Ихтиандър

Момчето се беше удавило в открития басейн на спортния комплекс “Спартак” в един на обяд. Репорте­рът, водещ черната хроника на вестник “Експрес”, пристигна на мястото на събитието към три и нещо. Като вадеше тичешком бележника си, той се насочи към стаята на спасителите. На вратата се сблъска с едно дъхащо на алкохол и облечено в избелял анцунг старче с огромни като листа на папрат уши. От него успя да се осведоми, че удавеното момче още лежи на плочките до басейна, защото всеки момент очаквали пристигането на съдебния лекар.

– Как точно е станало удавянето? – попита репор­терът.

Старчето доби тайнствен израз на лицето.

– Това никой не знае – каза то. – Момчето е умеело да плува отлично, а и според спасителите е било в чудесна физическа форма. Не е пляскало във водата, не е викало за помощ. Потънало е изведнъж като камък.

Репортерът надникна през отворената врата в ста­ичката. На масата вътре седяха двама млади мъже с дебели като козунаци ръце и с джапанки на краката и съсредоточено пишеха нещо върху карирани листове хартия.

– Това са спасителите – прошепна старчето. – Сега пишат показанията си пред следователя.

Изведнъж отнякъде изскочи нисък мъж с дебела златна верижка на шията. Беше небръснат поне от два дена и лицето му изглеждаше като намазано с графит.

– Кой сте вие? Журналист. Веднага изчезвайте. Да, аз съм следователят. Не даваме информация на журналисти.

Репортерът се дръпна встрани от вратата под ко­зирката на сградата и запали цигара. Беше започнал да вали ситен дъжд, който оставяше малки точици върху плочите на пътеката, водеща към басейна. Мом­чето лежеше на двайсет метра по-нататък и единстве­но по неестественото положение на главата му, изметната силно назад, можеше да се разбере, че нещо не е наред.

От дъното на коридора, по който преди малко беше дошъл репортерът, се чу силен плач. Скоро на светло­то се показа залитаща жена на средна възраст, при­държана от мъж в бяла престилка. Двамата минаха край репортера и влязоха зад оградата на открития басейн. Почти веднага плачът на жената се превърна във вой. Репортерът хвърли изпушената ци­гара на дъжда и веднага запали нова. Не беше ял цял ден и в гърлото му горчеше.

След час наоколо не остана никой. Пръв си беше тръгнал следователят с черното като на въглищар ли­це, стиснал в една папка под мишница показанията на спасителите. Малко след това двама санитари изнесо­ха и удавеното момче – на носилка, покрито с бял чаршаф.

Репортерът също си тръгна. Вече извън оградата на спортния комплекс “Спартак” той се сблъска с едно обляно в сълзи момиченце, на не повече от четиринайсет години, което беше прегърнало стълба на уличната лампа и дъвчеше ръцете си, за да не запищи с глас. Репортерът в първия момент беше на косъм да попита момичето дали е познавало удавеното момче и затова ли плаче, но после се отказа. Беше си изпълнил задачата, а и никой нямаше да го потупа по рамото, че се е престарал. Като влезе в сградата, където се помеща­ваше редакцията, той си взе от барчето една кола в пластмасова чашка, помоли да му сипят вътре и сто грама коняк и се качи в огромната зала на вестник “Експрес”. Кимна на този и на онзи, седна зад бюрото си, придърпа пишещата машина, отпи от коняка и започна да пише. След десет минути дописката за произшествието беше готова. Тя гласеше: “Вчера към един часа на обяд в открития басейн на спортния комплекс “Спартак” се удави осмокласникът Г. Ц. М. Според очевидци момчето потънало без видима при­чина като камък. Следствието изяснява причините за смъртта. Най-вероятно се касае за нещастен случай.”

– Каква е тази глупост! – каза, след като хвърли един поглед върху листа шефът на репортерите и бяло­то на очите му се напълни с кръв. – Къде е драмата? Къде е сензацията? Как така здраво и право момче ще се удави на три метра дълбочина пред погледа на спасителите? Да се преработи, и то по-бързичко!

– Добре – каза репортерът. Той взе листа с допис­ката и пак седна зад бюрото. Прочете отново четирите си изречения, отпи от коняка, пъхна хартията във валяка на пишещата машина и продължи нататък: “...Съ­дебният лекар, пожелал да остане анонимен, съобщи пред репортера на вестник “Експрес”, че в горната част на шията на удавеното момче, точно под ушите, ясно се забелязвали две бледорозови цепнатини. Той не изключва версията това да са своеобразни зачатьци на хриле, а удавянето на момчето да се дължи на опитите му да диша под водата през тях.”

– Това е друго нещо – каза шефът на репортерите, когато видя новия текст. – Ами все някой трябва да ви седи на главата. На трета страница в колонката. Давай го за преписване.

Репортерът занесе текста на секретаря за макетиране, а после пак се добра до бюрото си, запали първата цигара от третата кутия за деня, допи на екс коняка с колата, хвърли един поглед на приведените над бюрата си колеги в залата, преглътна горчивата слюнка и някак тайно даже и от самия себе си извед­нъж вдигна лявата си ръка и внимателно започна да опипва врата си.