В парка „Заимов“ ухае на Астрид Линдгрен

За първи път „Роня, дъщерята на разбойника“ разлисти 13-гошиното ми аз. Късно, ще кажете, но аз късно се научих да се обръщам сама към книгите – чак тогава, когато спрях да гледам на тях като задължение и нещо, което скъсява драстично ваканцията ми.

Ако я бях прочела по-рано, може би нямаше да запомня така ясно, че Роня е онова момиче, което се смее тихичко на водните лилии, дърветата и звездите ей така, просто защото ги има.

21-годишното ми аз влезе в салона на театър „София“ в 11:00, за да гледа спектакъла по книжката на Астрид Линдгрен и за ръка държеше само едно дете – това, което още живее в мен. И от начало до край се усмихваше ей така, просто защото спектакъла го има. Дело на Катя Петрова – режисьорът, който не се подписва с името, а с душата си. Може би сте го забелязали в „Цар Шушумига“ и „Бурята“ на Столичния куклен театър, или пък в „Колекционерката“ на Театър 199. А ако не сте – не е късно.

Обградена от малчугани, чиито ръст може да бъде измерен с няколко педи и техните родители, влязох в Матисовия замък точно в мига, в който се роди Роня – разбойническата щерка. В приказките времето се измерва по различен от този в нашия свят начин, затова Роня бързо се превърна от бебе в пораснало момиче, жадно за свобода и приключения. А такива лесно се намират, ако живееш в замък, заобиколен с буйна гора, пещери, джуджета, коне и реки. Или ако си настроил въображението си на честотите на сценографите Петя Караджова и Борис Далчев, които са омагьосали сцената.

Правят и една пропаст (налага се, Астрид Линдгрен така им е казала), пред която не бива да се перчиш със смелостта си, дори да си дете на най-големия разбойник, защото ти и смелостта ти може да си останете там. Е, Роня не можа да си изгуби смелостта, но май загуби там сърцето си (това на езика на децата означава да си намериш брат), защото срещна Бирк – синът на Бурка – разбойническия главатар, ненавиждан от баща ѝ. При тази първа среща сърцето на Роня разбра, но умът още смяташе, че за всичко трябва да се доверява на баща си и ако той казва, че родът на Бурка е лош, това непременно е истина.

След като взаимно спасяваха живота си, яздиха коне и лудуваха в гората, истината взе да се видоизменя, така че Роня и Бирк все пак станаха брат и сестра. Дори се целунаха веднъж, а едно момиченце зад мен въздъхна: „Ама те нали бяха приятели?“. Същото, което допреди малко се чудеше, „Кой издава тази мъгла?“

Една от лошите черти на разбойниците, които иначе ми се сториха много очарователни хора и още по-очарователни актьори, е да хващат заложници. Един ден (по приказно време) Матис, бащата на Роня, доведе Бирк. Излезе му през носа тази работа – любимата му разбойническа щерка, заедно с брат си, напусна замъка и се засели в гората. Ще се върнат ли? Мартина Пенева и Александър Тонев, които са в ролите на Роня и Бирк, се връщат при Николай Върбанов и Мила Банчева (Матис и Ловис) и ги помиряват с Юлиян Рачков и Симона Халачева (Бурка и Ундис), защото е време да се понесат в танц, заедно със студентите от департамент „Театър“ на НБУ и приказката да свърши. С щастлив край.

Родители, заведете дребосъците на 3 или 17 април в театър „София“ да се запознаят с Роня и да намерят приятел в нейно лице, а вие да видите, че инатът и непредсказуемостта им може и да са за добро. И не забравяйте да сложите в раницата мокрите кърпи, ако детето се изцапа, надуваемия дюшек, ако му се доспи, лепенките, ако се удари, играчките, ако му се доиграе, другите обувки, ако си изгуби наличните, таблета, за да заснемате всички тези неволи в реално време и още какво ли не, защото то не е като Роня да расте в гората.

А вие, дето ви се ще да спадате към лигата на децата, но по-скоро се числите към възрастните, се заведете сами и тъй като знам, че петък вечер няма да ви позволи да посетите театър в събота, можете да го направите на 13 април в порасналия час – 19:00. Мястото е на края на парка, където си пиете бирата и където преди години сте били високи 50 сантиметра и сте яли захарен памук.