43-ти километър

На 43-ти километър имаше овехтяла сграда, носеща следите на отминала красота. Намираше се в югоизточните квартали на града. Някога тя служела за административен център. Все още личи, че тогава е била поддържана. Но в последните години сменила предназначението си и е започнала да води жалко съществувание. Управлението на квартала се преместило някъде на друго място, а сградата - преустроена за нуждите на борбата с психиатричните заболявания. Двуетажната постройка беше неумело боядисана. Макар скелето още да стоеше, едри парчета мазилка и букви от вече стар надпис се сипеха върху главите на минаващите наоколо. Сега отгоре едва се четеше „…прави силата“. Нормалните хора от другите квартали я избягваха. Имаше лоша слава.

На горния етаж бяха настанени най-тежко болните. Всички те, без изключение, страдаха от раздвоение на личността. И разбира се, като сериозно болни, те не знаеха, че се намират в психиатрия. Бяха убедени, че са холивудски актьори, които трябва да снимат най-мащабната продукция, която да обере всички „Оскар“-и. Живееха в трескаво напрежение, което след сутрешните визитации на лекарите често прерастваше в конфликтни ситуации. И това изглежда е логично, защото появи ли се темата за парите и славата, дори и сред тежко болни хора се зараждат нездрави амбиции. А после - лагери, интриги, мнозинство, опозиция, продуценти, сценаристи, режисьори, главни роли и т.н. Знаете как е...

През този ден на втория етаж имаше събрание. Живеещите във виртуалния си холивудски свят болни усещаха, че имат доста проблеми за решаване. След кратка разпра с кой въпрос да започнат, се спряха на темата за сценария и разпределението на ролите във филма, чийто бюджет бяха увеличили с 16 милиарда няколко дни по-рано. От дебатите се скатаваше единствено едно момченце с очила, което се мислеше за Брад Пит. То смяташе, че е участвало в достатъчно филми и сега се наслаждаваше блажено на яденето на постна пица, върху която мажеше обилно червен хайвер. Неговият „колега“, който си въобразяваше, че в момента е продуцент и актьор едновременно, се вземаше много насериозно. Той се мислеше за Ръсел Кроу. Смяташе, че след като е осигурил още 16 милиарда за продукцията, може да решава какъв ще е сценарият на филма. Затова се изправи пред всички и каза:

Жена ми каза да снимаме „Гладиатор 2“!

Писна ми от гладиаторски номера - каза един, който се мислеше за началник на всички. Историята на неговото заболяване беше много сложна. В началото се смятал за Кевин Костнър. Но като видял края на „Бодигард“, където Уитни Хюстън напусна своя любим и отлетя с един самолет, започнал да вярва, че е Майкъл Кийтън. Така известно време се вживявал в ролята на Батман, който се грижи за сигурността на Готъм Сити. Но после развил такава мания за величие, че дори и Човекът-прилеп му се виждал мижитурка. Сега си въобразяваше, че е Марлон Брандо и говореше като него в „Кръстника“. Сякаш Дон Корлеоне въздъхна тежко:

Ще ме хванете за… шлифера! Ще снимаме, каквото кажа аз!

Ми, кажи тогава да снимаме полицейски екшън и аз да съм в главната роля! - каза един, който се мислеше за Оливър Харди. - И без туй сме приятели с Ръсел. А и мама ще помогне.

Как пък не, ти да си в главната роля! - възмути се един, който се мислеше за Брус Уилис. В младостта си той е бил шеф на малка партия, която много трудно умирала. Преди години била голяма, но с времето все повече се смалявала и всички очаквали да изчезне. Тя оцеляла благодарение на него, но пък той платил скъпа цена. Въображаемият Брус Уилис продължи. - Нали си спомняме последния полицейски екшън с твое участие. Такъв провал историята не познава. Как може да има комик, който да играе полицай?

Що пък да е бил провал? - каза този, който се мислеше за Харди. Накарах целия квартал да излезе по улиците и да танцува. Що дансене беше… Подкрепи ме, Гаргамел.

Последните думи бяха насочени към един, който се мислеше за Ханк Азария, изиграл ролята на Гаргамел във филма за смърфовете. Преди време той си представяше, че е шеф на лудницата, но после този, който се мисли за Марлон Брандо, го измести. Навсякъде му се привиждаха малки сини смърфчета, от които кой знае защо се ужасяваше и бягаше. Все му се струваше, че го преследват и му крещят: „Кой предложи Харди за главната роля в полицейския екшън? Кой? Кой? Кой?“ Налагаше се санитарите да го изкарват през задния вход на отделението, за да го вкарат в изолатора. Сега само си траеше и не подкрепи Харди. Сърдеше се неизвестно на кого.

Успокойте се! - каза този, който се мислеше за Марлон Брандо. - Трябва да намерим консенсус, който да урежда всички ни.

Знам ти аз консенсуса! - закрещя с все сила един, който се мислеше за Чарли Чаплин. Беше гледал „Великия диктатор“. И дори и сега си играеше с едно земно кълбо-балон, само че не легнал върху бюро, а скрит под пластмасова маса. Имаше страхова невроза. Той продължи. - Знам какво искаш да направиш ти. Ти и твоите приятели искате да направите продължение на „Апокалипсис сега“. Няма да стане! Няма да съсипете сградата! Проклети да сте! Проклети да сте! – крещеше с фалцетен глас.

Ти си платен провокатор и искаш да правиш в Холивуд съветско кино. - изобличи го този, който се мислеше за Брус Уилис. - Дори съм сигурен, че там вече е написано продължението на „17 мига от пролетта“ с теб в главната роля.

Този, който се мислеше за Чарли Чаплин, не отговори, а само презрително го погледна и запя песен на Йосиф Кобзон. Тук се намеси един, който се мислеше за Пиърс Броснан. Болестта му започнала с мания, че е президент, но после, като гледал „Агент 007“, припознал себе си в актьора. Той се опита да помири враждуващите.

Ааааааа, бъъъъъъъъ, въъъъъъъ… Верно бе, сетих се какво исках да кажа. Може хем тъй, хем тъй. Що да не е продължение на 17-те мига? На мен ми харесва. Аз обичам да играя агенти. Пак може и апокалипсис да стане. Ще ги обединим в общ сюжет „17 мига до пропастта“. Пък ако не стане готино, ще кажем, че си подаваме оставката, докато се разминат нещата.

Мирише тая твоя уогика, мирише…- измрънка един, който се мислеше за Джордж Клуни. В миналото и той също се занимавал с политика. Но партията му така затънала, че се наложило да я реанимира. Оттогава сякаш че заживял в „Спешно отделение“ и се вживял в ролята на д-р Рос.

Ами да, мирише на газ! От Североизток ни обгазявааат. - разкрещя се онзи, който се мислеше за Марлон Брандо. Сигурен бях, че ще го направят, още докато снимахме един нискобюджетен екшън за военни учения край морето.

Спокойно, бе джанъм. - успокои го онзи, който се мислеше за турския актьор Халит Ергенч. Беше се побъркал от любов по сериала „Великолепният век“. - Не мирише на газ, екзактно загорих баклавата. Свещта запали кутията, дето я ползваме за печене...

Казах ли ви, че този човек иска да подпали сградата! - разкрещя се този, който се мислеше за Великия диктатор.

Онзи, който се мислеше за Сюлейман Великолепни, се разхили и бутна тавата с изгорялата баклава настрани. Не му пукаше. И без това беше преял. Само отегчено подхвърли:

Апокалипсис без участие на малцинствата не бива да се снима, козум. Аз съм по-навит за „Игрите на глада“. Така и така останахте без баклава. А и на акъл не ми идва как ще връщате заема, дето го изтеглихме заедно с Ръсел Кроу.

Да се върнем на основния въпрос! - каза авторитетно онзи, който се мислеше за Марлон Брандо. - „Апокалипсис сега“ ли ще снимаме, „Игрите на глада“ ли или филм за съветски агенти?

Каквото и да снимаме - обади се един, който имаше налудничав комплекс за малоценност и се мислеше просто за обикновен статист - във филма задължително трябва да има „Мерцедес“. Имаме ли такава кола? Имаме! Какво пречи да го използваме? Както е казал Чехов: „Ако в първо действие имаш паркиран „Мерцедес“, боядисан в царски жълт цвят, във втора част трябва да го подкараш.“

Предлагам вот! - авторитетно прекъсна дебатите Марлон Брандо.

„Вот“ означаваше обичайното за една психиатрия - лудите да започнат да се бият. Този, който се мислеше за Марлон Брандо, обичаше „вотовете“. Все пак имаше тренинг от времето, когато се мислеше за бодигард и Батман. И винаги побеждаваше! И този път не се случи нищо неочаквано. Още повече, че на негова страна беше и този, който се мислеше за Брус Уилис и умираше трудно. А Сюлейман Великолепни симулираше, че им се съпротивлява, но всъщност също беше на негова страна. Изненадващо дори и въображаемият Агент 007 го подкрепи.

Битите - мнимият Велик диктатор и този, който се мислеше за д-р Рос от „Спешно отделение“, се оттеглиха сърдито по леглата си и започнаха да кроят планове за нови сценарии. Онзи, който се мислеше за Марлон Брандо, като същи Кръстник, подаде ръка и всички останали целунаха пръстена му. Парадоксалното в ситуацията беше, че на следващия ден лудите щяха да забравят случилото се. Те винаги забравяха за сюжетите, които правят.

Но не мислете, че състоянието на болните от долния етаж беше по-добро. Тяхната диагноза беше най-страшна. Те вярваха, че тези от втория етаж наистина ги управляват. Дори халюцинираха политически и административни действия на тези отгоре. Бяха убедени, че съвсем скоро всичко ще се оправи. Дори водеха ожесточени дебати. И на свой ред също понякога се биеха. През останалото време цъкаха семки пред телевизора в очакване да им сведат стенограми или видеокартина от „горния етаж“…

Какво е положението на сградата на 43-ти километър днес ли? В крайна сметка я купи на безценица някакъв американски инвеститор... И после разруши всичко. А лекуващите се в нея се запиляха някъде, кой знае къде... включително и тези, които живееха на втория етаж и си мислеха, че са известни холивудски актьори.

Този разказ е измислен. Всяка прилика с реално съществуващи лица или събития е случайна или е плод на болно въображение.