Тоталният провал на Света като авторитет

Винаги е било така при нас: правим нещо, а когато не сме особено сигурни в резултата и в правилността на действията си, ние поглеждаме Света.

И казваме: В Света е така и така. Значи, щом ние не правим нещата като в Света – лошо. А ако правим нещата като в Света – добре.

Светът (простете, че пиша едно собствено име – Света – членувано, но текстът го изисква) винаги е бил нашияt стожер. Стълб, около който ние се въртим и се чувстваме сигурни.

В младостта ми се казваше също: В белите държави се прави така и така.

Оставете настрана посраното и наивно безочие на един такъв твърде неуместен расизъм. Важното е, че този израз действаше направо като заклинание.

И като кажеш заклинанието за „белите държави”, вече си легитимирал всичко – всяко свое действие и намерение. Щом „в белите държави” се прави нещо така и така, значи и при нас може да се прави по същия начин и ще бъде повече от чудесно.

Ако срещу това заклинание някой клетник опълчеше довода, че в тия „бели държави” са съществували до неотдавна чудовищни несправедливости като робството (до 1865-та, да речем), че те са изградени върху насилие и несправедливост – щеше да бъде презрян и охулен. „Ти виждал ли си как живеят хората в „белите държави” бе, тъпак?!” – така се отговаряше на глупеца, сглупил да се противопостави на вечния пример с „белите държави”. И глупецът млъкваше засрамен. Глупецът често бях аз.

Тоталният авторитет на Запада като пример за всичко започна да намалява, когато доста обикновени, тоест достатъчно честни хора отидоха там, поработиха (което е един от най-сериозните източници на честността) и видяха. Дойдоха си и казаха: абе, моля ви се, не ми давайте за пример тия там...

Макар че не всички, естествено. Не всички казваха: не ми давайте за пример Оня Свят (усещате ли какви алюзии, а?). Някои продължаваха: Ти да видиш какво е в Холандия, ти да видиш какво е в Дания...

Но появи ли се съмнение, то ще яде ябълката и тя вече може да си блести, колкото си иска с хрупкав блясък отвън – всички ще знаят, че отвътре е гнила. Тоталният авторитет може да се подържа само ако се спазва дистанция. Никой не обожествява жена, с която е спал четиристотин пъти. Диктаторите винаги се държат на разстояние от народите (дори и да ходят да прегръщат дечица сред тълпите – тълпите са специални и нарочни тълпи). Социалистическата изолация чудесно работеше за обожествяването на Запада (тук вече спокойно мога да взаимnозаменям Запада и Света). Когато изолацията беше преустановена, Западът беше разомагьосан и загуби ореола си на „най-прекрасното нещо на Света”.

Аз не говоря за пример, естествено, а за обожествяване.

Затова започнах с „тоталния авторитет”.

Ако някой е голям и силен, може да продължи да има авторитет, но след като е показал вече и най-жалки черти и ти си ги видял, няма как да има тотален авторитет. Тоест – ако някой може да те пребие от бой, все ще го уважаваш, по принуда.

Но за Господ няма да го смяташ, след като му знаеш цялото мръсно бельо.

И все пак.

Доскоро дори за най-образования и умния – някак по инерция – Светът беше опора и еталон.

Но в момента се случват неща, които така силно подкопаха това положение, че едва ли скоро отново ще бъде така, както е било.

Светът няма да бъде същият.

Така казваха и продължават да казват някои патетични оратори на Новия ред – те имаха предвид пандемията, но някак – едва ли съвсем съзнателно – имаха предвид и нещо друго, много по-голямо и съществено от пандемията. А именно – настъпването на Нов ред, който е толкова по-плашещ и значим от всякакви пандемии, че сравнението буди само панически смях. В смисъл – пандемията е само обучената мишка на Новия ред. Незначителен инструмент.

Използването на Световната здравна организация като инструмент на тоталната власт също не е нещо кой знае колко сложно и значително – просто още един инструмент: aко искаш да властваш безапелационно над съвременния човек, вземи лекарите, медиите и рекламистите като войска и действай. (Та нима съвременният човек слуша повече някого, отколкото лекаря?)

В този Свят, който ние винаги, без никакво съмнение, сме използвали като легитиматор, еталон и авторитет – се случват неща, които по никакъв начин не могат да бъдат приети като част от нещо, което е източник на авторитет.

Провал на свободите, дори – провал на Свободата въобще; провал на хуманизма, провал на човешката гордост и достойнство.

Свят, в който хората повсеместно, без изключения, биват третирани като безгласни, лишени от достойнство и право на избор нищожества, в който хората биват подигравани и лъгани безочливо – не е нещо, което трябва и за миг да се мисли като еталон и авторитет.

Някой би рекъл: а кой може да прави твоите „хора” нищожества? Нали твърдиш, че „всички хора” биват... Тогава кой прави хората нищожества? Нали всички са в кюпа?

А отговорът е повече от ясен: хората винаги са били потърпевши/ Палачът е винаги жертва, също както (може би не „колкото”, но – „както”) е жертва и екзекутираният. Има едно чудесно стихотворение на Карл Санбърг. Ще си позволя да го поставя тук:

Какво мисли палачът, когато

се прибира след работа вкъщи?

Когато с жена си, с децата

край масата сяда, пие чаша кафе,

яде своя омлет? Ще го питат ли те

как е минал денят и дали

е работил добре? Може би

тази тема отбягват, говорят

за бейзбол, за времето, за политика,

за романа в картини от вестника

и за новия филм? Те ръцете му гледат ли,

когато кафето си взема или реже омлета?

Ако малките кажат му: „Татко,

да играем на конче, ето въжето.“ —

отговаря ли той на шега:

„Май за днес на въже се наситих.“

Или светва лицето му, сякаш

озарено от радост, и казва:

„В хубав свят, в чуден свят ний живеем.“

Ако белият лик на луната

в тиха стая надникне, ако лунни лъчи

се вплетат във косите на спящо дете —

палачът, какво прави палачът тогава?

Може би му е лесно. Може би

за палачите всичко е лесно.

И така, хората винаги са потърпевши. Единственият истински насилник е това, което ние винаги със спотаен мазохистичен гняв сме наричали Системата.

Затова тук аз ще предложа една нова взаимозаменяемост. Свят и Система сега идеално могат да се заменят. С уговорката, която направих: системата е винаги истинският насилник. Не палачите и не даже диктаторите... те са пак от „хората”. Те са жертви.

Те, Бога ми, изпълняват заповеди.

Чии са тия заповеди?

Човекът не е човек, докато изпълнява функциите си на част от Системата. Той е спусък, затворна рама, газова тръбичка, ударник – част от механизма, но не и човек. Едва ли американският пилот Пол Уорфилд Тибетс, пуснал атомната бомба от самолета, кръстен на майка му, е нещо повече от объркан нещастник. Съвсем същият объркан нещастник обаче е бил и далият му заповедта президент Хари Труман. Просто и двамата са били послушни винтчета от Системата.

Системата е винаги враг на човека, а той е винаги нейна жертва. Дали тя има свои рецептори за удоволствие, дали има свое съзнание и цели, дали има своя собствена мотивация – това ние няма как да знаем. Както нашите лимфоцити, плуващи в кръвта ни, няма как да знаят какво си мислим ние (примерно докато ни взимат кръв).

Искате ли елиптично да ви представя нещата (пропускайки разни обяснения, направо): И тия, които заповядват носене на маски и заплашват неносещите маски със затвор (както се случва в Гърция, да речем), също носят маски и заплашвайки – заплашват всъщност със затвор и самите себе си (в случай, че нарушат правилата).

Системата иска да унижи и смачка човека. И като инструменти, с които изпълнява своите цели, използва именно... човеци.

В Света, сега, стават такива неща, че ако някой все още глупаво и чистосърдечно каже "Абе как така не вярваш – я виж какво става по Света!", единственото, което можем да му отговорим, е: "Ти си луд бе... Точно Тоя Свят ли си намерил да ми даваш за пример?"

Да. Светът като тотален авторитет е финито. Капут. Ди енд. Бът нот хепи енд.

Де да видим.