Инстинкт за самосъхранение

Кметът на Кърджали и временен председател на Областния съвет на ДПС, Хасан Азис определи честването на 26-та годишнина от създаването на местната организация като това, което e трябвало да се случи – „… беше задействан партийния инстинкт за самосъхранение”. Но мащабната демонстрация на единство показа, че този инстинкт далеч надхвърля рамките на отделната политическа партия, пък била тя и ДПС.

Подробностите от развитието на ситуацията в ДПС ще станат ясни след време. Те биха могли да осветят една много по-голяма картина, която трайно остава извън всекидневния живот на избирателите на Движението и неговите партийни активисти. Във всеки случай, хронологията в развитието на конфликта показва съществени периоди, в които основните действия са се развивали зад кулисите. Именно затова, опитите за налагане на единна обяснителна схема имат по-скоро обратно действие – осветяват много повече говорителите, отколкото случилото се.

Една от най-ефективните пропагандни схеми в България е всеки конфликт да бъде скандализиран и сведен до личностно противопоставяне. В този случай, схемата не проработи веднага, защото мегаломанията надделя – конфликтът в една партия бе представен като залог в геополитическо противопоставяне, а разчистването на сметки като защита на националните интереси на България.

Смяната на председателя на една политическа партия, независимо от това как е извършена тя и коя е партията, не би трябвало да предизвика подобно политическо напрежение. Очевидно, не става дума за демократична процедура. Това показва за пореден път характера на тази политическа формация и методите на властване в нея. Това би могло да бъде само конкретен факт, който да получи съответна политическа оценка. Вместо това сме свидетели на неприкрита истерия, която показва че са се задействали далеч не само партийни инстинкти за самосъхранение.

Ключът към разбирането на случващото се е в профила на говорителите в подкрепа на Ахмед Доган и необходимостта от смяната на Лютви Местан. Двадесет и шест години след създаването на ДПС, пропагандната схема на Тодор Живков се оказва все така яростно поддържана. Цялостната политика на асимилация, провеждана от тоталитарния режим по отношение на българските турци се свеждаше до разбирането, че те са „пета колона” на Турция. В присъщия стил на тази пропаганда, когато се говореше за български турци (или „българи с възстановени имена” (БВИ) или за „български граждани с турско етническо самосъзнание,” (БГТЕС) с каквито понятия работеше тоталитарния режим) винаги ставаше дума за Турция. След създаването на ДПС, то бе разположено като междинно звено в тази схема – когато се говори за български турци, трябва да се разбира ДПС и следователно – Турция. Последиците от всичко това са пред очите ни. През всички тези години, българските турци бяха възприемани единствено и само като избиратели на ДПС, а партията бе определяна като „незаобиколим фактор” в отношенията с Република Турция.

Първият опит да бъде преодоляна тази схема бе направен при управлението на ОДС. Тогавашният министър-председател Иван Костов изключи ДПС от „уравнението” и заяви, че отношенията между България и Турция ще се изграждат от легитимните държавни органи, а не от отделни политически партии. Единственият смислен начин да бъдат преодолени щетите от изминалите години е в това, българските турци да бъдат възприемани единствено и само като граждани на България, ДПС да бъде мислено единствено и само като българска политическа партия, а отношенията между България и Турция да бъдат предмет единствено и само на официалните държавни институции. Всяко възстановяване на живковата схема, открива широки сиви зони, в които се генерира несигурност и политически риск.

Говорителите на конфликта в ДПС са различни, но с общо минало в структурите на Държавна сигурност. За първи път от много години сме свидетели на подобна пълна и зрелищна мобилизация, която толкова ярко откроява зависимостите и манталитета на тези хора. Примитивната пропагандна схема, която яростно се опитват да наложат на общественото мнение, беше „творчески доразвита” от някои от тях, но само до хоризонта на собствената им компетентност.
В началото, речта на Ахмед Доган бе представена като „пробив”, като стратегическа концепция, като ярка проява на патриотизъм и какво ли още не. Част от говорителите по темата решиха да сгъстят краските и да заговорят за това, че тази реч е спасила страната от „смъртна опасност”.

Същественият въпрос е защо нямаше реакция на говоренето за война между Турция и Русия, както в речта на Доган, така и в патетичната шумотевица, която я последва? Както и при изявленията на Волен Сидеров, така и сега, няма гражданска реакция срещу говоренето за война в България. До такава степен ли са притъпени гражданските ни реакции срещу подобен вид долнопробна пропаганда?

След пресконференцията на Лютви Местан, рефренът бе леко видоизменен и същата реч вече не беше определяща, за сметка на говоренето за „турското посолство”. Пропагандната война срещу Местан придоби още по-яростен характер, за сметка на известно утихване на скандиранията в подкрепа на патриотизма на Доган. Оказа се, че прословутата декларация на ДПС за свалянето на руския изтребител не била основната причина за отстраняването на досегашния председател. Атаките се пренесоха върху бъдещия политически проект на Местан, подкрепени от демонстрации на партийно единство в стила на БКП.

Какво от всичко това има отношение към българския дневен ред? Срещу каква заплаха се активира инстинкта за самосъхранение на говорителите от бившата Държавна сигурност? В каква степен, случващото се в ДПС би могло да окаже въздействие върху политическата стабилност на управляващото мнозинство и възможностите за реализиране на българските национални интереси? И преди всичко – какви са съпротивителните сили на българското гражданско общество срещу реанимирането на подобни пропагандни схеми?

Няма съмнение в това, че процесите на противопоставяне във външната среда за сигурност на България, представляват реален риск. Турция активизира външнополитическата си стратегия след преизбирането на Партията на справедливостта и развитието на изборите на 1 ноември 2015 година. Няма съмнение и в увеличаването на руския натиск върху страната ни. Всичко онова, на което сме свидетели през последните седмици е само подготовка за мащабна кампания по реанимирането на руските енергийни проекти и опит за трайно налагане на руските интереси върху българския дневен ред.

Но, наред с всички рискове, които стават все по-видими, пред България се откриват и нови възможности, както във вътрешнополитически план, така и по отношение на външната ни политика. Време е за преосмисляне на ролята на ДПС в българския политически живот. Кризата предизвика незабавно ответна реакция от страна на играещите ролята на националисти в българската политика. Време е да се разбере, че противопоставянето между ДПС и национал-популистките формации в България е взаимноизгодно за тях, но няма нищо общо с перспективите и състоянието на българската национална общност.
Време е да бъдат разпознати говорителите на корпоративни и политически интереси на други държави в България. Пропорцията определено е в полза на говорителите на руските интереси, но има и не малко центрове на влияние, свързани с други страни. Имаме шанс, за пореден път, да разпознаем техните гласове именно в условия на подобна криза, активирала инстинкта им за самосъхранение.

Време е да бъде постигнато съгласие относно гаранциите за сигурността и независимостта на България, които не могат да бъдат други освен задълбочаването на евро-атлантическата интеграция на страната ни. Този приоритет не може да бъде компрометиран нито от кремълската пропаганда, нито от спекулирането с намесата на Анкара. България трябва да се превърне в част от активния диалог за качеството на европейската интеграция и да допринесе за преодоляването на различията, вместо да се държи като беден провинциален роднина в периферията на Европа.

Време е гражданското ни чувство за достойнство и дълг да вземе превес над пропагандните клишета и целенасочено насаждания страх. Бъдещето на страната ни все така зависи от собствената ни способност да постигаме съгласие отвъд усещането за несигурност и липса на перспектива.