Утре в пет: разказ от Здравка Евтимова

Не можеше да понася някой да докосва нейните вещи, струваше й се, че мъртвите клетки на кожата попиват в тях, а след това в нея самата. За нея хората бяха просто превозни средства на вируси, които дебнеха удобния случай да я хвърлят в треската на черна агония. Колко хубаво, че съпругът й беше достоен човек и не й се налагаше да работи, колко хубаво, че не й досаждаше. Тя предпочиташе да спи в своята стая, където всичко бе бяло - подът, стените, таванът, дрехите, чаршафите, вазите. Единствено украшенията с инкрустирани диаманти бяха прозрачни, но тя не ги докосваше. Мъжът й беше старомоден, държеше на семейството си и макар че Мана познаваше една млада червенокоса дама, не се гневеше - момичето беше някаква си нещастница от крайните квартали, която Витан беше прибрал от долнопробен бар.

Мана я беше виждала - и фактът, че на панталона й имаше двоен ръб, макар и едва забележим - отблъсна Мана от тази жена, която отнемаше досадната енергия на Витан. В началото, след началото, сега и до края на живота й Витан щеше си оставаше източник на жега и стрес. Мана се страхуваше от полумрака, от картините в спалнята, от черното желание в кожата му. Откакто тази жена с двойния ръб на панталона се появи от долнопробния си бар, животът на Мана стана по-красив.

Витан я питаше с какво може да стопли сърцето й, вечер й носеше бижута, но и върху златото им имаше бактерии. Тогава й купи онази къща - половина планина беше оградена от здрави стени, които й действаха успокоително - навън останаха големите мръсни блокове, които светеха с наглите си прозорци, сивите си контейнери за смет, отпадъците по асфалта. Но вътре, зад стените се издигаха чисти борове, смърч, череши и жужаха пчели. Цялата къща беше бяла, всичко в нея - мебели, покривки, чаршафи - бе бяло. Тя си отдъхваше там - Витан го нямаше, нямаше никого, беше тихо, наоколо цареше белота, толкова безкрайна, че й се искаше да стане снежна пряспа, за да не отговаря на въпросите на майка си:

- Не чакаш ли вече дете?

Разбира се, че не чакаше. Не можеше да понася деца с мърлявите им дрехи, сополиви носове, циврещи уста.
Майка й също знаеше за епизода в долнопробния бар на Витан и неизменно забиваше бездънните си очи в лицето на дъщеря си. Мана едва я понасяше. Майка й питаше, "Нали знаеш, че той с онази....?" На което Мана отвръщаше, естествено, че зная. Майка й предложи да се консултира с психолог, но Мана просто се барикадира в бялата си къща и престана да вдига мобилния си телефон, наслаждавайки се на блестящата си самота.

...Всъщност видя момчето най-случайно и беше шокирана от бялото му лице. Никога не беше виждала толкова бял цвят върху бузите на човек. Това я удиви - извика началника на охраната. Витан имаше охранители, верни като добермани, плащаше им добре. Мана даде на бодигарда достатъчно банкноти и след малко момчето беше в предверието на къщата й. Там тя не допускаше никого, освен майка си, но не по-нагоре от първата стълба към втория етаж. Момчето може би беше на нейната възраст, може би по-младо, или по-старо. Не само лицето му, то цялото беше поразително бяло - като ледена висулка, като чаршафите, върху които спеше тя.

- Имам пари - каза му спокойно Мана.
- Аз нямам - каза момчето, но това въобще не я засягаше.
- Хвърли това - каза му тя и посочи неугледен кафез от желязна тел, в който имаше някаква сивкава птица.
- Няма да го хвърля - заяви момчето.
Тя го наричаше момчето, но той беше мъж. Не се страхуваше от него. Искаше да види дали има бяла кожа и на гърдите, затова каза:

- Свали си ризата.

Момчето не я свали и тогава любопитството й да види дали кожата е бяла и на гърдите му я подпали. Тя просто извика в белия си мобифон бодигардовете и им каза: "Свалете му ризата."

Момчето започна да се гърчи, краката му ритаха отчаяно като на доберманите, когато Мана отиваше и им хвърляше храна по-далеч от мястото, докъдето можеше да стигне веригата им. Муцуните им ставаха небесна дъга от ярост, от тъп глад, мръсните им лиги се оцветяваха в синьо, но тя харесваше да гледа такива кучета. Краката на момчето ритаха като тези на доберманите, но бодигардовете не му обръщаха внимание. Бързо и категорично свлякоха ризата от гърба му. Кожата и на гърдите му беше бяла - сливаше се с белия цвят на стената, с белите компютри и телевизори, с белите картини, с белите врати и прозорци, с белия килим на пода.

Мана не искаше да го докосва, искаше да наблюдава тази кожа, каквато не беше виждала никога. Запита се дали и краката му са така бели.

Имаше нещо абсурдно и гротескно в тяхната група - тримата здравеняци бодигардове, стиснали момчето, то, с бялата си кожа, разпънато между косматите им ръце, и тя - в бяла рокля, бяла лека шапка, бели сандали. Но колко матова бе кожата й! Тя нямаше нищо общо с лудата вихрушка от бели вопли и скокове по гърдите на това момче.

- Свалете му панталона - каза тихо тя, гласът й, пречупващ се от бодливия й дъх, забрави за сивата птица и мръсния кафез в краката на момчето. То бе обуто в отвратителни маратонки - евтини и без съмнение пълни с най-болестотворните възможни бактерии, които й носеха агония. Когато бодигардовете свлякоха евтините му мръсни дънки, Мана се разочарова - наистина, краката му също бяха бели, но обрасли с гъсти косми, от които изпита спазъм на отвращение. Краката на този въобще не се различаваха от тези на Витан, но какво вълшебство се случваше по-нагоре, след гладката бяла пътека на корема. Нямаше неприятни издатини, нямаше петна, нито бенки - бяла, равна плът, като снежен скат, като замръзнало през убийствена зима езеро. Обзета от невероятно любопитство, тя протегна ръка и го докосна - и отново се разочарова - кожата беше топла, остра както тази на Витан, а тя очакваше едва ли не да усети студ под пръстите си.

- Пуснете го - заповяда тя на бодигардовете си. Естествено - и тримата бяха облечени в бяло - белият цвят на дрехите покриваше колкото се може повече от мъжете. Всички носеха бели ръкавици, но ръкавиците на единия от тях изглеждаха малко зацапани и Мана реши обезателно да го уволни. Не можеше да понася изцапани ръкавици.

- Напуснете - каза тя на бодигардовете и тримата едновременно, като безцветни шейни, плъзгащи се по снега на неприязънта й, се измъкнаха от бялото предверие на нейната къща. Момчето остана пред нея, побърза смутено да придърпа ризата, скривайки от погледа й част от бляскавите клавиши на ребрата. Това я ядоса.
- Чакай - каза тя, приближи се до него, разкривайки отново невероятната белота, която я заслепяваше. Той посегна да я отблъсне, всъщност отблъсна я и в този момент Мана видя, че ръцете му - дланите и пръстите - нямаха нищо общо с бялото му лице. Бяха матови, груби, просто й се искаше да ги няма. Да се е родил без длани и пръсти.
- Сложи си ръцете зад гърба –изрече ясно тя и го загледа в гърдите. После вдигна ръка - не искаше да го докосва, не желаеше да се разочарова от противната жега под тази прелестна кожа, температурата, която я отблъскваше у Витан.

Ръката й, тъмна, с дълги красиви пръсти, изглеждаше като варварска орда на фона на неговата белота. Точно в този момент птицата в евтината клетка започна да пелтечи нещо. Мана я ритна, не можеше да понася птици, нито пера и се страхуваше до смърт от птичи въшки, които разнасяли холера и тиф. Момчето светкавично се наведе към кафеза и в този миг тя видя белия му врат, който невероятно красиво се спускаше до ледения улей на гърба. Само едно кафяво петно нарушаваше съвършенството на белотата му и това я ядоса.

- Слушай - каза тя на момчето, което отново бе сграбчило кафеза с мръсното сиво птиче. - Ще ти плащам, ако идваш два пъти седмично тук.
- Това ще струва скъпо - каза момчето наперено. - Много скъпо ще ти струва.
- Не ме разбра - отвърна с каменно спокойствие Мана. - Не искам да имам нищо общо с тебе.
- А какво искаш? - момчето я гледаше, стиснало с объркан вид панталоните си, мръсната му памучна риза на безвкусни квадрати, просната като гроб в краката му.
- Ще те плащам да стоиш пред мен. Смъкни колана - той не я послуша, а го придърпа нагоре.
- Ако не престанеш, ще извикам бодигардовете - каза Мана.

Думите й бяха спокойно издялани, равни като утъпкана пъртина в снега. Момчето я гледаше слисано, а тя наблюдаваше гърдите му, лицето му, спокойно, делово, наслаждавайки се на бялата прелест.

- Стой изправен - каза му тя. - Искам да виждам корема ти. Дръж си ръцете зад гърба. Ако ги пуснеш до краката или ги размахваш пред очите ми, ще ти плащам пет пъти по-малко.
- Колко ще ми плащаш? - попита момчето.
Гласът му беше омекнал, кротък глас, който тя не хареса. Обичаше да гледа хората, не да слуша глупостите им.
Тя каза една сума. Момчето започна да кашля, гърдите му подскочиха, белотата им заприлича на лунна пътека, на сребро, което още повече й допадна.
- Съгласен ли си? - попита тя.

Той не можеше да престане да кашля, лицето му порозовя и това я подразни.

- Ако се изчервяваш като балерина, си аут - заяви Мана.
- Утре да дойда ли? - попита момчето. Тя не му отговори, той погледна към прозореца, където като малко парче от торта се подаваше слънцето. - Кой ще ме пусне да вляза? Тук не може да се влиза.
- Аз ще изпратя кола да те вземе от входа на ЦУМ - каза Мана. - Искам да си точен. Ако закъснееш, ще пратя бодигардовете да те пребият.

Тя го огледа внимателно още веднъж, намери дистанционното за щорите - в нейната къща всичко си имаше място и никога не попадаше другаде. Веднъж дистанционното за щорите се бе хлъзнало на дивана и това бе повод да се чувства болна цяла седмица.

Сега дистанционното беше в ръката й. Белите щори послушно се спуснаха като водопади и нещастната птица в кафеза отново започна да пищи.

- Накарай я да млъкне - каза Мана, после с другото бяло дистанционно запали две нощни лампи - сега кожата на момчето изглеждаше още по-красива, като мляко преди да кипне призори - тя никога не беше виждала кипнало мляко, но така си го представяше. После угаси и лампите и от него остана светлосиво петно в пълния мрак на стаята - петно, което имаше неясни, но красиви очертания.

Мана извади пари - Витан в това отношение беше наистина прекрасен съпруг - никога не я питаше защо са й толкова. Оставяше й пари във всеки ъгъл, във всяко чекмедже, на всяка маса. Тя запали лампата, вдигна щорите и трансформацията на невероятната му кожа я остави няма. Пред нея сякаш бяха цъфнали един милион кокичета.
- Не искам да виждам ръцете ти - напомни му тя, когато момчето посегна да си вземе парите. Сивото птиче изцвърча и Мана отново ритна кафеза.

Той грабна парите. Снопчето банкноти - разтопено сребро - разяде разтрепераната му ръка.

- Искаш ли да направя нещо? - попита на пресекулки младият мъж. - Да окося ливадата? Да ходя на пазар? - Той вече беше закопчал мръсната си риза и сякаш цялата вселена напусна къщата й.
- Изчезвай - каза му тя. - Утре да си пред главния вход на ЦУМ. В пет. За да съм сигурна, че ще дойдеш, ще задържа тоя отвратителен пискун. Всъщност ще го купя от тебе и ще го хвърля на някоя котка да го изяде.
- Не - каза момчето, но тя въобще не харесваше гласа му и не се интересуваше от това, което говори.
- Можеш да си вземеш птицата - изведнъж каза тя, досещайки се изведнъж за нещо. Донеси ми бяла птица - много малка птица - може да е евтина, да струва двайсет лева, но искам да бъде бяла и малка.
- Каква да бъде - канарче, папагал, гълъб?

Но тя не харесваше гласа му, очите й, потънали в безконечния леден блясък на гърдите му, бяха толкова щастливи, че пожела и очите му да станат бели.

- Ела утре с бяла риза, бял панталон, бели обувки, бяла птица.
- Но аз нямам пари...

Матовата й ръка пламна, преплува бялата повърхност на масата, отвори кутия от бял седеф и му подхвърли сноп банкноти.

- В пет - каза тихо тя. - Не обличай ризата си, докато излизаш, моля.

Той я погледна удивено, опита се да хване погледа й, но той бе полепнал по гърдите, по лицето му, разстлан на тънък, но здрав слой.

- Благодаря - отвърна мъжът, но тя не реагира. Стоеше неподвижна, с пламнало лице, с пламнал поглед, останал далеч от него, от думите му, слял се с кожата на гърдите му, от която той се срамуваше.
- Казвам се Боян - измърмори той, но Мана не му обърна никакво внимание. - Боян се казвам - повтори той. - Знам че е грозно така, толкова съм безцветен - и посегна да прикрие грозотата си.
- Ръцете зад гърба - предупреди го Мана със завряло лице.

Той си тръгна, не посмя да се обърне, вървеше гърбом към вратата, обърнат с лице към нея, а тя стоеше зад кафеза със сивата птица, внезапно онемяла като камък. Изведнъж гърба му се блъсна в нещо студено - бялата полирана врата, толкова бяла, че когато се обърна към нея, очите го заболяха.

- Довиждане - измърмори той, но тя не отговори.

В предверието седяха двама възрастни хора - мъж и жена. Боян в първия момент не можа да си обясни какво го бе поразило у тях, но после изведнъж разбра - и мъжът, и жената бяха белокоси; имаха мургави, съсухрени лица, сякаш годините бяха тренирали фигурно пързаляне върху тях, издълбавайки тъмни оврази по челото, около очите и устните. Кожата едва се крепеше върху тези стари кости, сухи листа в есенна гора, но косите и на двамата бяха бели, бели, бели - като вар - гъста, чорлава грива на мъжа. Косите на жената висяха, гротескно спуснати на тънки миши опашки над сбръчкания й врат. И двамата бяха облечи в бяло. Обувките - бели, блестящи и големи, светеха над съсухрените крака на жената.

Навън беше есен, дърветата стърчаха с голите си клони, зимата очакваше зад ъгъла, притаила ледените си зъби над покривите.

Той трябваше да намери бяла птица, някаква бяла птица.

На другия ден дойде точно в пет. Той и кафезът му с един опърпан папагал, който Боян нарече със срам Грозника, очакваха в бялото фоайе пред бялата ваза с белите цветя, но младата жена не се появяваше. На масата имаше сноп банкноти, които папагалът изгледа подозрително с облото си плитко око. Боян започна да се притеснява - беше си купил бели панталони, фланелка, сако и изглеждаше като глупава бяла мечка в тази стая, усещайки как очите му го болят от липсата на други цветове. Изведнъж съвсем неочаквано влезе тя. Той отново се опита да привлече погледа й, но жената въобще не се обърна към него. Изрече ясно: "Махни сакото и фланелката", приближи към кафеза, вглеждайки се в птицата, после погледът й отново се разстла по гърдите му, мек син слой топлина, който го смущаваше.

- Гладен си - реши тя и остави пред него няколко шоколадови бонбона, които бе стискала в ръка. Той не й отговори, а веднага налапа първия бонбон, усещайки очите й - корда, бавно оплитаща мрежа около цялото му лице.
- Можеш да ме пипаш, ако искаш - каза той, но Мана направи съвсем друго - ръката й се пъхна в кафеза, папагалът грозник започна да цвърти, но тя не обръщаше внимание на звука. Стисна полека шията му. Между пръстите й остана настръхналата му бяла глава с огромния клюн и облите очи, които гледаха лудо и диво, излъчвайки ужас. Скоро птицата престана да цвърчи и краката й увиснаха безпомощно надолу.
- Пусни го - викна Боян. - Веднага го пусни - но тя задържа птицата още минута, после я хвърли до паничката с просо.
- Бялото става истински бяло, когато животът си отива - прошепна Мана.
Ужасен, той си помисли, че Грозника наистина е мъртъв, кристално бял, като безформено парче от носна кърпа.
- Не стана достатъчно бял - констатира тихо жената. - Жалко, че си отиде напразно - след това протегна изопнат показалец и докосна шията на Боян. Досегът бе траял част от секундата, но през цялото му тяло - от мозъка до ноктите на пръстите премина див ток. Той стоеше безпомощен, не посмяваше да помръдне.
- Ти се изчерви. Много е грозно - отбеляза тя, после ръката й бавно се отдалечи от гърдите му, от равната, идеално гладка бяла плоскост на корема, като свърхнова звезда от лед под матовата й ръка.
- Много си хубава - измърмори той, усещащ, че погледът й не се интересува от него, преминава през плътта му и се разлива някъде встрани, превръщайки се в просо и мъртъв папагал в краката му.

Боян погледна към птицата, която лежеше неподвижно, с безпомощно увиснали пера.

- Художничка ли си? - попита той.

Тя не отговори. Пръстът й продължи да се спуска, отдалечен на сантиметър от кръвта му. Дивият смазващ ток го захлупи, превръщайки го в сляп пън.

- Не трепери - каза тя. – Не ми харесва гласът ти. Не говори.

След това пръстът й тихо, спокойно като матов залез се покатери, без да докосва слънчевия сплит, гръдната кост, фината му брадичка, която изглеждаше сребърна луна в бялата болка на стаята й.

- Утре в пет донеси друга птица, по-бяла от днешната, моля те. Имаш грозно петно на гърба си. Тръгвай.

Днес на излизане Боян видя в предверието едно момиче - много странно момиче, облечено в бяла рокля, с кафез в ръка, а в кафеза малка птица - ослепително бяла. Боян не знаеше в първия миг какво го бе поразило и едва по-късно се досети, че кожата на лицето на това момиче беше изумителна - никога по-рано не бе виждал такава белота.

Съвършена, без петънце. Белота, на която веждите изглеждаха като горчив упрек, а устните, тънки, почти невидими, бяха намек за извинение пред бялото съвършенство.