Белите якички на крокодила

„Моля, не ме тъпчете!”,

„Може да съм малък, но въртя тате на малкия си пръст!”,

„На мама принцесата”,

„Дреме ми на памперса!”

Забавни надписи на детски лигавници

В политическото блато царстваше сивият крокодил. Според изследователите – най-високо организираното съвременно влечуго. Той самият се определяше като Грозен, Енергичен, Ръбест и Безобразен . Харесваше се, но не съвсем и често го обземаше остра блатна меланхолия.

В такива моменти се изтягаше на слънце край застоялата вода, притваряше очи, тежко въздъхваше с продълговатата си челюст, пълна с остри като триони зъби, и започваше да рони крокодилски сълзи. Припомняше си детската песничка: „И плаче този крокодил безкрайно тъжен и унил, не си виновен братко мил, че пръкнал си се крокодил.” Приятно му беше да изглежда тъжен и неразбран и най-вече – всички да забележат това. Страстно желаеше очите на водните обитатели да бъде чувствителен, благороден, всеопрощаващ, загрижен за тях. Приятно му бе да се страхуват от него, но повече държеше да го обичат. Лежеше с притворени очи и си представяше, че не е сив и въобще не е крокодил. Тогава – какъв беше той?

Той беше доброто животно. Но за да се откроява, някой трябваше да бъде лошото животно, да върши черната работа. Затова създаде блатния дявол. Всъщност дяволът беше обикновен воден плъх - като останалите в блатото. Крокодилът избра най-глупавия и бързия, най-пискливия и злобния. Нарече го „блатен дявол” и довчерашният плъх тутакси започна да изпълнява ролята си, стана същинско чудовище. След като вече имаше кой да сее страх и терор сред животните, истинският властелин се отдаде на любимите си удоволствия. Разкъсваше животни и ронеше крокодилски сълзи, забавляваше се с млади женски крокодилки, правеше се на важен и смучеше дебела блатна тръстика, играеше с опашката си футбол с рибени мехури. Нямаше никакви грижи – традиционните обитатели на местното политическо блато – жаби, раци, водни плъхове, костенурки, видри и други бяха под контрол.
Един ден неочаквано се появиха багери и трактори. За няколко месеца блатото беше свързано с морето, което всъщност съвсем не беше наблизо. Трябваше спешно да се усвоят огромни европейски пари.

Крокодилът пръв разбра, че вече няма да могат да живеят както преди. Ще се налага да общуват с други твари от морето, да се държат възпитано, по европейски. Блатният дявол бе предизвикал омразата на животните и очевидно в бъдеще щеше да се превръща във все по-голяма пречка, но засега не можеше да го отстрани, все още му вършеше работа. На неговия фон крокодилът изглеждаше все по-малко сив и все по-малко крокодил. А и беше трудно да се освободи от него – двамата имаха мрачни дънни тайни. На моменти изглеждаше дори, че крокодилът се страхува от този обикновен воден плъх.

Реши да промени ситуацията и повдигна в йерархията други животни, като равновесие на самозабравилия се блатен дявол. Този път пренебрегна плъховете и внимателно подбра една костенурка, няколко видри и хомяци – най-умните и смирените,най-тихите и миролюбивите. Те трябваше да се превърнат в неговите бели якички.
Новите герои светкавично започнаха да се състезават за любовта му и да се ръфат помежду си, кой когото докопа, всеки срещу всеки. Това знаеха, това правеха. В началото фаворит беше една морска видра, по прякор Рибешки очи, доплувала чак от океана, през морето, та до тук. Не след дълго тя избяга обратно, след като прахоса запасите на блатото и животните започнаха да умират от глад. Крокодилът заложи на местните, даде им още повече власт. Те усърдно започнаха да сноват между тръстиката, да успокояват блатните обитатели, да им внушават, че са щастливи. Кълняха им се, че са готови да се жертват за тях, че никога няма да ги изоставят и избягат в голямото море, както направи Рибешки очи. Най-страстен в обещанията и задълбочен в аргументите си беше големият хомяк местна порода, всепризнатият лакомник с прякор Кратунко.

През една мъглива, призрачна нощ в блатото незабележимо нахлу нов хищен претендент за властта – бялата акула. Сблъсъкът с крокодила беше опустошителен и за двамата. Макар символична, победата беше на страната на акулата. Битката за надмощие тепърва започваше.

Крокодилът за първи път имаше нужда от помощта на своите фаворити и ги призова близо до себе си. Те се поколебаха, но тъй като акулата надменно не ги забелязваше, се скупчиха около продълговата му челюст, без да престават да хвърлят по едно око наоколо. Вече не приличаха на бели якички, а на нещо друго.

От ден на ден, от нанесените му рани, крокодилът отпадаше, а от устата му върху нещастните животни се точеха дълги, мътни, слузести лиги. Пръв дезертира другия хомяк, наричаха го Злобния, също местна порода, черногръд и златист, сети се, че няма кой да храни наскоро родилите му се 12 малки. Последваха го и други. Плътно прилепнали, около тъжния сив крокодил продължиха да стоят двете видри – Циганина и Мрънкалото, големия хомяк Кратунко и костенурката с претенциозния прякор Класната. Последните двама се гласяха при първото лунно затъмнение да офейкат към голямото европейско море и дотогава търпяха лигите на крокодила.

Животните, които сивият крокодил някога избра за свои бели якички, вече бяха заприличали на лигавници. И дори се забавляваха с това, като си закачваха весели надписи. С надпис или не – лигавникът си е лигавник.