Бит и битие на професионалния литератор

Професионалният литератор разполага, разбира се, с уютен тих кабинет в Балчик например, удобно кресло и масивен професионален тезгях от скъпо дърво, върху който кове литературните бъднини на родината. За разлика от непрофесионалния примерно, който може да пише и върху кухненската маса, седнал върху неудобен и скърцащ стол или просто където го свари сварата. Професионалният литератор не би си позволил столът му да скърца, още по-малко да твори върху кухненска маса... Защото тези детайли са от изключителна важност за наличието на неговото вдъхновение. Може да ви се стори претенциозно, но понякога невъзможността на професионалния литератор да се инспирира и окрили е в резултат именно на някой такъв на пръв поглед маловажен детайл. Ако предметите около него са подредени правилно, има опасност винаги да създаде литературен шедьовър. И дори естетически такъв.

Сутрин литераторът се събужда, както това правят и останалите хора. Наистина. Но последващите му действия и изобщо цялата негова активност през деня нямат нищо общо с процесите, протичащи у битието на нормалните и ежедневни люде. След като се събуди, литераторът пие кафе, много ясно. Това е нещо съвсем тривиално и едва ли се налага да го споменаваме, но трябва да уточним, че истинските сериозни литератори до един пият кафе и винаги това кафе е силно еспресо без захар. Никакви такива турски запарки, виенски измишльотини и разтворими субпродукти – само истинско ароматно здраво еспресо, предизвикващо вътрешно разбуждане и възторг от новия ден. Литераторът е човек, който не може без възторг и на него ниските регистри на съществуването са му чужди. Литератор без възторг е като детска градина без деца. Затова никога няма да видите литератор, който копае картофи, затваря компоти или слага кисело зеле в обикновен зелен бидон. Или пък литератор, който псува. Не, той това не може да си го позволи, защото за него езикът е свещен и не би го сквернил, колкото и да го напира отвътре понякога. Само леко под мустак професионалният литератор ще тегли една майна на бездарниците и графоманите и то в специални случаи, когато върху съзнанието му литераторско са оказали въздействие външни фактори като например алкохолните съединения. Тогава той се отпуска. И им тегли по една на всички дарования и бездария.

В една незначителна по мащаби страна, в която пишещите са повече от четящите, писателят няма голям избор. Ако иска да има публика (а може и да не иска), той трябва или да пише на историческа тема, защото читатели за исторически и квазиисторически четива поради националните ни комплекси никога не свършват, това е проверено на практика. Или да създаде световна книга, но за да стори това, той първо ще трябва да надскочи същите тези комплекси заедно със своите собствени такива. А те са легион. От този втори вид писатели у нас все още не се е появил. Чакаме го всички. Избрания. Това чакане ни изнервя. И докато чакаме, се дърлим един с друг. Намираме си кусурите. Откровено се плюем ние, „изкушените от литературата“. Светът е голям и интернет дебне отвсякъде. Онова нещо, фейскакво беше, също дебне. Създаваме си кръгчета и квадратчета. Капсулираме се. Конфронтираме се. Онези вървежните в София срещу онези заспалите в провинцията. „Старите“ срещу „младите“. „Парковото поколение“ срещу вкаменелостите и реликтите. Моя милост срещу статуквото и лансирането. Русков срещу Кирова, Вълев срещу всички... Конфликти и конфликтченца. Елате ги вижте на селско ниво в Бургас. Всеки срещу всеки. Един е патриотин и не ползва думи като „лайно“ в прозата си, друг е толкова възвишен и магичен, че по земята не стъпва, трети да се чудиш откъде са го изкопали, абсолютен нафталин... И забравят тия хора и не се сещат, че единственият истински конфликт на твореца трябва да бъде със самия себе си. Нали така.

Но да се върна на професионалните литератори, на това гадно и нечисто статукво и лансиране, покрай което минават дните ни... Ден след ден и година след година.

По-конкретно за науката можем да разделим професионалните литератори в няколко категории и подгрупи: торбести, мешести, ципокрили, нечифтокопитни... Шегувам се. А малко по-сериозно, но не прекалено, тези същите обекти на нашето внимание биват диференцирани според различни критерии. Едно е да си главен редактор в някое дишащо на батерии литературно вестниче, друго е да си дежурен член на всяко жури или делегация във всеки фестивал и събитие, разбира се, срещу дребен хонорар, тя тази хранилка не е много богата, ама си е твоя и ония чичковци с паричките те харесват, трето е да си университетски преподавател, четвърто е да си фаянсаджия или кръчмар, който пописва, като го изпере музата в кухата лейка, пето е да си Стефан Цанев. (Кръчмарите всъщност не спадат към „професионалните“, защото тяхната професия е съвсем друга и те нямат никакъв шанс имената им да останат в литературата.)

Как литераторът вади хляба си? Авторите на бестселъри преживяват криво-ляво от своите произведения и имат пълното право да се закичат с определението „професионален писач“. Такъв например е Джон Гришам. Той е толкова професионален, че дори ползва софтуер за изчисляване на алгоритъма на сюжетите си. Кулминацията винаги идва на точно определено място в сюжета, според златното сечение с приблизителна стойност 1,618 и числата на Фибоначи. Ако трябва да сме честни обаче, за литературата са важни предимно шедьоврите и техните автори. Понякога шедьовър и бестселър съвпадат, но не е задължително. Със сигурност много шедьоври са останали единствено в чекмеджетата на своите автори, непопаднали никога в лапите на издателите. И ако трябва да сме съвсем честни, всички останали литератори са второстепенни – тези, дето ги лансират всеки час по телевизора, другите, дето „обговарят“ литературата, третите, дето си създават моден кръг за „бърза литература“. Те може и да са важни за литературния живот и процес в една пропаднала и дребнава епоха, но не и за самата литература.

Не напишеш ли шедьовър, ще бъдеш забравен. Около 99 процента от литераторите са атеисти и затова се страхуват от смъртта. Техните домогвания до литературното признание всъщност са стремеж да продължат да живеят в паметта на другите след своята физическа смърт. Треперят от ужас пред забравата. Но тя ги чака. Така е, за жалост, литераторите също са смъртни. И това е още един от техните неизброими комплекси. Радвам се, че не мога да бъда причислен към никое от тези кръгчета. Доволен съм, че не членувам в Съюза на българските писатели или в Сдружението или в друга някоя такава мизерна клика. Щастлив съм, че изкарвам хляба си по такъв начин, че имам свободата да пиша колкото ми сърце иска и да напиша съвсем искрено кого и какво не харесвам. Точно така – не съм от професионалните. Аз съм прост филолог, от най-простите, който полага умствен труд, за да издържа семейството си. Тежък и приятен труд с много свободно време... Но не разполагам с огромно бюро, нито с кабинет за литераторстване... Имам си тефтер и химикал. Бройте ме от кръчмарите, макар че не съм кръчмар – просто обичам кръчмите.

И само още едно нещо за финал – едно е да си презрян литератор. А съвсем друго е да си човек на перото. Колко е хубаво, че все още се намират и такива тук.