Катарзисът на дядо Владо

Имам си един прекрасен съсед – дядо Владо. Той е вече много възрастен човек, ходи трудно и се налага аз да му помагам за това-онова. Купувам му кисело млекце от магазина, плащам му тока, нося му лекарствата, вземам му пенсията и т.н. Човещина...

Дядо Владо е имал труден живот. Родителите му били бедни хора, които още от детството му го възпитали в идеите на социализма. Даже като му избирали името с гордост го кръстили на другаря Ленин. На 17 години се включил в партизанското движение. Нямате представа колко истории ми е разказвал за тези времена. След 9-ти септември отказал да бъде записан като активен борец срещу фашизма. Казва, че се е борил заради принципа на равенството, а не за облаги. Не пожелал да заеме и ръководно място в партията, защото не се чувствал достоен за подобно нещо. „Това е партията бе, момиче! Как щях да се почувствам, ако я компрометирам с някоя погрешна стъпка”, обяснявал ми е това си решение дядо Владо. Целият му трудов стаж е минал по заводите. С паричките, които успял да спести през годините, си купил едно двустайно апартаментче и един ЗАЗ. После ЗАЗ-ката се скапала, а той остарял и се пенсионирал. Сега взема 251.10 лв. пенсия. Краката го болят, трудно ходи с един изкривен бастун и често ми се оплаква. Няма си друг горкият. Така и не успял да се ожени, защото веднъж жандармеристите го заловили и в ареста му скачали върху слабините. Така го увредили, че останал импотентен и никоя жена не пожелала да го вземе.

Онзи ден реших да го видя как е. Исках да го поразсея, затова купих вестник (както впрочем правя често) и позвъних на вратата му. Дядо Владо много обича да говори за политика. Мислех си: ще обсъдим международното положение тоя път. Ще поговорим правилно ли е, че неговият адаш прибра Крим или не, ще поспорим фашисти ли са украинците или не. Колкото и разгорещено да анализираме, никога не стигаме до крайности, защото не забравяме, че сме приятели. Малко е странно нашето приятелство, предвид възрастовата разлика, но дядо Владо е свестен човек. Само дето е малко самотен, няма си никой и съседите някак естествено се оказват най-близките хора. Та, очаквах една нормална среща. Вместо това го сварих унил като сърдито дете, свил се в захабеното си до немай къде кресло.

- Какво ти е бе, дядо Владо? – изплашено го попитах аз.

- Остави се. – промълви той. – Оказа се, че аз съм враг...

- И на кого си враг? Кутеви от V-ия етаж ли пак са се заяждали с тебе? Ще се кача довечера при тях и този път ще ги направя на нищо. Ние казваме ли им нещо, че си изхвърлят боклука през терасата?

- Не, не са Кутеви. Аз сам го осъзнах. Провиних се пред партията...

Не можех да схвана за какво говори. Той изглежда разбра недоумението ми и каза:

- Оказах се алчен егоист, разбираш ли?

Имах чувството, че всяка дума, която изрича, сякаш се забиваше като нож в сърцето му...

- Стига бе! – опитах да го успокоя. – И как успя да се провиниш пред партията си, като не си мръднал от вкъщи? Напоследък съм те виждала да излизаш само като има избори. Нито едни не си пропуснал. Сигурно сън не те лови в нощта, преди да пуснеш бюлетината. Ти си доказан комунист. Няма за какво да се притесняваш.

Изглежда опитът ми да го утеша някак беше неуспешен, защото вместо да се успокои, дядо Владо почти ревна:

- Не съм комунист аз, не съъъм… и точно в това е проблемът... В алчен капиталист съм се превърнал…

Мъката му нямаше край.

- Как да не си комунист?! – направих нов опит аз. – Та ти си проливал кръвта си за тая идея, излагаш се да говориш така...

- Това са стари работи! – твърдо подсмъркна той. – Верността към партията трябва да се доказва ежедневно и точно тук аз се издъних. Без да осъзнавам, докато си седя вкъщи, съм се превърнал в предател...

Продължавах да недоумявам какво иска да каже, но започвах да се притеснявам сериозно. Даже ми мина през ума, че може и да се е смахнал. Все пак е на сериозна възраст…

- Хайде сега успокой се. Стар боец си. Стегни се и ми разкажи какво се е случило! – казах му.

- Ами нали вчера ми донесе вестника. – започна объркано да обяснява той. – И там прочетох, че ще ни дават добавки за Великден. Първо се зарадвах, че ще взема 40 лева. После се оказа, че пенсията ми е по-висока и сигурно ще трябва да взема 30. Но накрая като пресметнах, излезе, че заради 10 стотинки от пенсията ми ще ми дадат най-малкото – само 20 лева. И ми се сви сърцето. Пък аз тия пари знаеш ли откога ги чакам? С Коледните се разминах. После казваха, че ще дигнат пенсиите от 1 януари, ама го отложиха за юли. Хвана ме яд. Нали друго обещаваха? Виках си, нали нашите са на власт... Нищо, че се налага да правят компромиси хем с турците, хем с националистите, ама такова е времето. Имах ги за добри и умни хора, загрижени за нас – пенсионерите, работническата класа, социално слабите... Но сега тия 20 лева не могат да ми излязат от главата. Вътрешно си казах, че не им пука за мене. Че само ми се подиграват с тия 20 лева. Поне да бяха 30 или 40. И така – заради няколко лева осъдих партията. Тя си знае колко може да отдели държавата от бюджета. Тия милиарди, дето ги теглят, за какво по-напред да стигнат? Ама аз не им влязох в положението. Ето осъдих ги и сега това ме гнети… Защото от алчност за 10 лева станах враг на партията…

- За кои пенсионери са загрижени бе, дядо Владо? Виж, че ви замазват очите само преди избори с тия жълти стотинки! – не издържах и го прекъснах аз. Ние често бяхме на различни мнения за политическата обстановка.

- Престани да ми пробутваш тия провокации. Знам аз кой ги сее. Той като беше министър-председател да не би да ми е дал нещо? Беше наше момче. Ние го отгледахме да стане такова юначе. Нали в началото пазеше Първия. Ама после се изметна. Ренегат! Нали искаше да ти разкажа? – махна с ръка той.

Реших да не го прекъсвам повече.

- Та, казвам ти, видях във вестника за добавките. Отдавна искам да спестя някой лев, за да те почерпя нещо. Добро момиче си ти, нищо че си малко заблудена политически. А то сега с тия 20 лева…

Изчервих се. Беше трогателно... Мил човек, казвам ви. Оставих го да продължи:

- Аз съм учебникарски пример за капиталист. Точно както го е обяснил другарят Маркс: пари – пенсии – пари прим…

Не се сдържах при тази логика и се разсмях:

- Какви пенсии, какви пари прим бе, човек? Ти съвсем си се оседял в тоя апартамент!

- Именно в това е проблемът! Тъна в буржоазно охолство. Имам собствен апартамент, а ламтя за 10 лева, докато държавата мизерства и се чуди какви нови и нови придобивки да ни осигури. Ето виж колко се грижат за нас: енергийни помощи, безплатни лекарства по Здравната каса, облекчения при пътуване... И за всичко това трябва да сме благодарни. А аз? Ето, слагам си ръка на сърцето, но не се чувствам благодарен. Явно съм се променил. Станал съм безчувствен към социалната политика на партията. Затова реших. За наказание ще си продам апартамента, ще си купя друг по-малък, а парите ще дам за каквото партията прецени.

Чак в този момент осъзнах, че положението е сериозно и нямате представа как кипнах:

- Слушай ме внимателно, дядо Владо! За каква партия и за каква нейна грижа за теб ми говориш? Да не би партията ти да си е отделяла залък по залък от хляба, за да живееш в тази сиромашия? Единственото ти кресло всеки момент ще се издъни и ще трябва да седиш върху пружината. Не знам как ще се отрази това на старата ти рана. Същата оная рана, дето я придоби, като те тъпчеха навремето в участъка. Тъпчеха те, ама ти търпеше заради светлото бъдеще, заради децата, не твоите деца, а всички деца. Това ли ти е бъдещето? Да не мислиш, че пенсията ти стига за лекарствата? Аз ги доплащам с мои пари, иначе си жив зян. Само за киселото мляко няма да ти стигнат твоите пари прим. За останалите неща сам можеш да си направиш сметка. Виж се, че целият си се схванал от студ, защото нямаш парно. И пак половината ти пенсия отива за парно. Разбираш ли, без да го ползваш! А същата тая партия, за която си се загрижил, се опитва да те подкупи, за да гласуваш пак за нея, та да могат да останат на власт и да богатеят пак на твой гръб, както са правели винаги. Тия, в които вярваш, те тънат във възможно най-капиталистическото охолство. Пушките, с които ходят на лов, за да убиват кози в чужбина, струват повече от пенсията ти за година. На любимите ти другари не можеш да им преброиш фирмите и милионите. Прехвърлили ги на жените и децата си, а пред тебе се правят на бедни и загрижени. Гледат те в очите и ти казват, че нямат пари, а лъжите им лъщят върху скъпите им часовници и костюми, всеки от които може да осигури пенсиите на един квартал в София... Виж с какви хора другаруват. Дебелото момче и майка му и те ли са ти другари?

Чак се задъхах, така се бях ядосала. Погледнах в очите на дядо Владо. Личеше, че води вътрешна борба.

- Не е вярно! – заинати се. – Те са честни хора. Не може да тънат в разкош, докато ние, техните най-стари партийни другари, си завиждаме един на друг за 10 лева. Не може да е вярно. Това са провокации на оня ренегат...

- Хайде сега, мили дядо – отвърнах – пак да си сложиш ръка на сърцето и честно да ми кажеш така правилно ли е, както те правят?

Последва дълга минута мълчание. На колкото и години да станеш сърцето няма да те излъже. Накрая той промълви:

- Бог ще ги накаже!

Не беше момента, но неволно го нападнах:

- Кой Бог? Нали няма Бог? Социалистическият интернационал го опроверга. Нали така говорехте? Бог е нямало, няма и няма да има, а поповете са тунеядци...

- Не, – каза дядо Владо (тонът му беше покъртителен) – сега разбрах, послушах сърцето... Не може да няма справедливост, не сме били прави... Не може някой така жестоко да се гаври с живота ти, с мъките ти, с раните ти, с прежалените в негово име надежди – и да няма Бог да го накаже, а тебе да помилва... Иначе не би имало смисъл да се живее достойно, не би имало смисъл въобще да се живее...

Стори ми се, че усетих в гласа му нотка на гняв, но тя бързо изчезна. Дори в този момент, докато правеше равносметка на целия си живот, добрият старец търсеше начин да направи полезното за всички... Прекръсти се непохватно и от цялата си душа каза:

- Господи Иисусе, прости на мене, объркания старец. А тия младите вразуми...

После допълни:

- Знаеш ли какво ще купя с парите за Великден? Освен подарък за теб, искам с тях да си купя свещи. Нали ще останат малко? Ще отида до църквата да запаля за себе си. Ще запаля и за тебе. И за тях ще запаля… Ех, добре ги разпределихме тези 20 лева…

И очите му грейнаха през сълзи. Заплаках и аз…