратурата. Но се обади едва когато пряко засегната от скандалите около фалита се оказа Елена Йончева, бивш негов прессекретар и настоящо острие на БСП – партията, която го издигна за президент. Междувременно упорито отхвърля всички искания за разсекретяване на стенограмите за КТБ, от които обществото ще разбере кой какви позиции е защитавал в разгара на кризата, а не постфактум.

Президентът е искрено загрижен за свободата на словото. Но пусна безкритично закона „Пеевски“, който не само няма да допринесе за прозрачността във финансирането на медите, но е удобна бухалка срещу все по-изчезващата независима преса. И срещу който се обявиха малкото останали сериозни медии и всички сдружения на журналистите у нас.

Президентът не вижда база за партньорство с правителството, защото то концентрира власт извън отреденото му по Конституция. Но „елегантно“ пропуска да отбележи, че законите, с които това се случва, са подкрепени от БСП и ДПС. Може би защото и те като него са силни на критики, но скромни на дела. Защото статуквото ги удовлетворява и нямат нищо против да се възползват от същите тези репресивни лостове, ако дойдат на власт. Защото властта кожата си мени, но нрава си – не.

Но какво всъщност предлага президентът, за да промени ситуацията, която вече е нетърпима? Да се създаде Съвет за стратегическо развитие на Бъгария, който ще предлага „алтернативи на институционалния блокаж, на икономическия и идейния застой“! Дори да се абстрахираме от основателния си песимизъм кои точно президентът смята за интелектуалци, достойни да влязат в новата структура, тя е абсолютно безсмислена, тъй като няма никакви правомощия, и единственото, което може да произведе, са красиви лозунги. Нови лозунги, които Радев да озвучи!

България и в момента бълва стратегии на килограм, които не се прилагат на практика – било защото нямат нищо общо с реалността, било защото тези, които са ги поръчали, не искат или не могат да ги реализират. Затова и стратегиите се използват повече като средство за туширане на напрежение около някой „брадясал“ проблем, отколкото като ефективен начин за планиране и осъществяване на политики в дадена област.

В случая с президента обаче съветът и неговите стратегии не са просто отчитане на дейност. Напротив – очевидно този орган ще е основата на бъдещия политически проект, който Радев смята първо да подкрепи, а после – да оглави. Достатъчно е да си спомним, че преди няколко месеца група интелектуалци основаха инициативен комитет за „Единение на България“ и поканиха президентът да го оглави. Тогава той не отказа, а просто отложи решението си. Сега им отвръща на жеста. И дори отиде крачка по-напред – открито обяви, че ще подкрепи нов политически проект, който „отговаря на собствените му ценности и работи за модернизацията на България“. Каквото и да означава това.

Радев направи лупинг и по въпроса за предсрочните избори. През есента на миналата година смяташе, че няма нужда от тях и те няма нищо да променят, а сега те вече са неизбежни. Какво точно се е променило през тези няколко месеца? Нищо съществено, ако питате обикновените граждани – ситуацията и тогава, и сега е все толкова зле и надежда отникъде се не види. Явно обаче в стратосферата на най-висшия политик нещо се е преобърнало. И той вече иска радикална промяна, но най-вече – повече власт! Как точно смята да постигне разширяване на правомощията си в тази враждебна конфигурация, е въпрос без отговор.

Спокойно дами и господа управляващи - все пак Радев е доказал, че е човек на думите, не на делата!

Още по темата

28/01/2019

Политика

Радев: Външната политика на страната ни е насочена към сигурност и стабилност

25/01/2019

DW

Две години Радев: какво разбрахме за президента