Опит за преразказ на интервю на премиера

Мисълта му скача от тема на тема, а речта му е пълна с чалгаджийско-футболни алюзии, които са неуместни за един министър-председател – така наскоро Александър Андреев, гледайки от далечна Германия, видя Бойко Борисов. От последното интервю на премиера, публикувано в съботния „Капитал”, виждаме, че положението рязко се е влошило.

Подскачането между темите се е превърнало в монолог от типа „поток на съзнанието”, който въпросите на журналистите изобщо не успяват да насочат или държат в рамките на темата. Преувеличението се е превърнало в лъготене. Личи неспособността да се обсъждат принципни въпроси – всичко се свежда до несвързани разкази за отделни хора, ситуации и дори пейзажи.

Такова нещо не сме виждали от последните години на Тодор Живков.

Знам, че не е прието да се преразказват интервюта, за да бъдат изведени поантите; но случаят е достатъчно важен – деградацията на премиера създава такива рискове за всички нас – че няма как да не опитам.

В началото на интервюто, въпреки огромното си нежелание, Борисов приема да не говори, този път поне, за магистрали, Околовръстното, метрото и спортната зала. Не издържа дълго, обаче, и в крайна сметка ни залива с двадесетина реда за магистралите, отговаряйки на въпрос, който няма нищо общо с тях (защото се отнася до финансовата стабилност).

Започва да лъже още на третия въпрос (относно атентата в Бургас), твърдейки: „Нито един израелски политик или гражданин не е казал друго освен браво на службите.” Казал е – именно израелски експерт по сигурността направи на дреб работата на българските служби и натърти, че всеки що-годе специалист, гледайки движенията на атентатора из летището, би трябвало да разбере, че не му е чист косъмът.

Което изтребва без остатък тезата на Борисов, че няма как да се реагира, когато „всички са по джапанки”, както и оправданието на Цветанов, че „лицето камикадзе” е имал поведение, което не го е отличавало от останалите. Отличавало го е, но не и за нашите шкембести милиционери. За израелските специалисти обаче нещата са ясни като на книга.

Лъжите продължават и по повод доклада на Европейската комисия. Борисовият коментар започва така: „ние проявихме политическа воля и това беше дебело подчертано в доклада на две места.” Не, не беше и именно това бе едно от съсипващите послания на Брюксел в този най-лош някога доклад за България. За воля се споменава веднъж и то – само в изречението, което нашите предводители изтръгнаха от Комисията, когато в последния момент отидоха да плачат из Брюксел. Поне Борисов не стига дотам, докъдето отиде Цв. Цв. – да твърди, че докладът е голяма похвала за правителството и за МВР в частност.

На този фон дребната лъжа, че „след терористическия акт в САЩ президентът Буш разреши тоталното подслушване на всички телефони”, е направо безобидна, нещо като послъгването в горната група на детската градина.

От интервюто виждаме, как Борисов изцяло и напълно не разбира, за какво иде реч в банковия сектор и финансовата криза в Европа. Запитан за разрастването на финансовата нестабилност в ЕС и има ли план Б, ако тя се усили, Борисов тръгва да се хвали с емисията дълг, покриваща „първата част от дълга на НДСВ”. И завършва с това, че Ромпой, Барозу и Меркел вкупом били препоръчали на Гърция да прави като България.

Разправил се така с българските финансови перспективи, по-нататък Борисов показва стряскащо неразбиране на европейските такива. Запитан, дали ще окуражи банките да дават кредити и да задвижат производството, Борисов отговаря: „Такива големи държави като Италия, Испания и Гърция не могат да вържат двата си края” и завършва с футболна аналогия – „и аз искам Меси и Роналдо да играят в България, ама за това трябва да имаш икономика”.

Питали са го какво ще направи, за да имаме икономика, а той обяснява, че първо трябва да имаме икономика...

Още по-интересно става, когато го питат, как ще стимулира фалиралите малки и средни фирми отново да тръгнат нагоре. Отговорът е, че когато има време, сяда да си хортува с Дянков, Плевнелиев, Московски и Лили Павлова: „с много от министрите обичам неформално да седим в нас, да пием кафе и си говорим по всички теми... защото и ние имаме мечти.” Така и не разбираме, какво са си говорили за малките и средни фирми, но пък се оказва, че е виновен Станишев, защото с бюджетните излишъци не е правил... магистрали.

В отговор на други въпроси излиза, че фирмите сами са си виновни: „Банките са пълни с пари, проектите са малко... Около 90% от пилешкото в България го внасяме – а защо?” и т.н.

Виждаме, че премиерът има блокаж на тема „Висш съдебен съвет”. Отговорът на съответния въпрос не предлага потоп на съзнанието, а кратко изръмжаване в стил Брежнев: „избира се ВСС както трябва.”

За Тодор Живков пък се подсещаме след следните откровения по селскостопански теми: „(зърнопроизводителите) имат рекордни добиви на овес, на пшеница, царевица и слънчогледа, като го гледам по магистралата... ще има рекордни добиви.” Ако това е така, защо има паника от високата цена на зърното и защо, поради задаващия се дефицит в Европа, се очертава извънредна среща на Г-20?

„Социологията” на Борисов вече е сведена до гледане през прозореца на лимузината и ваденето на съответните, ласкателни за него заключения.

И се сещаме едновременно за многотомните съчинения на Брежнев и Живков, когато прочитаме пространните философски разсъждения на Борисов по политологически теми: „Най-висшата форма на управление, която е наложена в света – това е управление на политическите партии... След като тази политическа партия спечели вота на народа, която и да е тя, тя има легитимното право да предлага премиер, вицепремиер, а съответно на дебатите в парламента - своите кандидати”. Ако не сте разбрали последната част от изречението, няма страшно – и аз не го разбрах.

Разбрах обаче неговото определение на понятието „олигарх”: „човек, който има политическа власт, медия и да има бизнес”. Дотук – иди-дойди. Но следва истинска философска революция: „Олигарх е богат човек, който не може да вечеря с премиера”.

Аха. Значи всеки, който вечеря с Бойко Борисов – Цеко Минев, Валентин Златев и останалата известна на всички глутница, гарантирано не е олигарх. От добрите е.

И, разбира се, не може да се размине без заемането на героичната поза на самотния, неразбран, но затова пък самоотвержен народен предводител. По повод медийните критики на два пъти виждаме израза „аз стискам зъби и мълча”. При това положение не е трудно (отново) да се досетим защо изобщо този положителен образ има критици: „Защото считам, че както мафията си наема килъри, така си наема и журналисти...” Следва неминуемата героика в стил „сам на амбразурата”: „за мен е по-тежко да платиш на журналист, който да извърши мръсната поръчка, отколкото да дойдат с автомат да ме стрелят”.

„Стреляй, гад” както се казваше в съветските филми, излъчвани навремето като конкуренция на индианските епоси с Гойко Митич.

Ако синтезираме образа на премиера, описан в началото от Александър Андреев, добиваме смътното безпокойство, че България се ръководи от човек, който посреща Цеца Величкович като държавен глава, но никога няма да бъде видян на концерт на Райна Кабаиванска. Ако обаче към това добавим образа Бойков, разкрит от самия него пред „Капитал”, безпокойството бързо прераства в по-силно чувство.

И аз не знам какво е то – уплах, стряскане, или ужас. Основното обаче е изводът: България е крехка, уязвима и изложена на нарастващи рискове, тъй като се ръководи от човек който вместо да управлява – т.е. да подчинява ситуацията чрез упорито и фокусирано действие – залива света с порой от неясно какво означаващи и към какво отнасящи се думи. Който контактува със света чрез монолог, преживява себе си като герой от детско-юношески роман от 1970-та, подменя тревожните истини с розови лъжи, умилява се от пейзажа зад стъклото на лимузината и развива склонност към философски прозрения, без да е прочел една философска книга.