Сиромашията на успелите

Милена Дойчева

Помните ли онзи стар английски виц, в който се разказва за трима души, които влезли в една кръчма. Двама от тях мълчаливо седнали на масата, без да си поръчат нищо. Третият отишъл до бара и след дълго колебание си поръчал една чаша вода. След това седнал при другите и тихо казал: „Приятели, искате ли повече да не говорим за политика”…

В последните дни често се сещам за този анекдот. Защото ако политическите прояви на нашите управляващи карат хората вече 120 дни да протестират по улиците, то зачестилите им изказвания за нравственост мен ме довеждат единствено до желанието отчаяно да седя с чаша студена вода в ръка, без точно да осъзнавам добре ли е да пия или не. Тези изявления могат да бъдат определени единствено като непоносими, цинични, разрушаващи дори детската представа за добро и зло. Общество, което търпи такива хора, има сериозни проблеми и неговото бъдеще може да бъде само и единствено разрухата. За какво говоря ли? Само погледнете.

Депутатът от ДПС Камен Костадинов ни обясни по телевизията, че „Делян Пеевски има нравствените качества да оглави ДАНС”. И кои са тия нравствени качества? Защото нещо се опасявам, че представите на господин Костадинов за нравственост доста се различават от тези на останалите хора. Самият Пеевски след повече от тримесечно мълчание се изказа в писмен вид: „Аз съм на 33 години съм и съм успял”.

Дайте сега да видим в какво е успял този млад меринджей.

Успя да предизвика най-масовите и продължителни протести в историята на съвременна България, успя да накара цял народ да го намрази, успя да накара политиците, които са го предложили, да се срамуват от него и публично да признаят, че назначението му е било грешка. Като се има предвид, че тези политици нямат особено развито чувство за срам, това си е голям успех.

Накара същите тези политици да се червят и да не искат да кажат кой точно го е предложил. Пеевски успя да стане символ на задкулисните ходове в политиката и образ на най-страшното нещо на българския преход – олигархията.

Също така успя да предизвика безброй смешни коментари, т.е., успя да стане муза за чувството за хумор на българина. Но като говори за себе си като за успял човек, Пеевски едва ли има предвид всички тези успехи. Той нарича себе си успял заради това, че има пари и власт – икономическа, политическа и медийна. Тоест, върховен критерий за качества, за успялост в този случай са парите и властта (разбира се, не и според данъчната му декларация, просто си фантазирам). Няма значение какъв си и кой си. Няма значение за какъв те мислят хората, важното е да имаш власт и пари. В България чрез тях може всичко. Намирам това за чудовищно. И не виждам нищо нравствено в него.

Трябва да направим всичко възможно, за да се преборим с този светоглед, че успял човек е този с пари и власт. Успял е човек, който се е развил достатъчно хармонично в морален план, тъй че да може да различава добро и зло и да върши доброто. Успял е човек, който обича и е обичан, който може да поема отговорност и да се жертва. Успял е човек, който търси не само своето, но и щастието на другите. Но парите и властта категорично не правят човека успял. Уверявам ви, че никой няма да каже на детето си, че като порасне трябва да стане като батко Делян, дето сега хората свиркат срещу него с вувузели. Само си представете майка, която казва: „Моето момче, трябва винаги да си изяждаш закуските сам, за да може като пораснеш цял народ да се събира и да свирка срещу тебе, а ти да седиш на меко шефско кресло, да хапваш пържолка и да гледаш с… топли очи”…

В интервюто си пред Валерия Велева, в което Пеевски неколкократно казва, че вече не е политик, а шеф на ДАНС, (интервю, което изглежда в Конституционния съд не са чели) нашият лирически герой има една забележителна мисъл: „Когато човек е добър и върши това, което трябва, има някой отгоре, който го пази” (запазвам оригиналния правопис от вестник „Преса”).

Тук става малко сложно. Кой ще е тоя „някой” и къде е това „отгоре”. Думите са малко трудни за тълкуване и в първия момент човек може да си помисли, че става дума за Бога, въпреки, че „някой” и „който” са написани с малка буква. Но хората дори за съседите си от горния етаж не говорят за „някой”, а го споменават по име. Може би все пак има причина името да се премълчи. Защото при неговия критерий за добър и успял – пари и власт – едва ли става дума за Бог. По-скоро не става дума за Някой чак толкова отгоре, а за някой, изкачил се по-нагоре във финансово-властовата структура. Може би се има предвид, че когато си добър, друг по-високопоставен олигарх те пази.

Подобен случай на „успялост” и „високи нравствени качества” е г-н Орешарски. Самият факт, че е премиер, би трябвало да означава, че е успял. Но само се поставете на мястото на този човек. Името му е забъркано в повече вицове, отколкото бяха измислени за Бай Тошо през целия му период на управление, а той никак не беше малък.

Само си помислете как живее. Преди години Бойко Борисов беше казал, че си стои сам като куче в Банкя. Но неговата самотност не е нищо в сравнение с тази на Орешарски. Помислете си, че той не може да отиде никъде без 50 души полиция, жандармерия и НСО, които да го пазят. Сред толкова полицаи човек наистина може да се почувства вселенски самотен. Където и да отиде хората му се подиграват, освиркват, псуват и експериментират с името му (Олигарски, Боклушарски, Оревоарски, Мишкарски и т.н.).

Дори да успее да влезе някъде през главния вход, му се налага да излиза през този за боклука, за да не се сблъска с народната любов. Ако не успее да влезе през парадния, влиза през входа за тоалетните. И вече е започнал да се чувства добре от това. Самият той каза пред репортер, че се чувства „прекрасно”, когато влиза през задния вход. Та се питам: Какъв човек трябва да си, за да живееш в този постоянен стрес и да се чувстваш прекрасно? Направо пред очите ми изскочи онази песен на Джеймс Браун. Представяте ли си как Орешарски едва се измъква от колата си, ползвайки жив щит от полицаи и контрапротестиращи, вмъква се през входа за тоалетните, след което се завърта и с висок глас запява: „Уау, ай фийл гууд”. Вече пълен с адреналин и положителни емоции отива да се занимае с важни държавни дела.

Честно да ви кажа, тревожа се малко за този човек. Ако продължава така да се чувства прекрасно, много се страхувам какво би станало, ако започнат и стачки на работници. „Ех, тогава предвиждам такъв прекрасен живот, че само си викам: ДАНО!” Сериозният въпрос обаче е: Защо е всичко това и в името на какво човек трябва да се съгласява да живее по такъв унизителен начин? Колко пари и колко власт са нужни, за да си струва? За мен това е тежък нравствен проблем.

И сега като споменах нравствен, та се сетих за комисията за етика в парламента и тежките сблъсъци, които имаше с нея богословът Волен Сидеров. Още помня как скрит под една маса викаше на протестиращите: „Аз се моля за вас”. Два часа по-късно обаче масата беше махната и кой знае накъде с нея отлетя и молитвата. А молитвеникът Сидеров, заедно с една шайка хора, които очевидно са били във фитнеса, докато той се е молел, обикаляше софийските улици крещейки: „Ку.ви на Бойко” и други изрази, които малко ме е срам да цитирам. Каква е тая нравствена система, в която мирно съжителстват молитвата, бруталната балканска попържня и желанието да пребиеш инакомислещите репортери?

Във всеки случай, г-н Сидеров може да бъде автор на неизвестното досега „богословие с пистолет на кръста”. Една от хипотезите ми е, че вероятно това е нова версия на думите на Ал Капоне, че „с добра дума и пистолет се постига много повече, отколкото само с добра дума”. Негов съпартиец дори реши, че няма нужда и от думи и започна да изразява добрите си намерения чрез петопръстната система с доминиращ среден пръст. Иначе тези хора даряват пари на църкви. Направо да се чудиш дали не живеем в нискобюджетно българско продължение на „Кръстника”.

Изглежда дори и в парламента разбраха, че г-н Сидеров има проблеми с Божията заповед за любов към ближния, защото непрекъснато се замесва в скандали с ближните си. Затова просто решиха да премахнат думичката етика от оглавяваната от него комисия. Както се казва: няма етика – няма проблем. Да знаете, че авторът на тая мисъл никак не е нравствен модел за подражание. Но нашите парламентаристи не се спряха до тук. Те направиха г-н Сидеров председател на делегацията на Народното събрание в Интерпарламентарната асамблея по Православие. Тоест, понеже е „стайно цвете” и все остава неразбран от ближните, ще му дадем направо да говори за Бога с другите народи. Добре че не е вярно това, че се е замервал с тапи в онзи брюкселски ресторант. Защото иначе сега щях да се страхувам, че може и в асамблеята по Православие да хвърля разни работи…

Та, като стана дума за богослови в парламента, да кажа и за другия – доктор по теология Йордан Цонев. Изкушавам се да го наричам с известния му на всички прякор, но няма да го направя, защото добронамерено ще допусна, че той е преживял катарзис и вече… хайде да го кажем така – не пие мента. Веднага след назначаването на Пеевски, като опитен политически играч, той също разбра, че е допусната голяма грешка. Излезе на трибуната на парламента и изнесе „проповед” като каза, че в християнството най-важна е прошката. Разбирай, ето, ние се извинихме, тоест, покаяхме се, и вие сте длъжни да ни простите. А после всичко продължава по старому.

Моите уважения към хората, които са присъдили докторска степен на г-н Цонев. Той там сигурно се е представил много добре. Това негово изказване обаче може да се приеме само и единствено като ужасяващо чалгизиране на представата за покаяние. Мисля, че не тук е мястото и не аз съм човекът, който трябва да обясни на д-р Цонев какво точно означава покаяние. Впрочем, този човек също е представител в онази асамблея по Православие.

И за да не са думите ми незавършени, ще ви дам пример за един наистина успял човек. В схемата на хората с нормални морални качества такъв човек е например дядо Добри. Има ли българин, който да не е чувал за него? Това е онзи прастар дядо, който ходи със скъсани цървули и потури и проси пари пред храмовете. Този човек има най-щастливите очи на света. Той няма свои пари и едновременно с това е най-големият ктитор на патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски”. Когато човек стои близо до него има чувство за реален досег до светостта и смисъла на живота. Единственият начин да разсърдите този човек е като го похвалите. Преди време в нашата страна беше поставен още един странен рекорд. След като преди години Тодор Живков надживя собствения си паметник, един успял и преуспял банкер надживя собствения си стенопис. Но също така преди време на страничната стена на жилищен блок един художник нарисува портрет на дядо Добри. Нарисува го не защото е богат или овластен, нарисува го по простата причина, че този човек служи за пример. За нравствен пример. Защото наистина е благочестив и благоприятен. Макар тези думи да бяха използвани не за него, а за Цветан Василев. Голямата разлика е, че единият е дал на църквата много от излишъка си, а другият дарява от нямането си, дарява от любов към Бога.

И понеже част от мене вярва на Делян Пеевски, че е сериозен, когато казва, че има Някой отгоре, Който те пази, ще му кажа какво казва този Някой, а именно Господ Иисус Христос: „Казваш: богат съм, разбогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че ти си злочест и клет, сиромах, сляп и гол,съветвам те да си купиш от Мене злато, през огън пречистено, за да се обогатиш; и бяло облекло, за да се облечеш, и да се не виждат срамотите на твоята голота”.